Траян Първанов
Влез

Тя е тръгнала, ще дойде непременно

и ще ме завари в зимен полумрак —

слязъл зад прозореца с мъгла зелена

с бели петънца от смръзнатия сняг.

Няма да звъни, да удря по вратата

и ще влезе в някой ненадеен час,

и невидима ще расне в тъмнината

с кроткия мълвеж на лунния си глас.

И ще стане тъй болезнено и тихо

по етажите край градския ни двор,

дето в дълга жмичка хора се укриха

като сенки из големия простор,

дето в разпри шумни,

с ласки мълчаливи

нашата любов захласната живя

и в очите ни възторжено разлива

кладенеца на дълбока синева

Тя все бърза, бърза,

да не стигне късно…

Сигурно е тръгнала открай света

с пълни шепи над сърцето ми да пръсне

топлата виелица на пепелта —

да потънат в дим от облачна позлата

и безшумен говор да ме оглуши,

докато ми падат бавно очилата…

Влез и с дъх от устните ги избърши.