Атанас П. Славов
Психопрограмираният (8)

VII. Едносъщен

Високият таван на помещението не беше в състояние да му придаде помпозност. Призваните да помогнат на това впечатление полуколони на стените още повече усилваха уродливостта на архитектурата. Поне трима архитекти един след друг бяха пробвали свои стилове, без да се интересуват от работата на предшественика си. И сякаш само един детайл е бил способен да ги вкара в единодушие: огромният гипсов релеф на стената, който очертаваше свещената формула „Всички сме бледи пред Същността“.

Поради височината си просторната приемна на Храма изглеждаше почти кубична. Няколко реда обърнати с гръб една към друга пейки даваха възможност на десетките чакащи да седят или, ако има място, да лежат, да играят на мокерто или нервно да се разхождат между редиците. Тук се говореше поне на пет езика. Баюн с отвращение погледна мръсния под. Седна на една пейка до стената. Гладът го стържеше с нарастваща сила. Но пари за ядене нямаше. Напипа в джоба си два нангарета. Но тук се употребяваха старорежимни жетони. Нангарските пари можеха да му осигурят само един добър арест.

— Арха-а-а! — изпъшка някой до него. Един крак със скъсана обувка го блъсна в бедрото. Баюн подскочи и се обърна. На пейката лежеше човек. Беше заспал, явно отчаян от дългото чакане. Ритникът, сполетял младия мъж, беше предизвикан от неволно протягане на краката. По-точно — на крак, защото другият беше отрязан от коляното надолу. Баюн погледна двете патерици, хвърлени на пода, и се отдръпна.

Към него се приближи чиновник с бяла значка на Догматик и татуирано върху челото Първоцвете.

— Сега ли идваш?

— Да, Едносъщни — почтително отговори Баюн.

— Искрено ли е сърцето ти?

— Да, Едносъщни.

— Вземи знака, с който те приемаме, и чакай своя ред — каза Догматика, пъхна нещо в ръката му и отмина.

Спря се до еднокракия, понечи да го разбута, но се отказа. С отвращение продължи между пейките, за да отправи същите стандартни въпроси към новодошлите. Баюн трепна — стори му се, че някъде в зданието прозвуча изстрел. Изчака малко, звукът не се повтори. Погледна това, което му беше дал Догматика. „Знакът“ се оказа мръсно парче картон с номер 68.

„До кого ли са стигнали?“ — помисли си Баюн.

В същия момент обявиха:

— Номера 32, 33, 34, влизайте!

Трима дути се изправиха и почти затичаха към голямата врата в дъното. Двамата влязоха. Третият нерешително спря. Поколеба се. Остави своето номерче до вратата и тръгна към изхода.

— Все не може да се накани — промърмори някой от отсрещната пейка.

— За кой път идва?

— Знам ли? Откакто съм тук, за четвърти. Всеки път си взима нов номер и чака отначало. Пъзльо.

— Ами, пъзльо! Сигурно не ще да е достатъчно гладен. То и аз нямаше да съм тук, ама вчера си проиграх и ризата. Вярно ти казвам. Тази, дето е на мен, е от вуйчо.

Спящият съсед на Баюн се размърда неспокойно, сякаш в съня му се намесваше духът на отрязания крак. Стратегът въздъхна, намести се по-удобно. Отново се вслуша в разговора отсреща. Там бяха снишили гласовете си и изглежда обсъждаха него. Дочуваха се отделни реплики:

— Не ще да е тукашен… я какъв е лъскав…

— Абе ти очите му виж… нещо за ядене търси…

— Има ги всякакви…

— Абе, карай бе, карай, какво те засяга…

Баюн почувства, че се е схванал. Стана, за да се разтъпче, и забеляза, че в другия край на залата се натрупват хора. Вгледа се. Радостна спазма мина през гърлото му — там раздаваха безплатна супа. Едносъщните добре знаеха колко са празни стомасите на хората с верни сърца.

