Атанас П. Славов
Психопрограмираният (10)

IX. Рел Ваус

— Благодаря ви — каза Баюн. — Може ли да платя веднага?

Келнерът кимна. Стратегът плати за една чаша тоно и два сандвича, прибра портфейла и отново придърпа стола си към перилата на терасата.

Огромният дирижабъл „Велдакон“ висеше пред мачтата си съвсем близо до сградата. Малко по-далеч, в началото на спомагателната писта стояха пет изтребителя. Съвсем миниатюрни, почти играчки в сравнение с дирижабъла, те осигуряваха неговата безопасност по време на полета. Актуална мярка — още в началото на войната, нарушавайки всички подписани конвенции, кондафски самолети свалиха два пътнически дирижабъла.

Баюн захапа втория сандвич. Погледна часовника си. Поколеба се дали да изпие останалите в чашата две глътки. Отказа се. За втори път високоговорителят съобщи, че „Велдакон“ излита за Деара след час. Младият мъж стана и се упъти към телефона. Искаше да се срещне с Халбун преди тръгването и с радост чу в слушалката неговия плътен скандалджийски глас:

— Я, кой ми се обаждал! Къде си бе, Баюн-чи?

— Тук, на гарата. В закусвалнята. Какво ще кажеш, ако…

— Нямам какво да казвам, ами направо идвай. Знаеш къде ми е кабинетът, нали? Чакай, ти какво търсиш на гарата? Да не пътуваш за Деара?

— Аха.

— Е, тъкмо ще се видим. Ще ми кажеш откъде намираш толкова пари, че да пътуваш с „Велдакон“.

— Ще ти кажа. След пет минути съм при теб.

— Хайде — каза Халбун и затвори телефона.

Баюн тръгна към вратата. Съпровождаше го пронизително свирене — пробваха турбините на дирижабъла. Над терасата се издигаха облаци пара.

Кабинетът на Халбун се намери лесно. Не липсваше и неговият собственик. Командорът на въздушната гара седеше, обърнал гръб на бюрото си, пред малка масичка с колелца. Наведен над нея, той похапваше — сериозно, с размах и не без достойнство. Не, той не беше лаком, но солидното му телосложение изискваше солидно хранене. Баюн чувстваше някаква топлота към този дебел мъж, който се различаваше от другите само по едно: никога не беше гледал на Баюн като на фигура в някаква своя игра, а просто така — като на Баюн!

— Сядай, младеж — покани го Халбун. — И си хапни.

— Ще ти откажа, преди малко закусвах — извини се пилотът и се намести в креслото срещу него. — Как се чувстваш като шеф на цивилно стопанство?

— Зле… — отвърна с пълна уста Халбун, — много работа…

Той довърши последната от четирите пържоли и задълго надигна бутилката.

Баюн го изчака, после поведе един от онези незначителни разговори, в които старите приятели не толкова си казват нещо ново, колкото се докосват до отминалото. Но имаше и нещо друго. Чувстваше, че Предписанието се интересува от Халбун по някакъв особен, странен начин. Не беше пресметливият прицелен интерес към Комран, Дилетиле или Фартат. Беше като спокойно вглеждане, леко любопитство, очакване на нещо неизвестно за другите. Тук отново имаше от онези неясни петна, които Предписанието непрекъснато оставяше по картата на мислите му и които едва ли някога щяха да се прояснят. Заповяда си да не мисли за това и успя да прекара останалото време в безгрижно прехвърляне на думи. После набързо се прости — до отлитането оставаха десетина минути.

Заедно с групата пътници Баюн се доближи до стълбичката към входния люк. Огромното тяло на дирижабъла висеше над тях и липсата на опора под него създаваше противоестествено впечатление. Макар и пилот, Баюн все пак беше свикнал повече с човешки съизмеримите самолети. Не можеше да се освободи от мисълта, че тази чудовищна маса, висока колкото шестетажна сграда и дълга почти колкото гарата, ще се стовари върху него. Тръсна глава и бързо изкачи стълбичката.

