Атанас П. Славов
Психопрограмираният (3)

II. Вечинт

Баюн се опита да задържи още малко сладостния уют на съня, но през прозореца се беше процедил изгревът — този безжалостен убиец на нощни илюзии. Предписанието също се включи и желанието да заспи отново изчезна съвсем.

Породистият фил, който нямаше име и се отзоваваше на прякора „Бу“, влезе в стаята с престорена леност, изви бодливата си опашка — и изведнъж с пъргав скок се оказа на стената, почти под тавана. Това беше покана за старата игра и Баюн с комично подражание на движенията му напрегна тяло и излетя от леглото.

За изминалите месеци като че ли беше привикнал към Предписанието. Но напрежението си оставаше. Отначало всеки момент очакваше неговият контрольор да изникне наблизо и да започне да го командва от висотата на огромния си ръст. После остана само чувството за неизменно и неизбежно присъствие на абстрактна и невидима личност…

Баюн се качи в гражданския автобус — до идването на военния оставаха двадесетина минути, валеше дъжд, а на спирката нямаше навес. В ранния час половината места бяха свободни. Баюн се разположи до прозореца. На задната седалка двама старци обсъждаха фронтовите новини. Единият беше колониален ветеран и подчертаваше своето превъзходство толкова агресивно, че гласът му прехождаше в сопрано.

— Какво! Какво! Ти тогава си се молил на духа на майчиното мляко! С десет години съм по-умен от теб, така че не ми възразявай! Сега никой не умее да воюва така, сега има самолети и тези… танкове, и дирижабли, и картечници, и какво ли не още!

Старецът се задави от прилив на чувства и събеседникът му се вклини в паузата с неочаквано дълбок бас.

— Пък в нашето скривалище угасна осветлението и тъкмо бяха обявили тревога, та щях да си потроша главата…

— Да! Да! — изпищя бившият колониален офицер. — Трошахме си главите в кондафската мъгла, какво знаят сега! Тоя мой ревматизъм ми е като медал оттогава! Сега лесно се побеждава, като има картечници. Ами ако към бойния дух имаш само една скапана пушка? Какво? Какво ми възразяваш! Ти там щеше да се посереш в мъглата!

— Недейте така, господине, — обърна се Баюн. — В днешната война не е по-лесно. Днешните бойци също…

— Ти на колко си години, момчето ми?

— На двадесет и седем, но…

— Тогава какво ми говориш, мило момче! Много лесно ставате стратези сега — ти май и фронт не си помирисвал, мило момче! Преди петнайсет години, когато бяха Едносъщните… Не ме гледай така, момчето ми! Аз и медал имам за участие в Прелома! И аз гоних Едносъщните! Да, кални бяха, корумпирани, мръсни, но имаха военни. Имаха офицери, мило момче, и държаха Кондаф в железни клещи!

— Пък при миналата бомбардировка се срути половината от скривалището, та затрупа десетина души — намеси се вторият старец. — Хубаво, че вратата остана…

— И при нас се срути — включи се жената до Баюн.

— Изгубих си купоните и докато ми извадят нови, все от спекуланти купувах. Тогава цените бяха… — Автобусът спря и жената побърза да слезе, така че никой не чу съображенията й за цените.

Баюн равнодушно я проследи с поглед. Слухът му постепенно се изключи от шумните старания на старчето, което продължаваше да доказва нещо на въздуха пред себе си. Скоро автобусът навлезе в новия център. Баюн обичаше този провокиращ архитектурата на Вечинт аеродинамичен модел. Това беше по неговия вкус — напомняше за изящните линии на самолетите, приканваше към полети, вятър и нещо ново… Да, господа ветерани, новото идва и никакви възторзи по старата армия няма да го спрат. Вече петнадесет години Едносъщните не мърсят с присъствието си нангарския въздух. Наистина отделни изостанали типове продължават сутрин да търсят около пъпа си центъра на Единната същност, но, господа, това е просто смешно! Може би вие също търсите, господа ветерани? Сутрин?!

Зад завоя се показа бялата като обедно небе сграда на Фелдстратегиума. Всъщност животът беше прекрасен. Летец-тактик, който въпреки провинциалния си произход само за пет месеца се издига до аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума — това, господа, е една невероятна кариера, която… е, да, разбира се, Предписанието.