Скоро в корема му успокояващо бълбукаше топла течност, леко подправена с трохи. Това можеше да мине за храна само в такъв глад. Все пак когато се върна и седна на пейката си, усети нещо като удовлетворение. Това си имаше своята неприятна страна — отново се върна възможността да размишлява над себе си. Никак не го зарадва тази възможност. Като че ли през дългите ровения в душата си беше стигнал до някакво дъно, което не можеше или не смееше да се пробие. Той нервно се изправи — и застина. Сякаш усети тласък на нещо познато, нещо запомнено навеки от първия път. По диагонала на помещението в най-далечния ъгъл срещна един поглед. Беше като удар в слънчевия възел, парализиращ дишането, успокояващ пулса. Всичко изгуби своя фокус. Остана само този невероятно скъсен диагонал, в единия край на който бяха очите на Баюн, а в другия — две други очи, сини като детски коси, като отличителни знаци на кондафски изтребители над Нангаруза, като светлината на Зун над пустинята на демоните…

Жълтата коса на Демона се открояваше върху потъмнялата стена. Спокоен, удобно отпуснат, той гледаше към Баюн. Сините му очи очакваха нещо… Какво? Какво можеше да очаква той от пилота Баюн, в чийто живот се беше намесил така брутално, така неразбираемо? Какво друго освен този пилот да му поиска сметка за правата и целите, отговор на дълго задаваните въпроси без отговор: каква е тази цел, защо именно той, Баюн, трябва да й служи, да бъде дори не носител, а оръдие в неизвестно чии ръце, в името на неизвестно какво… Мислите се взривяваха като земя, в която се забива ракетен залп. Но Баюн не получи отговор, въпреки че Демона навярно бе прочел в погледа му всички въпроси. Демона се усмихна някак много тъжно и наведе глава.

Някой рязко се блъсна в Баюн и изсипа в краката му купчина папки. Стратегът неволно се обърна. Видя вбесения чиновник, който събираше разпиляното. Когато отново погледна към ъгъла на залата, там нямаше никой. Единствената празна пейка в цялата приемна. Никой не седеше на нея.

Никой. Той седна. Бавно, слепешком напипа пейката под себе си. Опипа празнотата в себе си. Чашата на душата му утаяваше вихрите си — все още мътни, но вече склонни към прозрачност. Нещо, което не подобава на суровите воини, на мъжете, го накара да преглътне, да вдигне поглед към огромния свещен девиз: всички сме бледи… Блед ли съм аз? — изведнъж се запита Баюн. Всеки човек някъде някога пред някого е блед. А аз пред кого? Пред един Демон, пред едно видение… Може би пред халюцинация? Как странно пада светлината в ъгъла на залата. Там, където го видя. От високия прозорец се отразява в деформираното и потъмняло огледало… Дали в тези полуотражения не беше видял сенките на непрестанните мисли? Демона… Най-естествено беше да приемат неговия образ. А тъгата в сините очи? Не беше ли това неговата собствена тъга по спокойствието на предишния живот? Или… Всъщност не. Трябва да се живее наистина, но трябва да се живее силно. Още не можеше да си обясни какво точно означава силно живеене, но то определено не беше свързано с предишния живот. То го изпълваше със съпротива срещу всичко, което иска да го върне в старото състояние, когато всеки следващ ден е като отминалия. Изведнъж той разбра, че откакто в неговия живот се е появил Демона, миналите дни са загубили притегателната си сила. В Едносъщното училище съжаляваше за волните детски игри. В пилотската школа на моменти страдаше за мекото спокойствие на училището. После, на летището в Нангаруза…

После беше Демона.

И тогава свърши удобното изчакване, когато предварително се виждаха всички бъдещи стъпала. Започна едно отчаяно насилствено катерене по стръмно стърнище, покрито със сипеи и поддаващи под пръстите храсти, с редки хоризонтални полянки, на които можеше малко да почине и да огледа отново огромната долина там, в подножието. И всяка следваща е все по-малка, все по-кратка, все по-високо… без дух да остана… Игис!

През цялото това време почти не си беше спомнял за Игис. Домът на семейство Хоуфа, стаята на Игис, озарена от горещия им шепот, сметките за сватбата, скандално изядени от Бу — всичко това не се беше случило преди десет дни, а в някакво друго време, сякаш в друг свят.

Сякаш в друг свят.