След като представи билета, стратегът беше отведен на горната палуба. Отключи каютата. Единично легло, шкаф, масичка, широк овален прозорец — тук несъмнено беше по-комфортно от спален вагон. От дългото подробно указание, висящо на стената, можеше да се научи, че на горната палуба са каютите, тоалетните и банята, а долу има ресторант-киносалон, фоайе за пушене и дори балкон, излизането на който се разрешаваше при добро време и малки височини.

Баюн прочете всичко това. Внимателно се запозна с правилата за поведение при нормален полет и при авария; направи няколко крачки из каютата, отвори и затвори крана на умивалника. Надникна в шкафа и прибра там куфара си. После отвори щорите на прозореца. Вече бяха излетели. Бетонът на гарата се отдалечаваше, под „Велдакон“ бавно се плъзнаха покривите на диспечерските бараки. Скрит високоговорител съобщи, че командорът на гарата пожелава приятно пътуване на всички пътници и лично на своя приятел Баюн Глордах.

Баюн се засмя. Събу обувките си и легна. Главата му потъна във възглавницата и из нея веднага се завъртяха онези натрапчиви мисли, които досега успяваше да прогонва чрез непрекъснато ангажиране с дребни действия.

Най-нагла беше мисълта за Фартат. Тя се усмихваше с неговите внимателни очи и напомняше, че Баюн е пратен в Деара не само с официалната задача да се запознае с новоизбраните ротационни стабилизатори, но и да посети лидерите на деарското Огнище. Същото искаше и емисарят на Дилетиле. Комран Гмас, разбира се, нямаше нищо против.

Всички искаха едно и също, но с различни интонации. Комран се опасяваше, че деарските Бранители имат намерение да се отцепят от нангарския си родител — стигаше му бягството на Дозиюш, който със своята група бе започнал да напипва пътищата към онзи мит, наречен „социална справедливост“. И Фартат се интересуваше от същото — нямаше желание след разбирателството с Комран да преговаря и с други. Дилетиле по начало изпитваше принципно недоверие към Огнището, особено към деарския му „филиал“.

Колко сили имаш над себе си, Баюн… Фартат, Огнището, Дилетиле, Кондаф… Предписанието. Впрочем Огнището — това е Кондаф, а Кондаф — това е Дилетиле, или по-точно Храмът на Единната Същност. Фартат — това е Нангар.

А Предписанието… Това е Демона.

Всичко е една бъркотия! — с ненадейна ярост си помисли Баюн. Обзе го студена решимост най-сетне да се ориентира, да направи усилие за подреждане на нещата, защото сили много, въздействия много, а яснотата е малко. Дилетиле, Фартат, Комран — те поне са естествени елементи на света, но Демона, Демона… Всички искат по нещо. За повечето знам какво, но за Демона не! И все остава онзи въпрос — какво искам аз? Искам ли изобщо нещо?

Своята цел Баюн още не можеше да назове, не можеше да я облече с думи. Но образът й вече изплуваше — бавен, огромен, плашещ с мащабите си, защото беше по-голям дори от света, който познаваше досега Баюн. В него фигурите на Фартат, Дилетиле, Комран бяха щрихи, не — гримаси върху лицето му. Върху лицето на света. Баюн искаше да види истинското лице на обществото. Не сгърчено в невротичните усмивки на дипломацията, не истерично понасящо удари по собственото си тяло, не глупаво и лицемерно оплакващо раните, които само си е причинило, не пушещо с наслаждение ароматични камули, докато дробовете му умират от страшни болести. Не трупащо нови и топли дрехи и забравящо липсата на обувки. Искаше да види друго лице — спокойно, замислено лице на свят, който е осъзнал сложността на своите богатства, от стиховете на Зун Себенера до тръпнещите струни на дира… Кой знае защо, в паметта изплуваха очите на Дозиюш — печални и разочаровани, но напрегнати от решимостта за нещо, което тогава Баюн не можа да постигне. Сега то го застигна, стана негово. Хиляди незабележими, но видени неща, хиляди неразбрани, но помислени изводи, хиляди недостигнати, но изстрадани истини се понесоха по арената на мозъка, почти закрити от вдигнатия прах — но Баюн знаеше, че този прах ще се слегне. В праха прозираха лицата от ампайските покрайнини, обезобразени от нищета, и техните по-добре облечени, но не по-малко смазани нангарски събратя, празните очи на чиновниците, изхабени от дългото и еднообразно административно въртене, и безнадеждно глупавите погледи на стратезите, тактиците, манастир-школниците…

„Всичко трябва да се промени… Всичко.