Пред главния вход го спря — за негова изненада — Халбун Криш.

Баюн си спомни — някой му беше споменал — Халбун също се е добрал до столицата и е преминал на цивилна работа, но това беше отдавна. Верен на своите традиции, бившият началник на Баюн бе все така дебел и дружелюбно пиян.

— Баюн-чи, слава на съдбата! Велика съдбо, ти — стратег! Това заслужава да се полее! Не, не възразявай, аз те каня. Познаваш ли семейство Теракол?

— Чувал съм ги.

— Тази вечер — какво ще кажеш?

— Какво тази вечер? У тях ли?

— Разбира се, че къде другаде? А, ти не знаеш — аз сега съм командир на въздушната гара, разпореждам се с всички полети, а доста калуриси имат собствени самолети. Богати хора! И сега през вечер ме канят, пък аз им пускам по някой частен полет в повече… Или не пускам, то зависи от много работи. Та значи довечера.

— Нищо против. Кога точно?

— В седем, може по-рано, може по-късно, както искаш. За един калурис точността е нещо извън приличието, нали знаеш…

Халбун прощално фрасна юмрук по гръдния си кош, обърна се и с усилие натъпка корема си в тясната служебна кола. Баюн развеселен го изпрати с поглед и се упъти към главния вход. Вътрешната планировка на Фелдстратегиума носеше определен белег на архитектурна патология. За да стигне до нужния отдел, пилотът трябваше да прекоси цялата канцелария — нямаше друг път. И той премина — отново във властта на Предписанието, което го застави равнодушно да погледне към младата машинописка Игис Хоуфа. Девическите пръсти незабавно почнаха да грешат. Игис преглътна и се вгледа в ръкописа. После с трепереща ръка хвана гумата и започна да коригира пострадалия от чувствата текст.

Баюн усети болезнено всичко това с гърба си и ако не беше… но Предписанието вече командваше краката му да го изведат от канцеларията, ръцете му — да затворят учтиво вратата, очите — да погледнат през прозрачната врата към секретарката Йохат.

Тя беше на мястото си във всеки един смисъл. Разпилените екзотични коси почти докосваха масата. Върху лицето й устните сякаш търсеха спокойствието си, но намираха само тръпното очакване на някакво събитие. И никак не бе трудно да се отгатне какво събитие очакват. Тя изглеждаше потънала в работа, но Баюн не се съмняваше, че е вече забелязан. Той я доближи и отново, както при предишните разговори, усети познатото властно раздвоение. Предписанието го грабваше, формираше по някаква своя рецепта поведението и усещанията му — избутваше на преден план един друг Баюн — властен и хитър, силен и гъвкав, който елегантно се усмихва, с точно движение хваща облегалката на свободния стол, поставя го срещу нейното бюро и се настанява удобно.

— Вие сте непоправим тип, Баюн — каза с плътен глас Йохат. — Не разбрахте ли, че с вашата тактика няма да постигнете нищо?

— Това не е тактика, прелестна Йохат.

— А какво е?

Тя го гледаше непревземаемо, но Предписанието не се лъжеше — в тона й присъстваше затаено желание. Добре регулираните емоции не бяха в състояние да победят непреодолимото желание на самката.

— Това е стратегия.

— Не ви разбирам, Баюн!

— Много просто, прелест моя. Вие сте най-изумителната жена, която съм срещал, и без дух да остана, ако си позволя да не ви притежавам!

Той внезапно се изправи, мина зад гърба й и преди тя да се обърне, потопи пръсти в пищните коси.

— Нямаме друг избор и двамата, скъпа Йохат. Нито аз мога да се откажа от вас, нито вие да ми се противопоставите! Така че колкото по-бързо се примирим със съдбата си, толкова по-скоро ще бъдем щастливи.

— Но, Баюн, как…

— Няма „как“, скъпа, няма как.

И с една силна целувка стратегът приключи всичките й възражения. После, без да отдалечава лицето си, тихо запита:

— Довечера си дежурна, нали?