— Номера 68, 69, 70, влизайте!

Номер 68 беше неговият.

Ако не беше Предписанието, което с механически педантизъм отмерваше всяко движение и всяко събитие, Баюн сигурно щеше да загуби броя на коридорите и стълбите. Изглежда всички архитекти, строили Храма, са се стремили да вплетат в камък заплетената непостижимост на Същността. Чиновникът, Баюн и другите двама изминаваха един коридор, връщаха се по друг, качваха се на следващия етаж, за да слязат на два, и навсякъде — в орнаменти, емблеми и светещи табла — ги съпровождаше правилото „Всички сме бледи пред Същността“. Двамата спътници на Баюн дишаха тежко. Хвърляха бързи погледи наоколо, без да могат да се ориентират. Навсякъде коридорите бяха еднакви. Десетки плътно затворени врати, редки и неприятно съскащи осветителни тръби, които само сгъстяваха полумрака. И нито един човек. Никакъв шум, предизвикан от човешко присъствие.

Номер 70 се спъна и шумно се срути до някакъв шкаф. Беше толкова стъписан и объркан, че вместо да стане, само се обърна настрани и впери в чиновника умоляващ поглед, сякаш питаше: „Кажете какво да направя?“.

— Станете — сухо каза чиновникът и продължи. Баюн и другият го последваха. Номер 70, изгубил темпото, подтичваше след тях и с болезнена физиономия разтриваше ударения си лакът.

Чиновникът внезапно спря пред една от вратите. Отвори я, въведе вътре Баюн и веднага излезе. В тясната стая само едно масивно резбовано бюро напомняше за бившето величие на Единната Същност. Всичко останало — голите стени с едва различими надписи, протритите на лактите раса на двамата Едносъщни вътре, посивелият напукан таван, издаваше дългогодишно креене без разкош. На челата на двамата Едносъщни беше татуирано Първоцветето. Значи бяха дребни служители. Висшите Едносъщни — Тихите Певци — носеха на челата си метални обръчи с релефа на Първоцветето. В паметта на Баюн започна да изплува митът за бездиханния Първосвят, в който прераства малкият кълн, породил след седем вечности Седмолистното Първоцвете. Първи лист — на Приобщението, втори лист — на…

— Име? — попита седящият зад бюрото и гласът му прозвуча в голата стая като мокър шамар.

— Баюн Саанох.

— Години?

— Двадесет и седем.

— Къде живееш?

— В Хайвог.

Едносъщният спря да се чеше. Рязко вдигна погледа си, досега заровен в книжата на бюрото.

— Хайвог е на Диис!

— Да, Едносъщни — смирено отговори Баюн. Чиновникът отново се зачеса с ожесточение.

— Как си попаднал тук?

— С лодка, Едносъщни.

— Къде е лодката?

— Не знам. Когато излизах на брега, не я вързах. Сигурно вълните са я отнесли, Едносъщни.

Едносъщният потъна в размисли. Няколко минути минаха в мълчание.

— А как си попаднал на Диис? И откъде? За какво са те пратили?

— За изповядване на Едносъщното учение, Едносъщни. В Нангар това се счита за престъпление.

— Сигурно си го изповядвал публично?

— Да, Едносъщни.

— Какво си работил там?

— Помощник-пилот на дирижабъл, Едносъщни.

— На кой дирижабъл?

Предписанието мигновено извлече „Въздушния регистър“.

— На „Велдакон“, Едносъщни.

Чиновникът вдигна слушалката на телефона, набра номер и се осведоми има ли в Нангарския въздушен флот дирижабъл „Велдакон“. Отговорът го удовлетвори.

— С какво си се занимавал на Диис?

— Различно, Едносъщни. За каквото ме хванеха. Последната ми работа беше на пристанището. Оттам откраднах лодката.

— Защо? Какво ти е притрябвало на Ампай? Чувал съм, че на Диис може да се живее добре.

Баюн въздъхна. Наведе глава.

— Да, Едносъщни. Там живеят добре ония, които нямат никаква вяра. Там над вярата се надсмиваха, Едносъщни.

— И ти реши да дойдеш тук?

— Да, Едносъщни.