А не знам как.

Но чувствам, че може…

Не стигат идеалните представи на Сироган. Донякъде Фартат е прав. Действителността иска своето истинско лице, а не маска, пък била тя и идеална…“

Баюн слезе в салона и потърси определената му маса. Оказа се, че има за съседи двама калуриси. Последва равнодушно, но възпитано представяне, после стратегът взе менюто, а съседите му се върнаха към обсъждане на свои проблеми.

Баюн се постара да се справи с обяда по-бързо, защото съседите го дразнеха. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато високоговорителите съобщиха, че ще се прожектира филмът „Огнени пилоти“.

Поколеба се дали да остане — беше гледал доста филми с подобни заглавия, всички си приличаха, всеки следващ му доставяше все по-малко удоволствие… Почти беше решил да излезе, когато един от съседите му спомена, че филмът е цветен. Досега Баюн беше гледал два или три цветни филма. Но нали скоро съобщаваха, че „Киноепоха“ е патентовала лента, възпроизвеждаща всички възможни цветове… Стратегът обърна стола към екрана, който поставяха двама служители.

Филмът започна толкова близко до познатите шаблони, че Баюн без малко да изругае гласно. Младо момче, за пръв път попаднало в бойната ескадрила на Прелома; до този момент, естествено, не е помирисвало дима на войната; старият, опитен пилот, изпечен боец, се превръща в негов наставник. Грубовато веселие, преди боя. Жестока въздушна битка…

Сражението беше направено блестящо. Старите самолети, построени от дърво и плат, комични и предизвикващи жалост с трите си поставени едно над друго крила, се биеха истински. Прелитаха на метри един от друг, получаваха картечни откоси, пламваха и избухваха, в безпорядъчно премятане политаха към земята, а от откритата кабина падаше мъртвият пилот, обхванат от пламъци… След боя авиаторите се събираха в палатката, пееха песни за загинали пилоти, веселяха се, за да забравят загубите, и отново се хвърляха в поредния бой — през плътната зенитна отбрана, между настръхналите с оръдия дирижабли, над мрежите на заградителните аеростати, за да се срещнат с вражеската ескадрила — един самолет срещу десет… Някой загиваше, някой кацаше с повредена машина на територията на Едносъщните, за да попадне в плен. Другите се връщаха, а пред казармените помещения ги чакаше поредното попълнение — все същите млади момчета, набързо обучени в тайните Преломни школи, възторжени и нетърпеливи, недоумяващи защо са толкова мрачни лицата на авиаторите…

Отзад тракаше прожекционният апарат. Баюн гледаше, почти без да мига, потиснат от яркостта и реалността на филма. Реалността? Да, всичко изглеждаше истинско. По-истинско от самия живот… Блясъкът на тази свръхестественост постепенно ставаше прекален, будеше раздразнение. Като че ли съвсем естествено беше объркването на младия герой пред момичето от местната кръчма… но Баюн реши, че повече няма желание да гледа. Стана и сведен под прожекционния лъч, напусна салона.

