Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (30)

27.
ОСТРОВЪТ

Нощта бе тиха.

Многобройните малки луни на Китруп раздвижиха леките приливи по посока на металните скали, отстоящи на около стотина метра. Вечните ветрове, носещи се, без да срещат никаква преграда по планетата-океан, поклащаха дърветата и шумоляха в растителността.

И все пак, сравнено с това, на което бяха свикнали от месеци, тишината бе невероятна. Нямаше ги непрестанните машинни звуци, които ги следваха навсякъде, откакто напуснаха Земята — непрестанното бръмчене и цъкане, типично за механичните функции или случайното пукане при редките аварии в апаратурата.

Не се чуваше и пискливият стенещ монотонен разговор на делфини. Нямаше ги дори Кипиру и Сах’от. През нощта двата делфина придружаваха китрунските аборигени в техния нощен лов.

Повърхността на металното възвишение бе почти тиха. Само няколко звука я нарушаваха, но те сякаш бяха вечни. Морето, далечният тътен на някой вулкан…

В нощта се чу нежно стенание, последвано от много тихи, задъхани викове.

— Пак започнаха — въздъхна Дени, без особено да се интересува дали Тошио ще я чуе.

Звуците идваха от сечището в южния край на острова. Том и Джилиън бяха потърсили уединение, възможно най-далеч от селището на аборигените и басейна над тунела. На Дени й се искаше да бяха отишли дори още по-далеч.

Чу се смях — тих, но ясен.

— Никога не съм чувала подобно нещо — въздъхна отново тя.

Тошио се изчерви и пъхна един клон в огъня. Двойката в съседното сечище заслужаваше своето уединение. Той мислеше дали да не обясни това на Дени.

— Дявол да го вземе, като зайците са! — каза Дени, опитвайки се да бъде саркастична и шеговито завистлива. Но думите й прозвучаха малко горчиво.

Тошио забеляза това. Той каза, донякъде против волята си:

— Дени, всички знаем, че хората са сред половите атлети на галактиката, въпреки че някои от нашите подчинени раси ни съперничат доста активно.

Той мушна още един клон в огъня. Изказването му беше доста безочливо. Нощта му даваше смелост да пофлиртува, а и изпитваше желание да разчупи напрежението край огъня.

— Какво искаш да кажеш? — Дени го погледна остро.

Тошио си играеше с клона.

— Е-е-е, има един ред в една стара пиеса… „Защо ли твоят делфин не бе по-страстен!“ Шекспир не е първият, който е сравнил двата най-чукащи се вида бозайници. Не смятам, че някой се е занимавал с подобни изследвания, но не бих се учудил, ако това е предпоставка за интелигентност. Естествено това е само една от възможностите. Ако се вземе предвид това, което галактяните казват за ъплифта…

Той продължи да дрънка глупости, подтикван леко от възбудата си и забелязвайки, че Дени бе на крачка от избухване. След това се извърна и погледна встрани.

Направи го! Изигра един рунд и го спечели! Това бе една малка победа в игра, която той се бе чудил дали въобще някога ще може да играе.

Изкуството на свалките винаги бе било нещо неясно за Тошио и той винаги се беше чувствал неудобно в подобни ситуации. Да обърка и смути една привлекателна и по-възрастна жена с помощта на разговор и собствената си проницателност беше истинско постижение.

Той не мислеше, че е жесток, макар че една умерена жестокост изглежда влизаше в играта. Всичко, което знаеше със сигурност, беше че това е начин да накара Дени Зудман да не го третира съвсем като дете. Все пак щеше да е жалко, ако част от взаимната симпатия, която споделяха преди, пострадаше от това.

Колкото и да не го интересуваше Сах’от, Тошио бе доволен, че делфинът му осигури лоста, от който се нуждаеше, за да пробие дупка в душевната броня на Дени.

Тъкмо щеше да опита ново остроумие, когато Дени го прекъсна:

— Съжалявам, Тош. Бих искала да чуя останалото, но ще си лягам. Утре ни чака тежък ден — да пуснем хидроплана на Том, да покажем Кикуите на Джилиън и да експериментираме с оная проклета сонда заради Чарли. Мисля, че няма да е зле и ти да поспиш малко.

Тя се обърна, за да се увие в спалния си чувал в далечния край на лагера, близо до постовете-роботи.

— Да — каза Тошио, може би прекалено сърдечно. — Ще легна след малко, Дени. Лека нощ. Приятни сънища.

С гръб към слабото сияние от огъня, тя не отговори. Тошио не бе сигурен дали вече спи или е още будна.

