Атанас П. Славов
Отвъд пустинята (3)

III.

Басово бучене, огромна издължена сянка и в дима на боя, в облаците прах, пламва накъсана огнена нишка. Стрелата на ескаватора се пречупва и безшумно — ушите ни отдавна не възприемат звуци — се забива в покрива на някаква постройка. Роторното колело рухва на една страна, врязва се в камъните и, преди да се успокои, няколко пъти бавно се превърта като огромна монета. Лъчът разсича кабината. Там нещо гори. През оцелелия прозорец излита човешка фигура, полита към земята. Карабината издрънчава долу, под челюстите на падналото колело…

Назад, Родригес, назад! Мисълта ти все се стреми да стигне края, а е рано… Диас се стопи в тълпата, ти излезе замаян на покрива, върна автомата и заповяда да те откарат в първия бар. После се извини и слезе пеш. След петата чашка си каза: Хорхе Родригес, някъде тук има лъжа. И продължи да пиеш. Но не се напи. Пред очите ти се повтаряше едно и също — Диас бавно прелита през стъклото, около тялото му искрят и се премятат кристални късове. Като в стария „Забриски пойнт“: взрива на луксозната вила, бавния полет на хилядите изхвърлени във въздуха вещи…

През нощта събуди Маркес — лейтенантът беше заспал на бюрото си. Търсенията нямаха успех. Остави ти кафе и излезе. Някъде звъняха телефони. Маркес влизаше намръщен, мълчалив, без да те гледа. За него беше бита карта, но играта продължаваше и отново милостиво ти предлагаха ролята на коз. При теб отново се върна човекът с многото въпроси. Диас не те уби, а можеше. По някакъв начин се оказа по-бърз от теб. Но не нападна, а избяга. Защо?

Седмица по-късно: Диас отвлякъл малък самолет. Скочил с парашут в северните планински райони. Има сведения къде се крие. Маркес смяташе, че ми дава последен шанс. Но за тази седмица и аз бях успял да свърша нещо. От разговора ни в мен остана една магнетофонна касета. Същата, която и досега вашият началник търси по всички сейфове.

Каньонът: разсякъл стената на платото, той отваряше огромната си устна и аз навлизах в нея. Преди него — военната база, където ме докараха по нареждане на Маркес. На кон, облечен по съответстващ за тези краища начин, изминах двадесетте километра до входа на каньона. Жегата беше безмилостна. С крива усмивка си представих как благородният сеньор Родригес, възседнал своя неуморен жребец, препуска към хациендата на дон Диас, за да го предизвика на двубой. Защото този Диас не е просто убиец, но си позволява и да не бъде кавалер — държи се грубо с дами. Липсва само издигащата се като кондор в синьото небе хрипкава каубойска хармоничка…

Е, револверът не виси открито на колана — все пак, военна база — а е скрит под лявата мишница. Под дясната — кутийката, която ме следи. И която сега откопчавам, подхвърлям няколко пъти, а после с всичка сила запращам в праха, между двете каменни стени. Защото положението с дон Диас не е точно както в уестърните… Да не рискувам с разговори? Да стрелям в Диас на всяка цена?

Нужната пътека, разбира се, я пропуснах. В същност, как можех да я открия, след такива обяснения: „като стигнете четвъртия завой, сеньор, ще видите един камък, дето прилича на магарешка глава, и като тръгнете по пътеката, след сто крачки ще завиете наляво, дето расте едно съвсем криво дърво, и като карате все така…“. Поне десет скали приличаха на магарешки глави, две наподобяваха конски, а една приличаше на лейтеннт Маркес в профил. В края на краищата извадих картата и прецених, че каньонът все едно ще ме доведе до дъното на рудника, а от там сигурно има някакъв път за нагоре. Прахът властваше навсякъде, покриваше целия пейзаж и спестяваше на гледката всички цветове, които биха могли да я направят радостна.

Ето и проклетото село: липсващата червенина на покривите, несъществуващата зеленина на дърветата. Като черно-бял макет. Хората също. Слязох от равнодушния към всичко прашно-жълтеникав кон. Трябваше да намеря кметство, администрация, изобщо мястото, откъдето шефът на стопанската охрана дон Латарда дърпаше юздите на това взривоопасно сборище от полуиндианци, полуметиси, полумулати, които заедно с отчаяните си повехнали жени и вечно гладни деца работеха по дванадесет часа на ден, без да са чували за профсъюзи и трудови права. Да поднеса пред височайшия поглед хартийката, написана и подпечатана в столицата, да понеса обилните му уверения в лоялност.

Намерих. Поднесох. Понесох. Нисичкият шкембест носител на огромни мустаци и сержантски нашивки ме изпрати чак до вратата.

— При вдовицата Коусейра се настани, сеньор Родригес. Новодошлите тя ги приема първа, нали разбирате, надява се… хе-хе-хе! — гъстите черни мустаци погълнаха усмивката — Кой? Регистриран е, сеньор Родригес, от утре трябва да почне работа. А вие защо го търсите? Да не е някакъв…?

Потупах го по рамото, уверих го, че не е и изобщо сега всичко е моя работа и от помощта на дон Лагарда няма никаква нужда… Стиснах грамадната му потна ръка и се отправих по главната улица. Знаех къде се намира Диас. Не броях пресечките. Отново бях аз. Залавях убийци. Това даваше смисъл в един свят, където нравственият смисъл на всички добри намерения неизменно се обръща в своята противоположност. От добрия чичо Армандо, който се опита да разобличи профсъюзната мафия и ме остави съвсем сирак, до законоборчеството на бившия президент, излязъл заедно с хората си от нелегалност — чудесна мишена за военните…

…Стъпките ми оставяха лунни следи върху тежкия прах. Чувствах как в мен нараства напрежението, как вляво пространството се сгъстява и като завия… Малка каменна постройка, без разлика с останалите. И вътре — Диас, който не ме очакваше. Устните му, току-що произнесли „Влезте!“, бяха полуотворени. Ръката му завършваше движението, което бях прекъснал — разгъване на вестник върху масата.

— Познахте ли ме, Диас? — изтрих праха от лицето си.

— Да — отвърна, кратко и студено.

Нещо утихна в мен. Прозрението, което си е свършило работата. Седнах и бръкнах за цигари. Гласът му ме прекъсна:

— Този път нямате автомат — с усмивка, странна усмивка в лявата половина на лицето. Дясната запази студенината си…