Атанас П. Славов
Отвъд пустинята (1)

І.

Хорхе Родригес. Тридесет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни, Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.

Колко въпроса си зададох досега? Ако броя и този, няма да мога да ги преброя. Човекът с многото въпроси — така Хорхе Родригес помни и познава Хорхе Родригес. Впрочем, това все пак съм аз и с този навик да мисля в трето лице сигурно скоро ще стигнем дотам, че Хорхе Родригес ще заживее отделно от мен… Ужасно ножче! С такова и вените си не бих прерязал. Жалко, че не му отива брада. Иначе с парите, които дава за ножчета, можеше да си позволи по-свестен тютюн.

Този телефон може да събуди мъртвец! Без малко да се порежа. Впрочем май наистина…

— Хорхе Родригес слуша.

— Извинете за безпокойството, сеньор Родригес, но искам да говоря с вас относно…

— Уважаеми сеньор, можете да ме намерите следобед в кантората. Работното време е написано на вратата. Държа да ви осведомя, че в момента се бръсна и заради вас се порязах.

— В такъв случай си сложете одеколон, сеньор Родригес — посъветва ме телефонът. — За мен не се безпокойте, ще почакам.

Без малко не затворих телефона. Сдържах се, защото имаше по-добър начин за отмъщение. Оставих събеседника си да чака и се заех с всичко останало по тоалета си. Когато установих, че са изминали двадесет и три минути, реших да проверя все пак как е там моят събеседник.

— Аз съм готов, сеньор.

— Радвам се да чуя това, сеньор Родригес.

Чудесен ход — противникът в мое лице е сразен от търпеливостта на събеседника си!

— Възхитен съм от вас, сеньор. Все пак, не забравяйте да се представите.

— Лейтенант Маркес от углавния отдел на полицията.

— Много се извинявам сеньор лейтенант, но в углавния отдел няма лейтенант Маркес.

— От вчера има. Мога ли да ви помоля за нещо, сеньор Родригес?

— Да, моля?

— Бихте ли проверили в чекмеджето на бюрото си? Струва ми се, че сте забравили там добрите си обноски.

— Сеньор лейтенант, добрите обноски в наше време са дефицит. Научил съм се да ги използвам при по-важни поводи.

— Не се съмнявам, сеньор Родригес. Но все пак имайте милост, обаждам ви се като клиент.

Това ме довърши. Аз отстъпих, хвърлих знамената, предадох сабята си на неприятелския генерал и покорно се договорих за лична среща. Надявам се, че ще ме разберете. Не всеки ден углавният отдел ми идва като клиент.

* * *

— Вие сте неотразим, сеньор лейтенант. Случайно не сте ли завършил полицейската школа на Джерми Лестър във Вашингтон?

Дясната му ръка трепна много характерно. В посока към вътрешния джоб.

— Изглежда сте карали тримесечния курс — продължих аз — тези, които са минали двегодишния, владеят себе си по-добре. Никога не посягат първо към пистолета. Или поне не го показват.

— Какво да се прави, сеньор Родригес. Държавата няма достатъчно средства, за да плаща удължени курсове в Щатите.

Не, той наистина беше неотразим. Обожавам такова поведение.

— И така, на какво дължа тази чест?

— Сеньор Родригес — Маркес остави кафето, — аз съм новият шеф тук. Идвам от политическия отдел, с углавници досега не съм работил.

— Сеньор лейтенант — изправих се, — беше ми приятно да се запозная с вас, не смея да ви задържам повече.

— Чувал съм за вашата неприязън към политическия отдел — въздъхна човекът. — Аз също я изпитвам и, както виждате, вече не съм там. Все пак изслушайте ме, много ви моля. Наистина имам нужда от вас.

— Вие лично? Или отделът ви?

— И аз, и отделът, и цялата полиция. Не преувеличавам, сеньор Родригес. Към вас ме упъти моят бивш началник.

Седнах в креслото си. Имах чувството, че съм паднал в него.

— Полковник Урбано Томас? Не мога да повярвам.

— Не се съмнявам: това е човек, който не обича нито мен, нито вас.

— Известно ми е. Не мога да повярвам, че началникът на политическия отдел ще се обърне към новия началник на углавния, който на всичко отгоре е бил негов подчинен и ще го насочи към мен. Не помня да е имало случай, който да е над личните вражди във вашето учреждение.

Маркес допи кафето, обърна чашката върху чинийката и ги остави така. Навярно ще поиска да му гледам на кафе. Тежко ти, лейтенант.

— Отгатнахте почти цялата картина, сеньор Родригес. Ще допълня само, че случаят засяга също така армейския щаб, а в голяма степен и дипломатичните ни отношения с някои държави.

— Шпионаж?

— Нещо подобно.

— Шпионаж, или нещо подобно?

— Търговия с информация, сеньор Родригес.

— Не разбирам какво ме засяга това. Има контраразузнаване. Обърнете се към майор Мендоса.

— Той също ме упъти към вас, сеньор Родригес.

Аз сънувам. Разузнаване, армия и полиция молят за помощ моята особа! Сигурно сега ще влезе лично Президентът-спасител, за да обясни на сеньор Родригес колко е нужен на държавата и как тя ще загине без него!

— Не бихте ли изложили случая, сеньор Маркес?

Тези прости думички накараха лейтенанта да потъне в самодоволство, без да го крие. Разположи се възможно най-удобно и започна важно-важно:

— Става дума за истински убиец, макар че действията му имат политически характер. Казва се като вас, само че — Диас. 56-годишен, добре сложен и цели две години прави безупречни кражби на секретни документи. При това — унищожава всички свидетели. Ще ви покажа нещо — той се огъна еластично назад, взе куп снимки и ми подхвърли една: — Анна Сантинес, секретарка във Военното министерство. Намерена удушена в килима на приемната. Роган Таварес, чистач в архива. Главата му е била смачкана с вратата на празния сейф. Оставали са му два месеца до пенсия.

На коленете ми падна изображението на възрастен мъж с учудено вдигнати вежди. Като чичо Армандо, след поредното счупено от мен стъкло: „Хорхе, момчето ми, стъкларският занаят е тежък“…