Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (22)

19.
КРЕЙДЕЙКИ

— Кинийнк е учение за взаимоотношенията — каза той на своите слушатели. — Това идва от нашето делфинско наследство. Кинийнк е също и учение за точните сравнения. Тази втора част възприехме от нашите патрони — хората. Кинийнк е синтеза на гледните точки на два свята, каквито донякъде сме и самите ние.

Около тридесет неоделфина се въртяха около него. От носовите им дупки бавно се издигаха мехурчета, а единственият издаван от тях звук беше несъзнателното цъкане на сонарите.

Тъй като наоколо нямаше хора, Крейдейки не бе длъжен да използва твърдите съгласни и дългите гласни на стандартния англически. Но пренесени на хартия, думите му биха удовлетворили всеки англически граматик.

— Вземете например отраженията от океанската повърхност, там, където въздухът се среща с водата — предложи той на учениците си. — Какво ни казват тези отражения?

Видя само озадачени физиономии.

— Чудите за кои отражения става дума? Дали говоря за отраженията, доловени отдолу, или пък за онези, видяни отгоре? И дали имам предвид отражения на звук или на светлина? — Той се обърна към един от изпълнените с очакване делфини. — Уатасети, представи си, че си един от нашите предци. Коя комбинация ти идва наум?

Техникът от двигателния отсек премигна.

— Звукови образи, капитане. Един древен делфин би си помислил за звукови отражения във водата, удрящи се в повърхността из отдолу.

Гласът му бе изморен, но Уатасети все още посещаваше тези сбирки с неутолимо желание за самоусъвършенстване. Именно заради характера на делфини като Уатасети капитанът намираше време да продължава тези сбирки, въпреки заетостта си.

Крейдейки кимна.

— Съвсем вярно. А сега, какъв ще бъде първият вид отражение, за който би се сетил един човек?

— Образът на светлина, идваща отгоре — отговори бързо С’тат, началникът на кухнята.

— Най-вероятно, макар да знаем, че дори някои от „големите уши“ могат евентуално да се научат да чуват.

Чу се всеобщ смях по адрес на безобидния малък недостатък на расата-патрон. Смехът бе мерило за настроението на екипажа.

Крейдейки забеляза, че Таката-Джим и Кта-Джон са доплували и са се присъединили към групата. Крейдейки отхвърли моментното си притеснение. Таката-Джим би съобщил, ако нещо се бе случило. Изглежда бе дошъл тук само за да послуша.

Ако това беше знак, че помощник-капитанът слага край на своето дълго, необяснимо сърдене, Крейдейки можеше само да се радва. Той бе задържал Таката-Джим на борда, вместо да го прати с Орли и спасителния отряд, защото искаше да го държи под око. Бе започнал без желание да мисли, че може би бе дошло време да се направят някои промени в командния състав.

Изчака смехът да утихне.

— Сега помислете по какво човешките мисли за тези отражения от повърхността на водата са сходни с нашите?

Учениците възприеха изражение на пълна концентрация. Това щеше да е предпоследният урок. С многото поправки, за които трябваше да следи, на Крейдейки му се налагаше да прекрати сбирките. А толкова много членове на екипажа му отчаяно искаха да научат Кинийнк!

В началото на пътуването почти всички делфини посещаваха лекциите, игрите и атлетическите състезания, които помагаха да се преодолее скуката от космическия полет. Но от стряскащия епизод при Шалоу Клъстър, когато десетина члена от екипажа бяха изчезнали, изследвайки страховитата изоставена флотилия, някои бяха започнали да странят от обществото на кораба, да се обединяват в свои собствени малки групички. Неколцина дори бяха започнали да проявяват странен атавизъм — нарастваха проблемите им с англическия и с концентрираната мисъл, необходима за един астронавт.

Крейдейки бе принуден да промени програмата, за да намери нови занимания. Бе дал задача на Таката-Джим да намери работа за отдръпналите се. Задачата изглежда се хареса на помощник-капитана. С помощта на нисшия офицер Кта-Джон той като че ли бе намерил занимание дори и за най-уплашените.

Крейдейки внимателно се вслушваше в плясъка на перките, в бълбукането на белите дробове, в ритъма на сърдечните удари. Таката-Джим и Кта-Джон плуваха тихо и определено внимателно. Но Крейдейки долови у всекиго от тях скрито напрежение.