— Закълни се, че твоята вяра е искрена.

Баюн сложи ръка на челото си в ритуалния клетвен жест.

— Едносъщни, кълна се в Първозданната и Единна Същност, пред която моят дух е открит, че вярата в нея ме води във всяка мисъл, решение и постъпка. Кълна се…

— Стига — прекъсна го чиновникът. — Знаеш клетвата и твоята вяра е искрена.

Той замълча. В погледа му имаше повече внимание, отколкото би искал Баюн. После премести очи към стоящия до вратата.

— Ти как мислиш, Единни?

Изглежда, че Единния мислеше нещо много странно. С рязко и точно движение той измъкна изпод расото си пистолет, насочи го към Баюн и дръпна спусъка. Куршумът свирна малко над главата на пилота. Баюн не успя да реагира. За Предписанието също не остана инициатива. Всичко решиха рефлексите. Избитият пистолет издрънча в ъгъла едновременно с вика на падащия Едносъщен. Баюн стоеше напрегнат, готов да отрази следващото нападение. Но седящият зад бюрото само се облегна назад.

— Вие сте военен — каза той. — Имате реакция на кадрови военен.

Това беше не обвинение или разобличение. Това беше просто констатация.

Реакцията на Баюн беше мълчание. Според Предписанието нямаше никакъв смисъл от опити за поправяне на положението или променяне на легендата. Баюн беше разкрит в лъжа. Някъде дълбоко в мислите изплува отчаяние. Засега само негова сянка, която Предписанието никога не би допуснало до външен, забележим изблик. Какво можеше да се направи? Нямаше ли дори Предписанието да се окаже безсилно? Или…

Не, то не смяташе, че всичко е свършено. То излъчваше сигурност. Баюн усети, че не му вярва, и скептично сви устни. Едносъщния, който до този момент безизразно го гледаше отдолу нагоре, изненадано повдигна вежди.

— Единни — обърна се той към дошлия на себе си служител. — Изглежда, новият има да ни разкаже доста интересни неща. Отведи го при Певеца Дилетиле.

Единния покорно докосна татуираното си чело. Вдигна от земята пистолета и посочи към вратата с жест, в смисъл: „Без демонстрации!“. Излизайки, Баюн се сепна и едва не се спъна на прага. Едва сега името, произнесено от чиновника, достигна съзнанието му, за да пламне в сигнално жълто.

Дилетиле!

Огромната, изпъстрена с Първомисли стена на стаята в Едносъщното училище. Едносъщният Дилетиле — още млад, с одухотворено лице и силни красиви ръце, които се разтварят в безпомощния стремеж да обрисуват необхватността на Единната Същност и Приобщението. Баюн почувства как Предписанието настървено се хвърля към новата възможност. През мозъка прелитаха стотици комбинации в търсене на най-безупречната. Този процес ставаше някъде дълбоко в него и същевременно извън съзнанието, без да пречи на спомена.

Колкото и да смесваше спомена за Дилетиле с омразата си към Единната Същност, Баюн така и не можа да намрази единствения човек, който истински се беше занимавал с неговото развитие, който пръв му беше обяснил първата картина, първата музика, първото стихотворение. Сега, в този дълъг миг на движение по празния коридор, Баюн не можеше да разбере дали се вълнува повече от предстоящата среща с Дилетиле, или просто е разтревожен за оцеляването си. Нямаше време за изясняване на сложни противоречия. Стигнаха нужната врата.

Тук обстановката беше почти същата, но за нея явно се полагаха повече грижи — според ранга на собственика й. Освен всичка друго, тук беше значително по-чисто.

— Излез, Единни — каза Дилетиле, след като изслуша доклада на чиновника си.

Единния се поколеба. Погледна към пистолета си, към Баюн, после отново към Дилетиле.

— Излез — повтори Тихият Певец. — Не се тревожи. Остави ми пистолета си и излез.

