Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (127)

124.
ТОМ ОРЛИ

Седнал с кръстосани крака на рогозка, изплетена от водорасли, скрит от поклащащата, се развалина, той слушаше как шепнещият вулкан бавно заглъхва. Мислейки за глада си, той слушаше тихите мокри звуци на безкрайното море от водорасли и откри в тях уютна прелест. Липкавите равномерни ритми се превръщаха във фон за неговата медитация.

На рогозката пред него като точка за фокусиране лежеше съобщителната бомба, която той така и не бе взривил. Контейнерът блестеше на слънчевата светлина на първия от седмици хубав ден за северен Китруп. Отблясъци просветваха от местата, където металът се бе нащърбил. Останалата гладка повърхност блестеше равномерно.

Къде си сега?

Вълните под повърхността караха платформата му да се поклаща леко. Той минаваше в транс през различни нива на осезаемост, подобно на старец, който отпуснато надзърта от двора си, подобно на старовремски скитник, който гледа с умерено любопитство пред пролуките в стената на движещ се товарен вагон.

Къде си сега, моя любов?

Той си припомни един японски стих от осемнадесети век, написан от известния поет Йоса Бюсон.

Докато падат пролетните дъждове,

на покрива стои и се просмуква

една парцалена детска топка

Гледайки неясните образи върху вдлъбнатините на глобуса на пси-бомбата, той слушаше цвърченето на джунглата — нейните писукащи животински звуци — и вятъра, промъкващ се през мокрите плоски листа.

Къде е тази част от мен, която си замина?

Той слушаше нежното пулсиране на океана, гледаше светлините върху метала и след известно време, сред отраженията от вдлъбнатините и резките, пред него се появи един образ.

Една неясна размазана ръбата форма се приближаваше към едно място, което не беше място, към една бляскава чернота в космоса. Докато го наблюдаваше, ръбатото нещо се разпука. Твърдата му обвивка бавно се разцепи като на разпукващо се яйце. Черупките паднаха и се появи гладък цилиндър, приличащ донякъде на гъсеница. Около него грееше ореол, една втвърдяваща се обвивка от вероятност, която се заздравяваше, дори докато той гледаше.

„Не е илюзия, реши той. — Не може да е илюзия.“

Той се отвори за образа, приемайки го. И от гъсеницата към него полетя една мисъл.

Крушата се е покрила с цвят,

а една жена на лунна светлина

чете писмо под нея…

Усмихна се, при което бавно заздравяващите му устни го заболяха. Това беше друго хайку от Бюсон. Нейното послание беше толкова недвусмислено, колкото беше възможно при тези обстоятелства. Тя някак беше доловила неговата транс-поема и беше отговорила.

— Джил… — Той напрегна всичките си телепатични сили.

Гъсеничната форма, обвита в пашкул от вероятностен стазис, приближаваше една голяма дупка в космоса. Мина през това, което не беше място, стана прозрачна, след което изчезна.

Дълго време Том стоя почти неподвижно, наблюдавайки как проблясъците върху металния глобус бавно се променят с отминаването на утрото.

Най-накрая реши, че не ще навреди нито на него, нито на вселената, ако започне да прави нещо за оцеляването си.