— Да…

— От колко часа?

— От полунощ.

Под пръстите на Баюн раменете й потръпнаха в някакъв сладостен спазъм на ужас, примирение и желание.

— До полунощ — прошепна Баюн, изправи се и без да изпуска от капана на очите си замъглените й зеници, отвори вратата зад себе си. Той не можеше да знае, че току-що бе разиграл психомодел на поведение, прочетено в най-интимните ъгълчета на Йохатината душа: това бе онзи идеал за мъжка власт, който тя никога не би признала пред себе си.

Баюн отново продефилира край машинописките със студено равнодушие — състояние, поддържано колкото от Предписанието, толкова и от отчаянието. Предписанието се беше върнало в позицията на наблюдател, без да му пречи да разбере до каква степен Игис остава за мечтите и сънищата. И че по-добре ще е да напусне тази област. Надеждите за спокойно семейно гнездо, взаимна и споделена любов — всичко това избледняваше и треперещо отстъпваше пред гръмкия вътрешен глас на Предписанието: „Игис е незначителна машинописка, а Йохат е секретарка на фелдстратега Гарлик — човека, който непосредствено завежда секретната военно-научна документация!“. Трябваше нещо да се прави с тази документация. Баюн още не знаеше какво ще трябва да направи.

Докато се справяше с онова нещо, клокочещо в гърдите му, пилотът успя да завие по коридора, да отвори вратата с табелка „Проекти и разработки на нови авиоконструкции“ и да се настани зад бюрото. Тук беше неговият кабинет: всичко наоколо говореше, че си е на мястото.

Потъна в десетките неприятни дреболии. Прехвърляше донесенията и гримасата му ставаше все по-кисела. Южните заводи забавяха доставката на алуминий. Новодошлите акумулатори бяха прекалено тежки и електротехниците срочно искаха други. При третата проверка на здравина се беше счупило едно ребро. Конструкторското бюро се оплакваше от недостиг на копировчици, мотористите искаха повторно изпитание на дюзите поради грешка в първоначалния протокол, двама инженери бяха задържани от Контролицията поради изтичане на информация и като връх на всичко срочният формуляр на Гарлик искаше пълен отчет и настояваше да се ускори работата…

„Велика съдба, какво общо имам тука аз! — вътрешно стенеше Баюн. — Това е работа за администратор! Но не, строял се самолет и летец трябвало да отговаря за строежа. Вие, аналитик-стратег Баюн, ще оправдаете възложената отговорност като пилот с дълъг стаж и прекрасни препоръки… Без дух да останете, канцеларисти проклети…“

Баюн едва не изчатка последната си мисъл по буквения телеграф, но нещо го спря навреме. (Нещо ли, много ясно кое беше това „нещо“, което го предпазваше от всички неразумни действия, което му подаваше нужни усмивки пред нужни хора и стремглаво дирижираше кариерата му!) Бившият пилот предаде няколко разпореждания по секретната линия и се зае с отчета. Когато постави последната точка на последната страница, работното време беше свършило.

Той остави зад гърба си мраморните колонади на главния вход и се потопи в светлината на ярките улични фенери. Магазините вече бяха затворени. Над витрините на по-малките висяха щори, по-големите искряха с рекламни светлини. Автомобилите постепенно намаляваха и топлата влага, която изпускаха парните им турбини, постепенно се разтваряше във вечерната прохладна сухота.

Впрочем правият като прожекторен лъч булевард „Прелом“ не утихваше дори и през нощните часове. След дълго чакане и почти загубена надежда Баюн случайно успя да хване таксовоз. Назова адреса на Теракол и заби поглед в стъклото, като игнорираше опитите на шофьора да го заговори. Във Вечинт това се считаше за некултурно.