Единния се подчини. Дилетиле мълчешком разглеждаше Баюн. Не му предложи да седне, въпреки че в стаята имаше столове. Стратегът също разглеждаше своя бивш учител. Сега вече Тих Певец, Първоединен жрец, чиято дума в Храма има тежестта на каменна плоча. Остарял беше Едносъщния Дилетиле. Много малко беше останало в него от онзи фанатично влюбен в работата си учител. Впрочем, именно фанатизмът беше останал. Притаен в ъгълчетата на кафявите очи. Не толкова част от душата, колкото служебен атрибут.

Останал беше и втренченият, нищо не изпускащ поглед. Спокойното самовладеене. Ръцете — все така силни, твърди, нетрепващи.

Но онази сдържана радост, с която Дилетиле винаги влизаше в класа, беше изчезнала. Нямаше я жизнеността на човек, който искрено и твърдо изучава и се задълбочава в това, в което вярва. Нямаше го удоволствието, наслаждението от живота, в който той е заел своето място. Някога гъстата яркосиня коса беше оредяла и почерняла. Нямаше я младостта. Много, много беше остарял Едносъщния. Повече, отколкото състаряват петнадесет години. Но това не бяха просто петнадесет години. Това беше един Прелом и един нов живот, който далеч няма качествата на предишния. Полудивият Ампай трудно може да се сравни с Нангар. Съмнителен съюз с бившата колония Кондаф. Съмнителни надежди за реставрация на отминалото. И съзнанието, че дори и да се върне властта, младостта ще си остане там, в допреломните години.

— Все пак държанието ви не е подходящо за правоверен, Саанох — наруши мълчанието Дилетиле. — Вие си давате сметка къде се намирате и какво може да очаквате от нас. И в същото време стоите и ме разглеждате така, като че ли сме си сменили местата.

— О, не, Първоединни — непринудено се усмихна Баюн. — Просто в момента не мислех за това. Все пак, когато човек се срещне със стария си учител, ще му се да разбере какво се е променило в него.

Дилетиле отвори кутията на бюрото. Извади дълъг оранжев камул. Запали го, пъхна го в ноздрата си и с леко присвити очи погледна Баюн.

— Значи наистина си ти, Глордах. Не бях сигурен, все пак годините променят. Знам, чувал съм за теб и за твоите успехи. Концентърът залагаше на теб — ти знаеш доста за работата на Фелдстратегиума. Очаквах да ми съобщят, че са те доставили в Кондаф. А ти се оказваш тук, при това с много правдоподобна легенда. Ако не беше проверочното изпитание…

Баюн мълчеше. Предписанието считаше за необходимо и единствено възможно мълчанието. Всякаква самодейност беше безсмислена. Той мълчеше, но лицето, ръцете, позата му се променяха непрекъснато. Командвани от Предписанието, те светкавично реагираха на всяка дума на Дилетиле. Логиката на тези промени беше сложна и не съвсем ясна. Дилетиле говореше плавно и убедително. Разкриваше пред Баюн реалната картина на неговото положение. Но тонът му ставаше все по-добър, бащински, странно свързан с това, което Дилетиле виждаше в реакциите, мимиките, очите на бившия си възпитаник. Изведнъж той замлъкна. Зад прозрачната стена на погледа му напираше силно колебание. То се задържа няколко мига и изведнъж избликна в ненадейно продрезгавелия глас на стареца.

— Или може би… ти не лъжеш, Баюн-чи? Наистина не си забравил уроците на учителя си?

В тона на Дилетиле се долавяше изумление от самия себе си. Беше се поддал на потисканата с години необходимост да вярва на нещо, на някого в този свят, където, без дух да остане, всеки е излъгал всекиго поне веднъж и не може да спре да лъже, защото трябва да крепи старите си лъжи.

— Не лъжа, учителю — изрече Баюн.

Именно изрече. Тембърът, колебливостта, страданието и паузите в гласа му имаха стойност на съвършена скулптурна композиция, създадена вътре в мига, предназначена само за едно — да бъде това, което иска да чуе Първоединния Дилетиле. И той го чу.

— Седни, момчето ми.

За пръв път в думите му нямаше напрежение. Така започна най-сложният разговор, който някога бе водил Баюн. Той разказа всичко — от момента, в който една кола препречи пътя му в „Горското уединение“ и до обявлението на манастирската стена, което даваше някаква надежда за обратно връщане. Разказа за Комран и неговите маски, за аварията на самолета (тук се отклони малко от истината и обясни, че ги е нападнал нангарски изтребител), за айсберга в Силоншерското течение и мъртвия фил в покрайнините на града.