Той потрепера. Изведнъж в ума му изникна ясен образ — враждебният проницателен поглед на помощник-капитана и големите остри зъби на офицера. Той го подтисна, обвинявайки се в прекалено свободно въображение. Нямаше нито една разумна причина да се бои от тези два делфина!

— Ние възприемаме отраженията от една преграда между въздуха и водата. — Той набързо съкрати лекцията си. — И хората, и делфините си представят бариера, когато мислят за повърхността. От другата страна е област, която е доста неясна, докато не се премине самата бариера. И ето днес модерният човек, със своите машини, не се бои от водата както някога. Неоделфинът, със своите пък инструменти, може да живее и да работи във въздуха и да гледа надолу без притеснение. Погледнете как се насочиха вашите собствени мисли, когато зададох първия си въпрос. Идеята за звук, отразен отдолу, първа ви дойде наум. Нашите предци с радост биха спрели до това първо обобщение, но вие не спряхте дотук. Вие не обобщихте, без да вземете предвид и другите възможности. Това е обичайният белег на мислещи същества. За нас това е нещо ново.

Часовникът на бронята на Крейдейки иззвъня. Ставаше късно. Макар че беше уморен, на него му предстоеше още едно събрание, а искаше да мине и през мостика, да види дали няма вест от Орли.

— Как едно китообразно, чието наследство, чийто мозък е изграден на принципа на интуитивното мислене, се научава да анализира един комплексен проблем част по част? Понякога ключът към даден отговор е в начина, по който формулирате въпроса. Ще ви оставя с едно упражнение за свободното ви време. Опитайте се да изясните проблема с отраженията от водната повърхност на тринар… по такъв начин, който изисква не еднозначен отговор или тройна опозиция, а ясен списък на възможните отражения.

Той видя, че няколко делфина изсумтяха недоволно.

Капитанът се усмихна успокояващо.

— Зная, че звучи трудно и не ви карам да рецитирате още днес. Но само за да ви покажа как може да бъде направено, чуйте ехото на този сън.

Тънък слой разделя

небесната от морската звезда

Какво достига до нас

от малък ъгъл?

Викащият, опитващ се да хване звездите октопод

Се отразява!

Зовящата нощта, следваща звездите чайка

Се отразява!

Блещукането на звездата в окото на моята любима

Се отразява!

Слънцето, беззвучно, ярко изпъкващо

Се отразява!

Крейдейки заслужено бе награден от одобрението, излъчвано от ококорените очи на своите слушатели. Когато се обърна, за да се отдалечи, той забеляза, че дори Таката-Джим поклаща бавно глава, сякаш мисли за нещо, което не му е хрумвало никога.

 

 

След като сбирката приключи, Кта-Джон настойчиво натърти:

— Видя ли? Чу ли го, Таката-Джим?

— Видях и чух, подофицер. И както обикновено, съм впечатлен. Крейдейки е гений. Така че какво иссскаш да ми изтъкнеш?

Кта-Джон изтрака с челюсти, което не бе най-учтивия жест пред един по-старши офицер.

— Но той не каззза нищо за галактяните! Нищо за обсссадата! Нищо за някакъв план за нашето спасение! Или дори за бит-тка! И междувременно игнорира разрастващото се разцепление сред екипажа!

Таката-Джим изпусна струя мехурчета:

— Разделение, което ти упорито насърчаваш, Кта-Джон. Не, не се опитвай да защитаваш невинността си. Ти си потаен и аз зная, че го правиш, за да подготвиш сигурна почва за мен. Тъй че гледам на това през пръсти. Но не бъде толкова сигурен, че Крейдейки ще е винаги твърде зает, за да не го забелязва! И когато той забележи, Кта-Джон, внимавай! Защото аз няма да знам нищо за малките ти номерца!

Кта-Джон тихо издиша, без да се опитва да отговори.

— А що се отнася до плановете на Крейдейки, ще видим. Ще видим дали ще иска да изслуша доктор Метц и мен или ще нассстоява още за мечтата си да занесе тайните си на Земята, без да ги разкрие. — Таката-Джим видя, че гигантският Стенос понечва да го прекъсне. — Да, зззная, че имаш предвид още един вариант, нали? Би искал да видиш как се нахвърляме върху галактяните и ги побеждаваме с една ръка, нали, Кта-Джон?

Огромният делфин не отвърна, но очите му блестяха, втренчени в помощник-капитана.

Не си ли ти моят Яго?, помисли си Таката-Джим, докато гледаше гигантския мутант. Сега ми служиш, но в крайна сметка дали аз използвам теб или ти — мен?