Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (21)

18.
ДЖИЛИЪН

— О, и защо трябва да го правя? Ха? Не сте особено отзивчива към мен! Искам само да поговоря с Брукида за минутка. Струва ми се, че не искам чак толкова много!

Джилиън Баскин беше уморена и изнервена. Холограмата на шимпанзето-планетолог Чарлз Дарт блестеше пред нея. Беше съвсем лесно да се развика и да го принуди да се оттегли. Но в такъв случай той вероятно щеше да се оплаче на Игнасио Метц и Метц щеше да й изнесе лекция в смисъл, че „не трябва да нагрубяваме останалите само защото сме техни патрони“.

Глупости. Джилиън не би търпяла от някой човек това, с което се примиряваше при егоистичното малко неошимпанзе!

Тя отмести с ръка кичура тъмноруса коса, който беше паднал над очите й.

— Чарли, казвам ти за последен път, че Брукида спи. Той получи твоето съобщение и ще ти се обади, когато Макани реши, че си е починал достатъчно. Междувременно искам от теб само да направиш списък на изотопите на съдържащите желязо елементи на Китруп. Току-що приключихме с четиричасовата операция на Сатима и се нуждаем от тази информация, за да назначим правилно следоперативно лечение. Искам да отстраня от тялото й всеки милиграм тежък метал колкото е възможно по-бързо. А сега, ако ти се струва много или си прекалено зает в изследването на малките геологически загадки, аз просто ще се свържа с капитана или с Таката-Джим и ще ги помоля да заповядат на някого да слезе долу и да ти помогне!

Шимпанзето се намуси. Устните му се отдръпнаха и разкриха едрите му пожълтели зъби. В този момент, с увеличения размер на черепа си, издадената челюст и кривите палци, той приличаше повече на разярена човекоподобна маймуна, отколкото на разумен учен.

— О, добре! — Ръцете му трепереха, а от емоциите се тресеше и цялото му тяло. — Н-но това е важно! Разбирате ли? Смятам, че Китруп е бил населен с технологичен вид преди около тридесет хиляди години! А Галактическият Миграционен Институт я обявява за ненаселена и недокосната през последните сто милиона години!

Джилиън подтисна желанието си да каже: „И какво от това?!“ В историята на Петте Галактики имаше повече изчезнали и забравени видове, отколкото дори Библиотеката би могла да изброи.

Чарли вероятно бе прочел всичко по израза на лицето й и извика:

— Но това е незаконно! Ако е истина, трябва да бъде съобщено на Миграционния Институт! Те може дори да ни бъдат дотолкова благодарни, че да разкарат ония н-ненормалници над нас и да ни оставят да се приберем!

Джилиън изненадано повдигна вежди. Какво беше това? Чарлз Дарт размишляваше за неща извън неговата работа? Значи дори и той мислеше за спасението им от време на време. Аргументите му за законите на миграцията беше наивно, като се вземеше предвид колко често правилата биваха извъртани и променяни от по-могъщите кланове. Но той все пак заслужаваше благодарност.

— Добре. Това не е лоша идея, Чарли — кимна тя. — Ще вечерям с капитана и ще му спомена за това. Ще попитам и Макани дали не би пуснала Брукида малко по-рано. Това достатъчно ли е?

Чарли погледна към нея с подозрение. След това, тъй като не успя да запази за дълго потайното и преходно изражение на лицето си, той се усмихна широко.

— Достатъчно е — изръмжа шимпанзето. — А вие ще имате необходимата ви информация след четири минути. Желая ви добро здраве!

— И аз на теб — отвърна меко Джилиън, докато образът избледняваше.

С лакти на бюрото, с лице, опряно на дланите й тя за дълго се взря в пустия комуникационен екран.

Ифни! Би трябвало далеч по-лесно да се справя с едно ядосано шимпанзе! Какво ми става?

Тя леко разтри очите си. Е, например това, че не съм мигвала от двадесет и шест часа.

Продължителният и безрезултатен семантичен спор с проклетата саркастична машина на Том въобще не й беше помогнал. Всичко, което би поискала от Нис, бе само неговата помощ за някои странни забележки в Библиотеката. Нис знаеше, че тя се нуждае от помощ, за да разнищи тайната на Хърби — древният труп, който лежеше под стъкления капак в личната й лаборатория. Но той непрекъснато променяше темата, питайки я за нейното мнение по различни въпроси, като например сексуалните нрави на хората. Когато това приключи, Джилиън бе почти готова да разглоби гнусното творение със собствените си ръце.

Но Том вероятно нямаше да одобри подобна идея, така че тя се въздържа и този път.

Щеше вече да си ляга, когато от външния люк дойде извънредното повикване. Скоро тя усърдно помагаше на Макани и автоматичните лекари в лечението на оцелелите от разузнавателния отряд. Грижата за Хикахи и Сатима премахна всички мисли за сън, докато работата не беше свършена.

Сега, когато изглеждаха вън от опасност, Джилиън вече не можеше да подтиска чувството за празнота, което я обземаше в края на деня.

Моментът не е подходящ да се наслаждаваш на самотата си, помисли си тя. Вдигна глава и погледна отражениетр си в пустия комуникационен екран. Очите й бяха кръвясали. Със сигурност от преработване, но също и от притесненията й.

Джилиън добре знаеше как да се справи със самотата си, но инстинктът й настояваше за топлина, за някой, когото да прегърне и така да утоли физическата липса.

