Атанас П. Славов
Отвъд пустинята (8)

VIII.

Диас ме водеше нагоре, по разрушения елеватор. Катерехме се между тежките стоманени кошове, за да не ни забележат отдолу. Не помня как се добрахме до края на платото, как тичах след Диас към пропастта. На самия ръб той ме хвана за лакътя.

Помня внезапната тишина.

Спрялото движение.

Беше както тогава, в хотела. Сякаш прозрачна гъста маса заля света. Тогава само Диас беше свободен в движенията си. Сега — и аз. Въздухът стана толкова плътен, че можех да го хвана с ръце. Плавно прелитахме от издатина на издатина, далеч след нас камъните бавно се изтръгваха от склона и политаха като детски балони. Можех да се отблъсквам от въздуха; падайки, успявах да се хвана за почти отвесния склон и да се придърпам обратно. Диас непрекъснато притискаше лакътя ми.

Разбрах, че е достатъчна само една крачка, за да изляза от тази странна зона около него. Имах време дори да мисля. Склонът бавно плуваше нагоре, ние слизахме по изтръгващите се камъни. Диас все ме теглеше встрани — слизахме диагонално. Обърнах се, погледнах нагоре и видях лениво падащата каменна лавина.

Имах чувството, че черепът ми се пръска от горещина. Но вече бяхме долу. Времето отново се върна в своите релси, зад нас загърмоли лавината, няколко камъка се търколиха съвсем близо. Зад гърба ни остана непристъпният и смъртно опасен склон на платото, прострян стотици мили наляво и надясно. Позволен беше само пътят през пустинята, към океанския бряг. Без храна. Без вода. Тридесет километра.

Вечерта бяхме изминали вече порядъчно разстояние, за да си позволим една добра почивка. Краката още не ме боляха, но бяха изтръпнали. Няколко минути мълчаливо се наслаждавах на спокойствието, докато в главата ми започнаха да нахлуват въпроси — всички, които исках да изсипя още в кръчмата… Беше смъкнал обувката си и съсредоточено разглеждаше водния мехур, с който го беше надарила пустинята. За първи път усетих, че този човек не обича тялото си. Разглеждаше наранения си крак с хладна заинтересованост. Тънкият сърп на Луната и ярките звезди бяха достатъчни да видя лицето му, което бавно се обърна към мен.

— Ще питаш ли?

— А как мога да не питам?

— Наистина, как… Добре, питай. Впрочем, първия ти въпрос ще бъде за слизането по склона, нали?

— Именно. И за онова в хотела. Какво беше това?

— Времето не е едно, Хорхе. Има реално време, вътрешно време, биологично време… Всички могат да се управляват.

— И ти можеш?…

— И ти би могъл да се научиш.

— Но нещата бяха различни, там, в хотела, и сега…

— В хотела аз забавих хода на реалното време. Твоето вътрешно беше останало нормално. Ти възприемаше всичко като в бавен кадър, нали?

— Да, именно. Но как ти се движеше тогава?

— Бях запазил своето биологично време нормално, същото направих и с теб при спускането… Слушай, дай нещо по-лесно, а? Нещо по-общо.

— Добре! Все едно от всички тия времена нищо не разбрах — гърлото ми пресъхна от въпроса, който исках да задам, а той беше съвсем прост. — Кой си ти всъщност?

— Хм… сапиенс.

Ядосано ударих с юмрук по земята:

— И мислиш, че ми каза нещо? Само не ми говори за летящи чинии. Не вярвам в тях!

— Защо, какво им е на чиниите? Сигурно няма дим без огън.

Помислих, че ми се надсмива.

— Мадре миа, Диас, говори човешки!

— Трудно ми е да говоря човешки, Хорхе, прощавай… Вече близо трийсет години се старая да говоря човешки, да се държа човешки, да живея човешки.

— Искаш да кажеш, че не си човек? — гласът ми беше дрезгав.

— Не съм, Хорхе, прощавай.

Знаех, че той не е луд. Разбирах, че не се шегува. Чувствах, че говори истината и повярвах на това чудовищно твърдение…

— Хорхе — попита тихо той, — можеш ли да си представиш сто милиона години?

Е, често съм съжалявал за невъзможността да превъртя назад паметта си като магнитна лента. И сега съжалявам. Много бих искал да прослушам отново целия негов разказ, вместо сега да го преразказвам сам на себе си, без да съм сигурен докъде помня и къде досъчинявам…

Там беше пустиня, звездно небе, не особено удобни камъни под главата; не обръщах внимание на празния си стомах, и друг път ми си беше случвало да гладувам по няколко дни, че и повече. Помня цялата обстановка, тихия ясен глас на Диас и непреклонната точност на всяка негова дума. Някъде вътре в мен е запазена нарисуваната картина, която сега трябва да облека с нови думи. За които по-удобно е да си измисля друга обстановка…

Една малка стаичка, в която вечно мирише на прах и мастило. Токът е угаснал. Чичо Армандо, печално вдигнал вежди, пали трите свещи в медните гнезда на свещника. Аз, мъничкият Хорхе, нетърпеливо очаквам той да седне обратно в креслото, за да се върна на коленете му. „Ти обеща да ми разкажеш приказка, чичо“ — „Добре, момчето ми… Ти можеш ли да си представиш сто милиона години?“ — „Да, чичо, аз четох една книжка, в която пишеше какво е имало на земята тогава“ — „Знам, Хорхе. Но аз мога да ти разкажа нещо, където никъде няма да прочетеш. Не пипай, Хорхе, това е счетоводната ми книга, в нея също не пише какво ще има след сто милиона години!“ — „А ти знаеш ли, чичо?“ — „Знам, Хорхе. Ще има една земя с друг въздух, с друго слънце — тъмно като старо вино. Ще има други растения, покриващи други континенти, други животни.“ — „И хората ще бъдат други, нали, чичо?“ — "Не, Хорхе, хора няма да има след сто милиона години. Съвсем няма да има хора. Мястото, което са заемали хората, много дълго време ще бъде свободно, докато го заемат други същества.