Семейство Теракол живееше извън града в разкошната вилна зона Калуро. Животът там си оставаше същият почти две столетия. Веянията на буреносните промени достигаха там като лек полъх на нова модна линия в облеклото и архитектурата, освежаване на интериора или поведението, без много да се излиза от добрата традиция. Дори Прелома не размести много нещо сред тези достойни люде, освен някоя нова клюка или нов герой за коментиране. Жителите на Калуро имаха достатъчно пари и благоразумие да не се компрометират с пряко служене на която и да било власт и същевременно да дърпат нишките на финансовата игра — всяка власт се нуждае от нея, независимо дали ще се нарича Храм на Единната Същност или Фелдстратегиум. Пред тяхното бъдеще не надвиснаха облаци. Те живееха в Калуро и се наричаха „калуриси“. В която и да било държава — съюзна, вражеска или неутрална — „калурис“ звучеше къде по-авторитетно от „нангаруз“. Това обясняваше всичко или поне някои неща.

В преддверието на големия салон Баюн подмина услужливата стойка на лакея, една-две минути се повъртя пред огледалото. С машинални движения обходи идеално обтегнатия мундир и с одобрение констатира, че мустаците, които наскоро си бе пуснал, не изглеждат като залепени върху кръглото му жизнерадостно лице. И през цялото време търсеше в себе си глас. Но Предписанието мълчеше. Или във всеки случай намираше действията му за правилни.

Влезе в салона. Първото впечатление от огромните размери на тази зала почти веднага се удави в дъгоцветния хаос, където езерото от разговори само от време на време се набраздяваше от кръговете на някой ловко маскиран скандал. Баюн плъзна поглед по тази кипяща от непонятни движения маса, навярно щеше да се почувства ужасно самотен, ако сякаш по желание на духовете не се беше появил Халбун.

— Ще ми бягаш, а? — изригна той със среднопиян глас. — Гледам аз, няма го Баюн-чи, а-а, нищо, викам, ще доплува рибката, не я канят всеки ден на такъв тиган!

Баюн се готвеше да се разсмее гръмко, но Предписанието го ограничи само до лека усмивка.

— Как е тук, Халбун-чи?

— Как да е, бе приятел? Щом си за първи път тук, учи се и свиквай. И да не си посмял да скучаеш!

Докато го инструктираше, Халбун мощно си пробиваше път към някаква цел. Това не му струваше кой знае какви усилия, защото всички пред него с лек ужас отстъпваха пред шкембестата му маса. Скоро Баюн беше изведен до неголям бар с три масички пред него. Няколко секунди след като се настаниха, и пред тях вече стърчаха високи чаши с коктейли — специалитетът на Теракол за тази вечер.

— Пий, Баюн-чи! — загърмя Халбун без особено уважение към етикета. — Страхотен нектар! След втората глътка в главата ти започват да бръмчат ма-а-лки самолетчета, затова му казват „Мечтата на летеца“. И хич да не ти е чудно, бивши пилоте, сега самолетите са на мода, храбрите авиатори също. Така че не ми струваше нищо да те препоръчам като подходящ гост. Скоро ще те помолят да разкажеш нещо интересно, затова отсега измисляй подробности и не се тревожи за достоверността, тук никой не разбира от истински пилотаж, хе-хех-хе! Виждал ли си някой от техните самолети? Сандъци, правени по поръчка. Колкото щеш устойчивост и никаква маневреност — най-простият лупинг не става с тях… Един момент, че идват домакините и трябва да те представя.

Халбун скочи с неподозирана пъргавина. Към масата се беше приближила любопитна двойка. Несъмнено господин и госпожа Теракол бяха двойното бижу на своя салон. Дамата например само човек с хипертрофирана тактичност би могъл да нарече пълна. Роклята й, конструирана от шивач-виртуоз, имаше стойност на скулптурно произведение и успешно покриваше почти всички гънки на невероятно сложното й телосложение. В сравнение с нея Халбун изглеждаше строен като кинолюбовник.

За господин Теракол веднага ставаше ясно, че количествено той присъства далеч по-малко от своята съпруга. Дългото му кльощаво тяло преминаваше в неестествено дебел врат, увенчан от заобления завършек на нещо като глава. Лицето с бегло скицирани очи, устни и брадичка би било направо незабележимо, ако не беше носът. Огромен, месест, леко извит надолу, той впечатляваше с уникалната си окраска. Баюн усети неволно уважение към природата, способна да сътвори такива носове.

Семейството седна на двете свободни столчета.

— Господа, приятна вечер… приятна вечер!