Навън го очакваше голямото празно фоайе, осветено от равната бяла светлина на облаците, идваща отгоре и отдолу — дирижабълът летеше между два слоя млечно сияние. Младият мъж придърпа едно кресло до илюминатора и спря погледа си в бялото безформие. Защо всъщност толкова го подразни филмът? И преди беше гледал подобни… въпреки че тогава ги нямаше всичките тези мисли, всички тези съмнения, изводи… Правдивостта на филма криеше нещо, което Баюн възприе като болезнено премълчаване. Тези героични и мъжествени пилоти, които с отчаяна самоотверженост крушаха врага — тях ли виждаше всеки ден в коридорите и кабинетите на Фелдстратегиума? Затлъстели, с вяли и празни лица, върху които тръпка на движение предизвиква само мечтата за нов пагон! Баюн не знаеше как в един исторически филм могат да бъдат казани истини за съвремието, но чувстваше, че е възможно. И знаеше, че и в този филм не са казани…

Вратата на салона хлопна. Още един зрител напускаше прожекцията. Това събуди у него инстинктивен интерес — искаше му се да види този човек, да прочете в очите му дали същите подбуди са го накарали да излезе или просто търси тоалетната. Понечи да се обърне, но в този момент стъпките на излезлия прозвучаха до съседното кресло.

Беше възрастен и малко смешен, с леко изпъкнали очи, пълни със затаено веселие. Костюмът му беше повече от скромен за луксозния колорит на „Велдакон“. Стратегът разбра, почувства, че този човек не е нито преуспяващ инженер, тръгнал да наруши математическия разпорядък на живота си с някое курортно интимно приключение, нито калурис с очи, премрежени от паяжината на финансови комбинации, нито просто аристократ, убеден, че в Деара също е скучно, но поне не толкова. Беше просто уморен, много видял от живота човек, който имаше от какво да си почива и знаеше защо пътува за Деара. Пилотът реши, че на всяка цена ще се запознае с него.

— Изглежда филмът не ви хареса… — каза той и млъкна смутен, защото съвършено същите думи и в същото време произнесе съседът.

Двамата замълчаха за секунда и едновременно се разсмяха. Тази нова едновременност предизвика още по-голямо веселие и трябваше да минат минута-две, докато отново се окажат в състояние за спокоен разговор.

— Ясно е, че и на двамата не ни хареса — възрастният мъж поде инициативата. — Интересно, на вас защо?

— Много е лъскаво — Баюн сам се изненада на резкостта си. — Ако не знаех много неща за авиацията и историята, може би щях да повярвам.

— Така. Според вас нещата не изглеждат достоверни, правилно ли ви разбрах?

— Неправилно, господине — леко, малко нахално се усмихна Баюн. — Повече от достоверно са направени!

— Тогава?…

— Точно това, което ви казах. Повече от достоверно. Направо можеш да ги приемеш за истина. Толкова вярна истина, че после всичко ти изглежда лъжливо!

Той замълча. Събеседникът му също не пророни дума. Стратегът отговори отново, като че ли на себе си.

— Хубав филм. Хубаво направен, искам да кажа. Само че… защо е направен? Като че ли по някакъв роман… Да, имаше такъв роман. Не знам, вие чели ли сте го?

Възрастният мъж го изгледа много странно.

— Да… чел съм го.

— По-добър ли е от филма?

— Не… същата стока, при това не особено добре написан. Но той е стар. Още от първите години след Прелома.

— Така ли? — изненада се Баюн. — Чел съм нещо много подобно.

— Да не би „Огньове и победи“?

— Да! Как се сетихте?!

— Просто те наистина си приличат. От Рел Ваус, нали?

— Да, от него. И „Огнени пилоти“ ли е негов?

— Да — кимна мъжът. — И той е мой.

Може би за пръв път от много време насам стратегът не знаеше как да реагира. Предписанието мълчеше. Объркано загледа писателя. Рел Ваус… наистина! Не можеше да си го представи толкова естествено и в такава обстановка. Рел Ваус, съратникът на Презитега в Преломния щаб, един от първите фронтови репортьори на новата преса, издавана направо на бойното поле! След Прелома — гръмкият успех на „Огньове и победи“ и няколко следващи романа, няколко пиеси за преломното минало и борбата на прогресивните интелигенти и промишленици срещу догмите на Единната Същност… Постепенно Рел Ваус беше заглъхнал, читателите възприеха това като имагинерно преминаване в задоблачните висоти на изкуството.

Баюн гледаше силните ръце на този човек, ръце, познаващи много видове труд, без нито един от тях да им е станал бреме. Срещна замислените му очи, които сега изглеждаха по-скоро тъжни. Не знаеше какво да прави и какво да каже. Писателят пръв наруши мълчанието.

