Атанас П. Славов
Отвъд пустинята (10)

X.

— Разбери ме правилно, Диас — започнах отново, — освен вярата има и реално знание, нали? Знаеш ли колко ужасен беше за мен курсът по социална кибернетика, който ми преподаваха в полицейската школа? Убедих се, че обществото е машина. Че е неизбежно все повече да губим свободата си, ако искаме да бъдем разумни и да победим стихийните закони. Или разум, или свобода и с едното от двете трябва да се плати! Ето, ние се опитваме да счупим машината. Не става: всеки от нас е само клетка в нея — зъбчатка, тригер, каквото щеш и колкото по-научен е да приема тази роля, толкова е по-щастлив. Преди мислех, че поне в себе си можеш да бъдеш свободен. Сега разбирам, че дори и такава свобода е смъртоносна, щом ме доведе дотук… Като в математиката — едно е правилното решение.

— Лошо си учил математика, Хорхе!

— Знам, че има задачи с повече решения. Но не и в обществото!

Той мълчеше. Чувах, че рови с пръсти дребните камъчета. Несъзнателно започнах да правя същото. Бяха студени, с леко загладени ръбове — уж остри, а не бодят. Също като мен…

— Защо мълчиш, Диас?

— Чакам да се успокоиш.

Боляха ме напуканите устни, гърлото, а някъде вътре болеше нещо, несвързано с жаждата.

— Знаеш ли, Хорхе — заговори Диас, — има истина в това, което казваш, в тази част от социалната кибернетика, на която са те учили. Да, зъбчатките се въртят, но нещо е пропуснато: че във всяка е закодиран стремеж към усложняване.

— Чакай, от кого закодиран? От Бога ли?

— Лошо поставен въпрос, Хорхе. Не „от кого“, а „от какво“… От природата. Това е основен закон на еволюцията, нещо повече — самата еволюция! Основното неудобство да бъдеш жив, да притежаваш разум, — обречен си, съзнателно или не, да желаеш по-съвършеното следващо. Желание, по-старо от разума, породено заедно с живота, възникнало в структурата на първите органични молекули.

— Стига, Диас! Това е толкова абстрактно, става само за кабинет. Няма да повярвам, че именно този принцип те кара да се пъхаш в устата на Лопес!

Изведнъж ми призля. Задавих се, понечих да стана и… когато бялата мъгла изчезна, разбрах, че лежа по гръб, а Диас, коленичил до мен, разтрива слепоочията ми.

— Жив ли си, амиго?

— Като че ли…

— Ох, че ме изплаши!

— Ще отговориш ли на въпроса ми, Диас?

— Хорхе… — гласът му беше колеблив, — по-добре ще е сега да заспиш, за да можем утре да се движим. Има време за разговори…

— Не, Диас! Когато дойдох при теб в селището, ти предугади всичките ми въпроси, но не отговори на нито един. Считай, че сега си на разпит…

Почувствах в гласа му усмивка:

— На разпит едва ли щеше да чуеш от мен нещо подобно. Добре… този принцип е универсален, отнася се и за живата клетка, и за обществото. Аз се боря за покачване степента на организация; за създаване на общество, което не дресира потребностите, а само ги координира.

— Значи не дресира, а координира — повторих с ирония.

— Утопията на гладния, Хорхе!

— Не разбрах…

— На гладния му се струва, че щастието е непрекъснат процес на ядене и всеки намек, че трябва да спре, за да огладнее пак, му се струва посегателство на самото щастие. А идеята за въздържание вече му изглежда като насилие. Пренеси това върху всички останали потребности. Вътрешните връзки на обществото, за което се боря, ще бъдат гъвкави, няма да ограничават движенията на личността в нейната осъзната свобода — свободата да желае странното, да търси и открива новите възможности. Щастието не е факт, а процес, то е непрекъснато издигане. Нищо не е забравено в него, нищо не се губи!

— Много бих искал да ти вярвам, Диас…

— А всъщност ти вече ми вярваш, Хорхе…

Каза това, засмя се и този последен негов смях ме облъхна като горски вятър. В жегата на следващия ден нямаше място, нямаше сили за смях. Страшно беше. Вървяхме, докато можехме, и не стигахме никъде. Ясно беше, че вчерашните облаци са ни отнели посоката. Сега слънцето се издигаше над нас, заливаше ни с все повече кипящ метал, изсушаваше последната останала влага в телата ни. Вече губех усещането за реалност. Понякога поглеждах ръката си и виждах само голи кости. Камъните под краката внезапно омекваха. Затъвах до колене и се изтръгвах за следващата крачка. По време на почивките идвах на себе си. Накрая реших — стига!

Облегнат на един удобен камък, дълго заобяснявах на Диас, че за мен не е от значение дали ще умра тук, или сто метра по-близо до океана…

— Нямам сили да те уговарям, Хорхе — Диас лежеше по гръб, закрил очи с лакът. — Може да си прав. Но аз ще продължа. Извинявай, но не мога да не продължа!

— Казах ти, оставам тук. Добре, че можеш още — насекомите са по-издръжливи от хората, нали?

— Не е работата в насекомите. Просто не мога да спра, докато още има някаква възможност…

— Разбирам. Дано успееш!

Наведох се напред, за да може да се опре на рамото ми. Изправи се, постоя малко, олюлявайки се. После тръгна. Дълго гледах мяркащата се между скалите фигура. Докато светът бавно започна да се завърта около оста на погледа ми.

Беше хубаво. Мека и прохладна мъгла… От яркосиньото небе заваля дъжд, капките разбиваха светлината и във въздуха бавно се премятаха късове кристално стъкло. Слънчев дъжд — пееше Чжи-Юн, слизайки по безкрайния склон; в подножието на хълма огнепръскачки изхвърляха хладни сребристи фонтани, куршумите дружелюбно бръмчаха из въздуха и сянката на хеликоптера вече закриваше слънцето там, където ръката на Висенте се отпускаше с вяла милувка върху прашната земя…