Траян Първанов
Слънце — дъжд

Май не чух — телефонът ли нещо обърка,

но просветна в следобеда топло и весело,

че ме питаше с някаква сестринска мъка:

„От дома се обаждам, кажи ми, добре ли си?“

 

Как ли съм? Педя радостен, лакът намръщен —

път огазих, захапал в зъбите душица,

и облегнат на глуха от бурени къща

топля мокри крила на останала птица.

 

С двете длани —

две сгърчени в мъх керемиди,

чий ли огън опазих до днес тъй отчаяно?

От живота ми как не можах и да видя

кой си прави гаргара на топличко с чая?

 

Гъл-гъл-гъл… И добре ли си, чувам отнякъде.

Моя мила сетрице, бедняк съм на вести

и добре, че под лунното време на мрака

ти не стана на мойта несрета невеста.

 

Чуй ме, чуй ме — пелтечат объркани жици.

Всичко в ред е и някак си странно съм весел!

Сълнце-дъжд, светло-тъмно е, моя сестрице,

Слънце-дъжд, нейде мечка се жени. Добре съм!