— Заговорих ви, защото ми направи впечатление начинът, по който напуснахте прожекцията. От много време насам се запознавам с хора, които напускат филмите по моите ранни романи.

— Знаете ли… аз също винаги съм искал да се запозная с вас, господин Ваус…

— Без „господин“. Прощавайте, дразни ме.

— Да… и мен също. Та първоначално исках да се запозная с вас, за да изразя възхищението си. После просто да поговорим…

— Ние вече започнахме. Впрочем, за да не бъде запознанството ни едностранно, как се казвате?

— Прощавайте — засмя се стратегът. — Баюн Глордах. Пътувам за Деара в командировка.

Той премълча военното си звание. Не искаше да предизвика враждебност у писателя и да разруши интересния разговор.

— Всички пътуваме за някъде — замислено каза писателят, — само че ни командироват различни инстанции…

— Интересна мисъл… От новите ви романи ли е?

— Не, разбира се, просто сега ми дойде наум. Новите ми романи? Сега те се издават само в Деара. Нангар предпочита „Огньове и победи“ и всичко подобно на тях.

— Разбирам.

— Дали наистина разбирате, Баюн? Можете ли да си представите тази досада… досада не е най-точната дума — това чувство, което изпитвам всеки път, когато издателство „Път“ ми съобщава за поредното преиздание, когато редакция „Прелом“ ми праща поредната серия комикси по мои романи, когато „Киноепоха“ ме кани на поредната екранизация… Ето, аз пътувам за Деара и в моя чест се прожектира „Огнени пилоти“. Няма да скрия, на премиерата цветът и техниката на този филм ме поразиха, но… не е там работата, Баюн. Все си мисля какво би било, ако с този цвят и тази техника бяха направили „Пустинна мисъл“ или „Днешна пепел“, или „Зун Себенера“, въпреки че той не е завършен и кой знае кога ще го завърша… На премиерата на „Огнени пилоти“ бях поканен, разбира се, официално, а ми се искаше да отговоря писмено, че те всъщност канят не мен. Че канят този, който е писал романа някога, преди това да стана аз. Подозирам, че това ще ви се стори поза…

— Не — каза Баюн. — Разбрах го. Щеше да се стори така на онзи Баюн, който някога с такъв възторг четеше „Огньове и победи“. Онзи… преди да стана аз.

Двамата едновременно и кратко се усмихнаха — и отново се изгледаха замислени.

— В моя живот също станаха много промени — заговори Баюн. — Различно започнах да гледам света. Като че ли никога не бях се опитвал да гледам целия свят. А сега не мога другояче, не мога. Сигурно знаете как боли от такова гледане, Рел. Но почне ли веднъж, не си отива. Почне ли веднъж, изменя всичко. Прощавайте, сигурно ви говоря неща, които вече познавате. Просто искам на някого да ги кажа. Трябва!

— Знам, Баюн, знам, че не се мъчите да ми обяснявате известни неща. Да, преминал съм ги, Баюн… Отначало беше радостта. Радостта от опияняващите идеи, от мисълта, че Нангар отхвърля задушаващите окови на Същността, за да полети към хоризонтите на новия прогрес. Беше радостта от победните сражения. Ние побеждавахме, Баюн, във всеки бой побеждавахме, имаше много жертви, но нито едно поражение! Побеждавахме, докато победихме — и аз, и Лан Фартат, и Презитега, бъдещият Презитег… Знаеш ли какъв интересен човек беше той, Баюн? Стихове дори пишеше, криеше ги в планшета. Една негова тетрадка още е у мен. Трябваше му само четири години сукане от вимето на властта и… ти знаеш. Преди няколко седмици посетих един бивш колега от фронта. Заедно бяхме залягали под куршумите, напивахме се в превзетите блиндажи… Посетих го в двуетажната му вила в Калуро. Знаеш ли къде го намерих? На близкия кръстопът, продаваше ранните зеленчуци, които сам беше отгледал в градината си. И все се оплакваше: „Ти се уреди, Рел, казва, писател стана, а аз цял живот с моята цензорска заплата! Не ми е за това, че теб те знаят повече, ама децата пораснаха и все искат. Нали трябва като хората да живеем?“. И ме гледа с плешивото си теме — очите му изобщо не видях! Искаше ми се да му кресна: „Евтино се дават, имат вече и триетажни вили!“. Навсякъде е така, Баюн-чи! Хора като него заеха административните постове, станаха издатели, менажери, цензори. Докато вярвах в илюзиите на Прелома и им давах огньове и победи, ръкопляскаха. Когато поисках да взема по-дълбоко отношение към видяното наоколо, почнаха да увъртат и все повече увъртаха, докато накрая ми заявиха, че нангарският читател не желае такива книги, нангарският читател иска още огньове и победи и ще ги получи, пък дори и да не желая да ги пиша. И както виждаш, пътувам за Деара. Поне пари имам достатъчно, за да си издавам книгите сам.

