Атанас П. Славов
Отвъд пустинята (6)

VI.

Отпуснах се на стола. Облегалката старчески изпращя.

— Глупости… Пак правя глупости. Как успяваш да се владееш, Диас?

— Това не беше глупост, Хорхе.

— Беше! Какъв е смисълът, когато ние утре ще си отидем и Карлос ще продължи да бие нещастника?

Той сложи ръка на рамото ми. Срещнах погледа му. Беше приятелски. Първият приятел от петнадесет години насам. Или повече.

— Аз няма да си отида — каза Диас. — Хорхе, ще ти дам името на един човек. Трябва да изчезнеш веднага, щом съобщиш, че си ме ликвидирал. Ще намериш този човек. По-нататък нещата ще тръгнат лесно. Рано или късно, ще се срещнем пак…

— Ето този! — изкрещя Карлос и нахлу вътре заедно с още трима. Сочеше към мен.

— Този ли? — дон Латарда присвиваше в полумрака заслепените си очи.

Бавно станах и влязох в светлината на прозореца. Дон Латарда направи крачка към мен и спря. После изведнъж се извърна към Карлос.

— Този, същият! — развика се кръчмарят, без да долови промяната в тона. Дон Латарда го хвана за яката:

— В работите на този сеньор няма да се бъркаш, глупако! Бързо да му се извиниш!

— Но той ме…

— Малко ти е! — изсъска сержантът и блъсна Карлос към двамата пистолероси — Я го приберете! Тази нощ да поседи на топло, пък утре го погъделичкайте с камшика и нека после да дойде да се извини на сеньор Родригес.

Пистолеросите отведоха кръчмаря. Дон Латарда ги изпрати с покровителствен поглед. Поглаждайки внушителните си мустаци, с важно поклащане сержантът отиде до тезгяха, отпрати с величествен жест момчето, което заместваше Карлос, и се обърна към хората. В кръчмата се бяха събрали десетина души, измъчени от жегата, без бързане отпиваха от чашите си и хвърляха криви погледи на пристава.

— Хубав празник, а? За тоя карнавал трябва да благодарите само на фирмата и на правителството, неблагодарни свини! — започна той с приятелски тон.

Усетих ръката на Диас върху лакътя ми. Гледай, говореха очите му, друг път може и да нямаш възможност.

— …защото фирмата се грижи да имате плюскане, а правителството иска да ви направи добри граждани, за да не се изтрепете помежду си от глупост. Тя, глупостта…

В този момент всички чуха викове и писъци, долитащи отвън. Не бяха песни. Не беше и пиянска караница. Викаха полудели от ярост мъже, ужасени жени и деца. Вратата към площада се отвори шумно и заедно с облака прах в рамката и застана един пистолеро. С отпран ръкав на ризата си и без пистолет. Ръката на дон Латарда замря върху кобура.

Притичахме в края на селото. Бяхме поне 40–50 души, стояхме в кръг, някой възбудено разказваше и сочеше обезобразените тела. Пистолеросите, усмирявали с пръчки двама пияни. Ненадейно единият извадил нож и те го застреляли. Видели това, хората наоколо побеснели и се нахвърлили върху охраната с колове. Трима пистолероси бяха убити, седем работници — ранени. Дон Латарда изчезна. Тълпата започна да оредява много бързо. Останаха само няколко души.

После имаше стрелба. Много стрелба и взривове. Разбрах какво става, когато видях група миньори да хвърлят динамитни пръчки в прозорците на охраната. Шест експлозии разрушиха бараките до основи. Работниците се мятаха между развалините, събираха оръжието на убитите. Нас ни подхвана и почти насила ни повлече голяма група, която търсеше дон Латарда. Диас се хвърли в една от горящите бараки и почти веднага изскочи отвътре:

— Тук е! Стойте!

Хората застинаха от пронизващия му глас.

— Латарда е убит от взрива — спокойно каза Диас в настъпилата тишина. — Убит е пред радиостанцията. Съберете всички на площада. Всички! И намерете Висенте.

Седяхме в кръчмата. Отвън се чуваха гласове — хората се събираха. Дежурните от рудника също идваха на площада.

— Ще пратят наказателен отряд — тихо обясняваше Висенте. — От военната база в равнината. Миналата година тук стана една история, арестуваха шест души. Тогава дойдоха от базата. Бронетранспортьор с войници пратиха. Откараха нашите и повече не се чу за тях.

— Бронетранспортьор, казваш. — Диас разгъна моята карта на платото. — Откъде е минал?

— Оттук — Висенте прокара пръст по каньона — и после сигурно по тази пътека, защото излезе на четвърта тераса. Пътеката е широка.

— Добре. — Диас погледна през прозореца. — Хората май се събраха. Ти ли ще говориш?

— Не, камарадо Диас. Искам ти да говориш.

— Аз съм чужд тук, а теб те познават.

— Няма значение, камарадо. Ще ти повярват, защото положението е почти безизходно.

Диас кимна. Очите му сякаш потънаха в орбитите си. В тях имаше някакво странно изражение, което тогава взех за вътрешно съсредоточаване. Стана. Тялото му зачеркна яркия правоъгълник на вратата.

— Камарадос — долетя до всички неговия глух, странно ясен глас — знам, че Висенте ви е казал кой съм и виждам в очите ви надежда. По времето на предишния режим ние с вас не съумяхме да се погледнем в очите с достатъчно взаимна вяра и стана това, което е сега. Гладът и безизходицата ви затвориха в този концлагер, отчаянието ви хвърли в саморазправа. Аз се радвам, че сега съм с вас за да търся изхода, където и да е той, дори и да го няма. Защото положението е безжалостно. Собствениците на американската фирма, която притежава мините, от няколко месеца са влезли в конфликт с нашия Президент. За него този случай е повод да се разправи с вас окончателно.

— Можем да избягаме! — провикна се някой.

— Не можем. При най-бързото движение можете да стигнете до началото на каньона, защото друг път няма, а там…

— Ах, мекаго си диос! — изпсува гласът, проумял изведнъж еднозначността на положението.

— Пресметнах времето, камарадос — продължи Диас — имаме не повече от три часа, докато пристигнат военните, и два часа, докато залезе слънцето. Не можем да се подготвим за бой, на всичко отгоре нощем. Но можем да спечелим време, ако е достатъчно динамитът.

— Динамит има — бавно каза зад него Висенте. — Към триста килограма.

Диас се върна на масата и мълчаливо почука на картата там, където проходът се стесняваше.

* * *

Тук вече нямаше прах. Рядка суха трева покриваше земята. Яздех по плоската като дъска равнина на крачка от пропастта, разцепила това плато преди милиони години. Долу вече беше тъмнина. Слънцето блестеше вляво от мен. Полегати лъчи осветяваха отсрещния ръб на каньона. Долу, в мастилената сянка, две светещи точки хвърляха върху пътя триъгълник жълта светлина. До мен достигаше бучене. Натоварен с четвърт тон динамит, камионът долу пълзеше толкова внимателно, че километър по-горе моят бавен кон можеше да ходи успоредно с него. Яздех и си мислех, че отдолу навярно ме виждат. Мъничък, черен, окръжен от сияние конник на километрична височина, на фона на небе, залято с разтопен метал. Сан Хорхе, слязъл от рая.