— Навярно трудно ще завоювам доверието ви, Едносъщни учителю, особено ако ви кажа, че никога не съм искал да работя нито за Огнището, нито за Кондаф. Аз искам просто да живея като всеки друг човек, учителю… — Трескаво, на пресекулки говореше Баюн.

— Успокой се, момчето ми — меко го прекъсна Дилетиле. — Успокой се. Ето, пийни малко вода. Имам чудесни деарски камули, пушиш ли?

Баюн виновно се усмихна.

— Нищо — каза Дилетиле. — Добре, че не пушиш. Опазил си се. Аз не можах.

Той запали камула. Стана. Отвори прозореца.

— Баюн-чи, от началото на нашия разговор си мисля за това, как да постъпя с теб. Почти съм убеден, че не си емисар на Феядстратегиума…

Баюн сложи ръка на челото си.

— Учителю, кълна се…

— Недей — спря го Дилетиле. — И така ти вярвам. Знаеш святото предназначение на клетвата, нали? Не я хаби за дребни неща.

— Нима вашето доверие е дребно нещо, учителю?

Дилетиле го изгледа явно поласкан.

— Всички сме бледи пред същността, Баюн-чи.

— Всички и всеки — ритуално отговори Баюн.

Първоединния приседна на бюрото.

— Баюн, разбирам твоето желание да се върнеш в Нангар. Знаеш как се отнасям към сегашната лигаво-еретична власт там. Но няма да те уговарям да промениш намерението си. Разбирам те, там си имаш свое място, свой живот, които сега ще ти липсват навсякъде другаде. Но ти си умно момче, знаеш колко компромиси има в живота. Ще трябва да приемеш един компромис.

Той замълча. Баюн също мълчеше. Предписанието придаде на позата му очаквателен вид.

— Ти все пак няма да можеш да прекъснеш контактите с Огнището, момчето ми — каза Дилетиле. — Но функцията ти ще бъде безопасна и съвсем изгодна. Ти ще бъдеш над всички, в това число и над Комран. Един или два пъти в годината ще получаваш от мен инструкции, които ще предаваш на Комран или ако си в друга държава, на местния водач. Ще искаш от тях сметка за всичките им действия.

— Но, учителю — недоумяващо каза Баюн, — Кондаф може да не се съгласи с вашето решение…

Дилетиле се разсмя. Смя се дълго, до пресипване. Беше принуден да пие вода, за да се успокои.

— Кондаф ще се съгласи, Баюн-чи! Какво му остава? Кондаф е едно силно тяло със здрава глава, но в тази глава няма мозък. Там има очи, уши, ръце, но няма кой да преценява фактите, действията, последствията. Те се преценяват тук. Ние сме мозъкът на Кондаф, момчето ми. Когато онзи лигльо, Презитегът, стана удобен на едрите търговци, които ограничавахме, и на инженерчетата, които недооценихме, той направи прословутия Прелом. Няма съмнение, беше намерил добър момент. Ние, задълбочени в разпространяването на Същността извън Нангар, не обръщахме достатъчно внимание на вътрешните събития. Но това имаше и друга страна, Баюн-чи. Кондафарите не забравиха нашите уроци. Ние, Певците на Единната Същност, ги научихме на държавна култура! Научихме как да дресират племената си, изградихме стройната система на Концентъра, създадохме им обществен организъм. Всичките им офицери са наши възпитаници. Така че ние, Едносъщните, воюваме с Нангар, Баюн-чи. Повече няма да рискуваме, достатъчно Единни загинаха при Прелома. Старият Тих Певец Дилетиле няма защо да съгласува действията си с Кондаф или с Огнището. Обратно, те ще правят това! И чуй какво ще ти кажа, Баюн-чи! От днес ти си специален резидент на Храма, на вярата и преди всичко на стария си учител!