Двамата говореха почти едновременно, с почти еднакви гласове повтаряха почти еднакви фрази — създаваше се впечатление, че говори един и същ човек, страдащ едновременно от заекване и раздвоение на личността.

— Разбира се, приятна, как иначе, хе-хе-хе! — възкликна Халбун и направи полупоклон. — Разрешете да ви представя моя приятел — пилот-стратега Баюн Глордах, за когото ви разказвах — пилот без съперници!

— Радваме се… разбира се… радваме се! — живо избъбри семейството. — Надяваме се… разчитаме, че ще ни разкажете нещо интересно… нещо интересно?

Баюн сдържано кимна.

— Но не, не сега… не веднага! — побързаха да уточнят двоицата. — По-късно, когато се съберем… когато се съберем повече хора.

Хармоничната двойка стана, поклони се с несъмнено изящество и тръгна към следващата партида новопостъпили гости. Халбун ги изпрати с поглед.

— Какво ще кажеш? Теракол са пикантерията на Калуро.

— Наистина пикантерия — леко замаян отвърна Баюн. Под маската на плодовите нектари, спиртният процент на коктейла коварно се бе промъкнал в мозъка му.

— Пий, подхвърчай, летецо Баюн! — фалцетно се провикна Халбун. — Утре не те чака летището, не си мисли дали техниците са подготвили самолета ти, бивши пилоте! Сега си стратег, свърши се с тактиката. Стратегията е голямо нещо, това не са ти самолети. Това са бюра, столове, телеграфи, секретарки… Като секретарката на твоя Гарлик, например… Голяма работа!

— Е, да — уклончиво промърмори Баюн. — Само че, разбираш ли, понякога ми се иска… какво съм почнал, нищо не…

— А-а-а, разбирам аз, много добре разбирам! Не гледай, че съм пиян. Те, пияните, понякога виждат по-добре. Иска ти се старото, нали? Пак полети, вятър, облаци и всичко останало? Много искаш, стратег, много искаш. Това е за дребните тактически рибки. Стратезите нямат време за такива неща!

Баюн усети непреодолима отврата към Халбун. Ти ли ще ми пееш за вятър и полети, Халбун-чи, дето от две години не си възнасял шкембето си към небето? Ти ли, Чувале, та за мен не е имало сутрин, в която да не пробия с челото си облачната стена и да не накарам Нангаруза да изпъне пясъци под мен! Без дух да остана, ако мога да забравя всичко това.

Баюн тръсна глава и се огледа. Наоколо равномерният кипеж на тълпата не беше преставал нито за миг и край малката като островче маса на двамата бивши пилоти прелитаха късове от диалози: „… да се изтребват, защото докато са живи, непрекъснато са под влияние на своите вождове, техния, как беше там, Кондафски Концентър или нещо подобно, а вождовете все гледат да изхранят народа си от съседската хазна, а не от своята…“, „… разбери, много са ми необходими, но на такава цена не мога да си позволя…“, „… мога да намаля с един процент, но…“, „… изумителни ръце имате, скъпа, с такива ръце…“, „… изобщо! Кондафарите се размножават със страшни темпове и ако седнем да се церемоним…“.

Някой мина край тяхната маса. Мина, без да спира, с безразличен израз, но Баюн долови остър мигновен поглед и усети, че непознатият за секунда го е огледал, претеглил и преценил. Впрочем непознат ли? Той познаваше това лице. Не в цветове — виждал го бе на снимка или на филм, въпреки че едва ли беше киноартист… Отзад долетяха приглушени реплики: „Прав сте, униформата му е стратегическа“, „Е, убедихте ли се?“, „Казвате, че станал стратег за няколко месеца?“, „Именно“, „Бихте ли ме запознали с него?“, „Съжалявам, не го познавам лично. Впрочем не се познавам и с вас, извинете“, „Нима не ме познахте?“, „Съжалявам, но…“, „Е, и аз съжалявам“.

Баюн ясно разбираше, че този разговор не е предназначен за неговите уши, но Предписанието, кой знае защо, беше решило да усили слуха му, докато открои от шума точно този разговор. Предписанието обичаше такива неща. Баюн крадешком се обърна. Непознатият беше станал и любезно се кланяше. Събеседникът му сви рамене и посегна към чашата си. Онзи премина обратно край Баюн и отново го обля със странния си поглед.

