Траян Първанов
Изход

В бялата болнична стая със бял радиатор

бяло е даже леглото и бели чаршафите,

в бяло се блъска в прозорците синият вятър,

в синьо белее водата, застинала в чашата.

Слизат в очите ми бели и сини пожари,

в кладенче стапя се бялото, гърчи се синьото —

късам от сините пламъци на минзухари,

падам от жажда по белите дюни в пустинята.

Толкова мили и минали тайнства излишни са —

дяволи нейде с рогата къде са ги взели?

И термометърът пука под моята мишница —

тичат наоколо капчици сини и бели,

бягат забързани дребни уплашени мравки,

пръскат се бели и сини живачени топчета —

в белия сън на кокичета,

в синия сън с незабравки —

буря ли иде, та тръпна в леглото си вкопчен?

Плъзва в устата ми топлата кръв с боровинки

и по горите с червените капки се плиска.

Шепнат си облачни бели и сини снежинки:

„Изход летален, завийте го, има ли близки…“