Баюн беше във властта на раздвоението. Истинският — новият! — Баюн с иронично отчуждение наблюдаваше вдъхновения старец с разширени блестящи очи, в които се отразява другият Баюн, олюляващ се от безупречно вълнение, който притиска ръце до гърдите си, с труд разлепя бледите си устни и говори с пресипнал глас.

— Не мога да приема такова доверие, учителю. Вие толкова отдавна…

— Знам, знам какво ще кажеш, момчето ми, — почти извика Дилетиле. — Толкова години, променил си се и така нататък. Най-добрите си агенти, най-сигурните познавам само през последните няколко години, а колко от тях съм възпитавал в детството им?! Не се терзай, Баюн-чи, момчето ми, ти си по-готов, отколкото предполагаш! Ела, седни до мен, ще те запозная с основните шифри. Те не са много.

* * *

Едносъщния Баюн слизаше по необикновено стръмната улица, към оживения малък площад, който изглежда представляваше център на града.

Въздухът беше чист и изключително приятен. Ниско над хоризонта слънцето излъчваше приятна мека топлина. Сенките се удължаваха. Пред Баюн върху паважа се плъзгаше, разтягаше и сливаше неговият силует.

Беше започнал да привиква към тези неочаквани преобръщания и завои, които придоби животът му. Новото неизменно щеше да бъде с него. Рано или късно страхът пред него трябваше да отстъпи място на любопитството. И това започна да става. Баюн чувстваше, че всичко, което се е случвало и ще се случва с него, му е интересно…

Площадът беше кръгъл. Старомодни къщи образуваха един от полукръговете му. Другият, гладък и непристъпен, беше част от стената, обграждаща манастир-лагера. В средата имаше висок портал, почти без никакви украшения, освен неизменния девиз за бледостта на всички пред Същността. Едната врата беше леко открехната. Баюн почувства непреодолимо желание да надникне вътре. И това му беше позволено. Значката, която получи на излизане от Дилетиле, щеше да отвори пред него всяка врата. На нея беше написано „Певец на Единната Същност“. На Ампай това значеше много.

Без да откъсва поглед от значката, часовият извърши безсмислените еволюции за отдаване на чест. Дворът радваше окото с идеално измитите си глинени плочи. Беше почти празно. Няколко двойки преподаватели тихо разговаряха. Голяма група манастир-школници се изсипаха от някаква странична врата и се строиха в хорово каре. Със стремителни крачки един от Певците изнесе напред охраненото си тяло. Застина като статуя пред карето.

— Всички сме бледи пред Същността!

— Всички и всеки! — изрева карето. Баюн едва не запуши уши.

— Кой съм аз, Единни?

— Тихпеецнаединнатасъщност! — сдъвкано отговориха школниците.

— Какво искам от вас?

— Самовглъбяванеиприобщаване!

— С какво ще започнем?

— С вечна молитвена клетва!

— Положи тон за вярност! — заповяда преподавателят.

От първата редица с три бързи крачки изскочи запевачът. Слънцето блесна върху зъбите му:

„Първоединственост е твоето име,

ти Същност Единствена, към смърт води ни…“

Баюн им обърна гръб. Потъна в живителната сянка на входа към администрацията. Там според указанията на Дилетиле щяха да му съобщят кога и откъде ще тръгне подводницата, която трябваше да го върне в Нангар.

От двора глухо долитаха познатите до отвращение думи на Вечната молитвена клетва.

Улицата го поведе по широка дъга към покрайнините. Няколко пъти го привличаха витрините на малки магазинчета със странни и екзотични стоки. Някъде се продаваха плодове, другаде — сушена риба, дрехи с непривична кройка или вещи, предназначението на които в повечето случаи оставаше пълна загадка. Той спря за известно време на кръстопътя. Там беше станало улично произшествие, което никога не можеше да се види в Нангар. Две колесници, теглени от впрегатни филове, се бяха сблъскали. Едната беше преобърната. Водачът напразно се мъчеше да укроти буйния гущер, който налиташе към своя събрат. Филът от другата колесница беше с по-кротък нрав. Не правеше опити да напада. Свиваше се на кълбо, съскаше и размахваше бодливата си опашка. Неговият водач, освободен от необходимостта да се справя с животното, стоеше с подпрени на кръста ръце. Засипваше колегата си с поток от епитети, явно богати с определено съдържание, но абсолютно неразбираеми за Баюн. Пострадали нямаше. Колесниците бяха празни. Баюн постоя малко, погледа и продължи, за да се натъкне на нова витрина. Тя беше засипана с много и разнообразни вещи, повечето от които невероятно стари. Магазинчето беше антикварно. Баюн не се сдържа и влезе вътре. И почти веднага погледът му се спря върху предмет, който го накара да забрави останалите. Продавачът, разбрал какво интересува важния клиент, пъргаво свали от лавицата дира и го постави на тезгяха.