Тя се запита дали в този миг и Том се чувства по същия начин. О, разбира се; чрез слабата телепатична връзка, която понякога осъществяваха, Джилиън чувстваше, че го познава прекрасно. Те двамата бяха от един и същи тип.

Само понякога й се струваше, че техните създатели са имали по-голям успех с него, отколкото с нея. Всички изглежда я смятаха за невероятно компетентна, но пък направо боготворяха Томас Орли.

В подобни моменти Джилиън се чудеше дали наистина е освободена от неврози, както обещаваше гаранцията на създателя й.

От факса на бюрото й излезе един лист. Това беше списъкът на изотопите, обещан от Чарли. Една минута по-рано от разписанието, отбеляза тя. Джилиън прегледа колоните. Чудесно. Имаше малки разлики с датиращия от хилядолетия в Библиотеката доклад за Китруп. Не че бе очаквала такива, но беше длъжна да провери.

Кратко приложение в края на листа предупреждаваше, че тези формули са валидни само на повърхността и в горните части на астеносферата и не важат на повече от два километра под повърхността.

Джилиън се усмихна. Някой ден педантизмът на Чарли можеше да спаси живота им.

Тя излезе от кабинета си и се изправи на парапета, издигащ се над едно просторно помещение. Вода изпълваше централната част на стаята на два метра под парапета. Големи апарати стърчаха над водата. Горната част на помещението, включително и кабинетът на Джилиън, беше недостъпна за делфините, освен ако не бяха в някой „паяк“.

Джилиън не обърна внимание на сгънатата маска, окачена на колана й. Тя погледна надолу, после се гмурна, минавайки между два реда от тъмни автоматични лекари. Големите правоъгълни контейнери бяха тихи и празни.

Всички водни пространства в санаториума бяха плитки, за да позволяват свободно дишане и лечение на сухо. Тя заплува с дълги, мощни махове, хвана се за ръба на един от апаратите, за да завие и влезе през прозрачната врата в травматичния сектор.

Издигна се на повърхността с отворена уста, пое въздух, залюля се за миг, после заплува към една стена от пооловено стъкло. Два превързани делфина се поклащаха в безтегловност в здраво защитения гравитационен резервоар.

Единият от тях, свързан към лабиринт от системи, имаше тъпия поглед на намиращ се под силна упойка пациент. Другият изсвири радостно при появата на Джилиън.

— Привет на теб, Спасителко на животи! Твоите лекарства прочистиха вените ми, но този вкус на безтегловност кара сссърцето ми на астронавт да подскача. Благодаря ти!

— Няма за какво, Хикахи. — Джилиън леко се поклащаше във водата, без да обръща внимание на перваза и парапета край гравитационния резервоар. — Само не свиквай с тези удобства. Боя се, че с Макани скоро ще те изритаме оттук като наказание за железния ти организъм.

— За разлика от организъм, наситен с бисмут или к-к-кадмий? — Хикахи се засмя безгрижно.

Джилиън също се усмихна.

— Наистина. И това, че си здрава, е твоят лош късмет. Ще те измъкнем оттук, за да изпускаш мехурчета и да се изправяш на опашка пред капитана съвсем скоро.

Хикахи се озъби с малката усмивка на неоделфин.

— Сигурни ли сте, че не е твърде рисковано да включвате този гравитационен резервоар? Не бих желала Сатима и аз да сме отговорни за края на веселбата.

— Успокой се — поклати глава Джилиън. — Проверихме няколко пъти. Детекторите не са засекли нищо. Наслаждавай се и не се тревожи излишно. А освен това чух, че капитанът може да изпрати малък отряд до онзи твой остров, за да проучи съществата, които си намерила. Предполагам, че това би те заинтересувало. Той явно не се опасява от галактяните поне в близко бъдеще. Битката в космоса може да продължи още дълго, а и ние можем да се крием до безкрайност.

— Безкрайният престой на Китруп не е моята представа за добро прекарване на времето. — Хикахи разтвори уста в иронична усмивка. — Ако това бяха радостни новини, би ли ме предупредила, когато съобщенията ти ще бъдат потискащи?

Джилиън се засмя за пореден път.

— Ще те предупредя. А сега поспи малко. Да изгася ли светлините?

— Да, моля те. И… Джилиън, благодаря ти за новините. Наистина смятам, че трябва да направим нещо за аборигените. Надявам се експедицията да е успешна. Кажи на Крейдейки, че ще бъда отново на поста си, преди да успее да отвори консерва с риба тон.

— Ще му предам. Приятни сънища, скъпа. — Джилиън докосна бледия ключ и светлините постепенно угаснаха. Хикахи премигна няколко пъти, очевидно приготвяйки се за дрямка.

Джилиън се насочи към външната клиника, където вероятно Макани се разправяше с опашка от оплакващи се делфини. Джилиън щеше да покаже на лекарката формулите, получени от Чарли, след което щеше да се върне да поработи още известно време.

Сънят я мамеше, но тя знаеше, че ще й е необходимо дълго време, за да заспи. При състоянието, в което се намираше, не й се искаше да размишлява в леглото.

Логиката беше благословията и проклятието на нейното съвършенство. Тя знаеше, че Том е там, където трябва — навън, за да търси начини за спасението им. Той също го знаеше. Заминаването му беше спешно и неотложно и просто не бе имало време да я потърси и да й каже довиждане.

Джилиън съзнаваше всички тези подробности. Повтаряше си ги, докато плуваше. Но те само отделяха по-значимите от по-дребните й проблеми и лишаваха от горчиви утешения непривлекателността на празното й легло.