Иска ми се хората да бяха по-добри в телепатията, помисли си той. Казват, че телепатията си има своите недостатъци, по сигурно би било чудесно да знаеш понякога какво става в главата на някого другиго. Желанието ми би се поуталожило до някаква степен, ако знаех какво си мисли тя… дори и да разбера, че ме смята просто за едно възбудено хлапе.

Той погледна нагоре към смраченото небе над тях. През неравните пролуки между облаците можеше да види звездите.

На две места в небето имаше светлини, които не бяха там миналата нощ — знак, че битката още бушуваше. Малките фалшиви съзвездия блестяха във всички видими цветове и вероятно в други гами освен светлинните.

Тошио загреба с шепа от металосиликатната почва и я остави да изтече между пръстите му върху жаравата. Падащите искрици метал просветваха пред него като нажежени конфети, като блещукащи звезди.

Той изтупа ръце и пропълзя в собствения си спален чувал. Лежеше там със затворени очи, без да има желание да наблюдава звездите или да обсъжда плюсовете и минусите на собственото си поведение.

Вместо това се вслуша в звуците на нощта. Те бяха ритмични и успокояващи, подобно на приспивна песен, довяна от родните му морета.

С изключение на една кратка пауза, на него му се струваше, че пак долавя пъшкане и тих смях, идващи от юг. Това бяха звуци на пълно щастие, които го изпълваха с тъжно желание.

— Пак започнаха — въздъхна той сам на себе си. — Кълна се, че никога не съм чувал нещо подобно.

 

 

Влажният въздух караше потта да лепне по телата им.

Джилиън облиза капчиците пот от горната си устна. По същия начин Том изсмука лъскавите капчици по гърдите й. Мокротата на устните му приятно охлади зърната й.

Тя простена и сграбчи вълнистата коса на тила му. Той отговори със закачливо ухапване, което я накара да настръхне.

Джилиън се притисна с пета зад коляното му и повдигна таза си към неговия. Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Мисля, че преиграваш — прошепна леко дрезгаво Том. Демонстративно обърса челото си. — Трябва да ме предупреждаваш, когато премина границата на възможностите си и започна да обещавам неща, които не мога да направя. — Той взе ръката й и целуна дланта и вътрешността на китката й.

Джилиън прокара пръсти по бузата му и докосна леко неговата брадичка, врата и рамото му. Хвана снопче от космите по гърдите му и игриво го подръпна.

Тя измърка, но не като котка, а като тигрица:

— Когато си готов, люби ме. Мога да почакам. Може би си незаконен резултат от тест за оплождане, но те познавам по-добре от твоите създатели. Имаш заложби, които те никога не са предполагали.

Том щеше да каже, че създатели или не, той беше съвсем законен син на Брус и Мей Орли от щата Минесота в Конфедерацията на Земята…, но тогава забеляза, че очите й са изпълнени с влага. Думите й бяха груби и закачливи, но ръката й стисна по-силно гърдите му, докато самата тя вдигаше поглед към лицето му с блуждаещи очи, сякаш представяйки си неясното бъдеще.

Том изведнъж се почувства объркан. Искаше да бъде близо до Джилиън в последната им нощ заедно. Как можеха да бъдат по-близо, отколкото бяха сега? Тялото му се притискаше в нейното, а топлият й дъх го опиваше. Той отмести очи встрани, изпитвайки чувството, че по някакъв начин я предава.

Тогава го усети — едно нежно трептене, което сякаш се бореше срещу силните чувства, затворени в главата му. Това беше напрежение, което нямаше да го напусне. Той осъзна, че нещото, което се бореше с него, беше другото му аз.

Заминавам утре, помисли си Том. Двамата бяха спорили за това кой трябва да тръгне и той бе спечелил. Но имаше нещо горчиво в заминаването му.

Той затвори очи. Аз я откъсвам от мен! Може никога да не се върна и отделям себе си от най-силните си чувства.

Изведнъж се почувства много странно. Сякаш бе попаднал на опасно място, точно пред духовната бариера между тези, които го обичаха, и ужасните му врагове. Не супергерой, а просто низвергнат мъж, на когото предстоеше да заложи всичко, което притежава.

Той отвори очи, почувствал нежно докосване по лицето си.

Притисна бузата си о нейната ръка. В очите й все още имаше сълзи, но също и усмивка.

— Глупчо — заговори тя, — ти никога не можеш да ме изоставиш. Не си ли го разбрал досега? Аз ще бъда с теб и ти ще се върнеш при мен.

Той удивено поклати глава.

— Джил, аз… — започна той, но тя го придърпа и жадно го целуна. Устните й бяха горещи и нежни. Пръстите на дясната й ръка обхождаха тялото му.

Нейният опияняващ сладък аромат го накара да осъзнае, че тя отново бе права. За пореден път.