Петострунен дир. Отдавна бившият пилот не беше държал този инструмент. Всъщност откакто престана да бъде пилот. Откакто заглъхна музиката на близкото небе. Взе инструмента и започна да го разглежда внимателно. Пръстите му до побеляване стиснаха грифа. Между пета и шеста позиция с вензелни букви беше изписано името „Теоджин“.

Бащата на класиката. Музикантът, композиторът, майсторът на музикални инструменти. Дирът беше на повече от двеста години. Но звукът, с който запяха струните, изпълни помещението и като че ли не остави място за нищо повече. Никога Баюн не беше чувал толкова плътен и богат звук. Изсвири няколко такта от една стара песен. Това беше достатъчно. Той разбра, че ще купи този инструмент. И ще го отнесе със себе си в Нангар. На всяка цена ще го отнесе. Попита за цената. Плати с почти всички жетони, получени от Дилетиле на излизане. Отново пое към брега, внимателно понесъл покупката си с две ръце.

На пристанището вече го чакаха. Самият Дилетиле беше дошъл да го изпрати. На борда на малкия катер двамата обмениха последни прощални реплики. Дори и да беше учуден от покупката на Баюн, Дилетиле не показа това с нищо. Баюн му върна значката. Ритуално притисна ръката му до челото си. Дилетиле напусна катера. Застана на брега и вдигна напред и нагоре ръце в знак на благословия. Така остана — смаляваща се фигура на отдалечаващия се бряг.

Катерът го откара до подводницата, която чакаше на рейда. Баюн беше приет от капитана, който мълчаливо го отведе в каютата. Отново беше сам със себе си. Две денонощия път. Монотонен тътен на моторите. Спокоен ход на неподгонените мисли. Баюн се изненада от това, колко е започнал да цени възможността за спокоен размисъл. Някога мислеше, че тази ценност идва със старостта. Той се усмихна на умиротвореното си настроение. Изтегна се на койката, без да се събува. Но ръката му докосна дира. Обзе го странно вълнение. Той седна, бавно пое инструмента. Като че ли за момент се беше превърнал в своя приятел-музикант, който, докоснал дира, побеляваше до върховете на пръстите си. И оставаше все така бледен, докато музиката не изтече от душата му. Знанието да подрежда гами по някакъв чудесен начин се беше запазило в пръстите на пилота. Първият акорд отзвуча. Последвалите го звуци нямаха нищо общо с елементарните весели песнички, които свиреше някога в школата. Звуците бяха неочаквани, накъсани, изненадващи като появата на Демона, като събитията след това, като падане на горящ дирижабъл, като вдъхновеното лице на Дилетиле, като острата воня на мъртвия фил и още много други неща. Неизвестно откъде беше дошла увереността, че може да изсвири всичко това, да го разкаже, дори да го изпее на всички, които са готови да го изслушат… Стиховете изплуваха някъде отвътре. Заварваха съзнанието му неподготвено. Там някъде, из върховете на нангарския културен елит, живееха същества, наречени поети, които пишеха римувани образи — видения, породени от неземна любов или абстрактно отчаяние към неразбрания свят. Баюн рядко четеше луксозните им издания. Древният Зун Себенера беше много повече свързан с действителността, отколкото съвременните му наследници — странно, нали? Неговите „Срещи с боговете“ оставаха в паметта по-трайно, отколкото множество съвременни стихове. Това бяха подредени мисли — и те обещаваха проясняване на многомесечния хаос, който владееше ума на Баюн.