Рел Ваус разсече въздуха със силната си ръка и млъкна, загледан в облачната пяна.

* * *

Слънцето, отразено в океана, хвърли заслепяващ блясък в очите и се измести вдясно — дирижабълът маневрираше, търсейки попътен вятър. По лекото заглъхване в ушите можеше да се определи, че „Велдакон“ се е издигнал на около стотина метра нагоре. Една малка отсечка от хоризонта се замъгли и потъмня — показваше се бряг. Деара.

Баюн гледаше замислен, полуизлегнат на леглото в каютата. Стискаше грифа на дира. От време на време под разсеяните му пръсти струните прозвъняваха в няколко кратки акорда, а после отново се възцаряваше спокойната тишина на полета.

Едва сега осъзна, че по време на разговора той изцяло беше забравил за Предписанието. За пръв път от Демона насам! Не беше търсил гласа му, не беше очаквал намеса. Това случайно познанство беше негово, беше на Баюн. Този разговор, мислите, породени от него, изводите, направени от него, нямаха нищо общо с Предписанието.

„Стратег, стратег… Даваш ли си сметка за станалото с теб? Как би оценил този разговор само преди година? А може би изобщо нямаше да го оцениш, а, пилоте Баюн? Едва ли можеш да ми отговориш. Теб вече те няма, пилоте, отдавна те няма. Затова ще поговорим със стратега. Твоята длъжност носи доста формализъм, стратег. Няма да я обсъждаме. Нека опитаме да поговорим за друго. Откъде идва думата „стратег“? От „стратегия“? А каква е твоята стратегия, стратег? Можеш ли да я оцениш, да я назовеш? Или — може би — първо трябва да я намериш… Да я намериш… Да я намеря…“

Той взе няколко акорда. Прозвучаха неочаквано, не както е прието в официалната музика; пръстите ги бяха открили слепешком, но те казваха нещо съзвучно с мислите. Баюн ги запомни, за да се върне към тях после, когато настъпи някакво прояснение в търсенията, въпросите, гледните точки… Те бяха много. За съжаление — повече, отколкото е нужно. И все пак в тяхната мъгла нещо започваше да проблясва — като светлина от сигнална шамандура в променливото течение на реката. И нещо скоро трябваше да разсее мъглата, както вятърът разнесе облаците отвън.

Стратегия на търсенето. Стратегия на въпроса. Стратегия на гледната точка.

Колко много неща трябваха…

„Велдакон“ бавно се спускаше към деарския бряг. В здрача бляска прожекторен лъч — навигационните постове сочеха пътя към гарата. Долу вече се плъзгаха вечерни сенки. Столицата Фидеара палеше светлините си. Още един прожектор, сигнално червен, докосна дирижабъла. „Велдакон“ направи завоя, полетя успоредно на бреговата линия. Показаха се светлините на въздушната гара, прожекторът угасна, заискриха сигналите на мачтата. Лек тласък — носът на дирижабъла докосна върха й, щракнаха тежките фиксатори и от говорителя прозвуча: „Господа пътници, добре дошли в Деара. Молим ви в продължение на петнадесет минути да напуснете дирижабъла и да се съберете в регистрационния сектор за оформяне на документите. Пожелаваме на всички приятна работа и приятно прекарване!“