— Халбун-чи, този познаваш ли го? — сръга задрямващия дебелак Баюн.

— Не — изръмжа командорът, — но щом се интересуваш, ще разбера. Тук си имам осведомителни канали.

Десетина минути по-късно Халбун се върна с разочарована физиономия.

— Изложиха се моите агенти, без дух да останат. Никой не го познава, дори и Теракол. Всички смятат, че е дошъл с някой от останалите. Зарежи го, за какво ти е притрябвал?

Баюн не отвърна. Нещо в него се размърда, надигна се, заинтересувано наостри уши и го накара да потърси с поглед непознатия. Откри го недалеч от бара в компанията на енергичен шишко. Подпрян на огромен декоративен свещник, той увлечено слушаше вица на събеседника си.

— Отива той в Контролицията и разправя: „Така и така, изчезна ми жената“. „Добре де, викат му, опиши я.“ „Ами, вика той, висока е… — разказвачът посочи с ръка някъде на равнището на гърдите си — широка е… — ръцете му се разлетяха, за да очертаят могъщи рамене, — а носът й… — дланта му погали въображаем нос с невероятни размери. — После дълбоко се замислил и махнал с ръка: Абе кво ще я търсите!“

Непознатият ентусиазирано зацвили. Баюн ясно прочете изкуствеността на смеха му — защо да не ти се посмеем, глупако, щом си ни нужен… Този човек определено го тревожеше. Тревожеше го и кръглото му, напукано от вертикални бръчки лице, върху което големите чувствени устни изглеждаха като поставени допълнително. Не му харесваха отворите на малките пронизителни очички, които в определени ситуации могат неуловимо да се превръщат в късчета мътно стъкло. При бурния престорен смях те съвсем потънаха между бръчките. Главата на непознатия заприлича на изсъхнал, сбръчкан плод.

Баюн най-сетне можа да отклони поглед. Предписанието повече не се интересуваше от непознатия. Около масата се бяха събрали седем-осем души, които начело с Теракол очакваха от него обещаното „нещо интересно“. Предписанието пое инициативата. Баюн следеше отстрани игривата логика на разговора си, учудваше се на остроумието в своите реплики, на способността да се пренагажда към всеки един от събеседниците. Не можеше само да долови Целта. Тази безпомощност събуждаше в него мисълта, че трябва да направи нещо, например да млъкне рязко в средата на фразата, да прекрати тази недостойна словесна еквилибристика, да стане… нищо. Решимостта идваше на вълни и изведнъж изтичаше някъде навътре, оставяйки след себе си леко болезнена празнота. Когато го оставиха на спокойствие, Баюн стана и погледна към Халбун. Командорът на Вечинтската въздушна гара кротко похъркваше на стола си. Пилотът уморено се усмихна и се запромъква към изхода. В ушите му шумоляха интимни разговори: „Драги мой, сега положението е в твои ръце. Като го притиснеш с онези акции, дълго няма…“, „… какви деца, какви деца само! Казвам й вчера, защо ти е нов модел, старата още вози, а тя: Старец, вземи се стегни, нали пред хора се явявам, и теб излагам вече…“. Недалеч от тежката, безвкусно обкована с черно желязо врата на салона семейство Теракол обсъждаше нещо, изглежда от жизнена важност. Господин Теракол оживено кимаше в такт на думите си. При неговия ръст това движение изглеждаше като че ли кълве главата на своята съпруга, която в отговор вадеше и прибираше подобната на чекмедже месеста долна челюст. С безразличен поглед на човек, който търси тоалетната, Баюн мина край тях. Вратата отсече пъстрите шумове на залата.

Едва когато нощният въздух лъхна през яката на мундира, съзнанието му се проясни достатъчно, за да си зададе въпроса: защо беше необходимо това прибързано напускане и закъде трябваше да бърза толкова? Отговорът не закъсня. Ръката, тласната от вътрешен импулс, извади часовника от нагръдния джоб. Наближаващите полунощ стрелки сочеха: Йохат!