Фидеара посрещна Баюн с умело дозирана курортна пъстрота. Площадът поразяваше с архитектурно разностилие и безгрижност в композицията. Между сградите объркано препускаше топъл вятър и радостен, че има с какво да се забавлява, развяваше полите на разкопчаното сако, рошеше косата, внасяше в мислите спасителен хаос и лекомислие. Това беше чудесно и младият мъж си спомни, че независимо от Демона, Лан Фартат и всички останали, той е само на двадесет и седем години. Искаше му се да размаха елегантния си кожен куфар и да го запрати нанякъде…

Нещо зад него тежко изсумтя и всичко потъна в облак пара. Когато се разсея, стратегът различи очертанията на спрелия таксовоз, чийто шофьор жизнерадостно се усмихваше от прозорчето.

— Господинът за първи път пристига в Деара? Моята особа е на ваше разположение!

Когато дългата лимузина се понесе по улицата, шофьорът заговори с оживление и енергични жестикулации на свободната от волана ръка, без особено да се интересува дали го слуша пътникът.

— Сега минаваме Площада на Майките. Тук полага клетва новата Деарска Майка, която народът избира всеки шест години. Забележете монументалната скулптура…

Със свободната си ръка шофьорът хвана главата на изненадания Баюн и я наведе към прозорчето.

— … пред Клетвения храм, където се извършват и всички сесии на Законодателното Събрание. А от лявата страна… без дух да останете дано!

Спирачките отчаяно изскърцаха пред група леко пияни курортисти, които безгрижно пресичаха улицата и пригласяйки си на раздрънкан дир, пееха „Фи-и-идеара, Но-о-одеара, слънчеви лъчи, Фи-и-идеара, Но-о-одеара, страсти и очи-и-и!“.

— Филове! — извика след тях шофьорът, но без особена злоба. Не можеше да си позволи прекалено отрицателно отношение към курортистите — все пак от тях си изкарваше хляба.

— Фидеара винаги е пълна с туристи, господине, по всяко време на годината. Повечето фидеарци работим към туристическата индустрия и аз не намирам нищо срамно в това — с какво е по-лоша тя от другите? Неслучайно Деара не познава войни повече от петстотин години! И вие в Нангар — от Нангар сте, нали? — и генералите от Кондаф се нуждаят от тихо и уютно местенце, за да си починат от бойните полета! Само дето напоследък се активизираха онези международни разбойници от Огнището, но вие не се тревожете, господине, те чужденци не закачат. Пък и тази година за министър назначиха госпожа Рохал’кн’Брил, аз преди десетина години работех в нейния тогавашен отдел като машинописец и я познавам — много способна и твърда госпожа, тя ще ги постави на мястото им. Вие сигурно ще си зададете въпроса, който ни задават всички туристи, които возя — как аз като мъж понасям властта на жените у нас, този архаичен матриархат, зависимото и безгласно положение на мъжете? Ще ви отговоря, ще ви отговоря, господине. Цялата работа е в гледната точка! Във възпитанието. Аз съм истински деарец, тук съм израснал, тук съм възпитан, за мен тия неща са естествени. Можете да се учудите, господине, но това положение за друго не бих го заменил. Мъжете у нас сме свикнали да не се навираме между шамарите, да не се самоизтъкваме. Работим си скромно като секретари, помощници, консултанти на ръководните дами… Те се борят за власт, а в тази борба някого свалят, нали? Докато за умния съветник винаги има търсене, работата му винаги е на уважение. А колкото до семейните отношения, там вече някои неща изглеждат другояче — мъжът в края на краищата си е мъж, нали? Ха-ха-ха!

Баюн постепенно престана да слуша шофьора екскурзовод. Мисълта му не можеше да се концентрира върху нещо определено — пречеше навалицата от нови впечатления. Деара не беше толкова проста и разбираема, както изглеждаше…