Атанас П. Славов
Психопрограмираният (14)

Епилог

Сградите наоколо прозираха в мъглата като неясни скали, където само светещите пещери на прозорците говорят за съществуването на други живи хора. Баюн уморено прекосяваше завесата от водна субстанция и си спомняше друга подобна вечер…

Такава беше мъглата във Фидеара, със същите сияйни хралупи в черното дърво на нощта. Но имаше я и топлата ръка на Наор, и бързото движение по дъното на облачния коридор с невидимо дебели стени, движение сякаш едновременно и в пространството, и във времето.

Парливите докосвания на мъглата измиваха досадата от поредния ден. Секретният отдел на Фелдстратегиума, вечните служебни сплетни и планини от доклади… „Разрешете, господин Фелдстратег!“… „Как, Баюн-чи, вече Фелдстратег? Ако и това не го полеем, не си човек!“ „У Теракол, разбира се…“ „Извинете, фелдстратег, спешно е. Търси ви господин консултант-презитегът“… „Здравей, Рел, как си?“, „Добре съм, млади приятелю, а ти? Довечера си при мен, нали? И вземи дира, непременно!“… Какъв хаос, без дух да остане, житейска плетеница, а отвъд всичко това — само смътното предчувствие, нещо възможно, нещо, което не може без мен, което оправдава цялото това безкрайно търпение, цялото това лицемерие, от което се чувствам свободен само в редките вечери с компанията на Рел, с хората, които също стигат до това предчувствие, но не могат да прекрачат отвъд — дори тези от тях, които пишат за космоса и бъдещето. А на мен нищо не ми стига. Да, при тях мога да изпея всяка своя новородена песен и знам, че тя ще бъде записана върху новото чудо на техниката — апарата за магнитен звукозапис, и после ще разнасят лентата по други компании и ще ми разказват как там с блестящи очи са слушали песните ми и как… А на мен все ми е малко, без дух да остана!

И все пак не мога, мислеше с тъга Баюн, не мога просто да плюя на всичко и да замина, да се махна от Нангар, даже когато ми предлагат поста на военно аташе в Деара… Да, Наор, обичам те и си ми нужна, но как бих могъл да живея във вашата невероятна страна? Като шофьор на съпругата си? Аз тук продължавам непоносимата тройна игра с Фартат, Презитега и Комран и вечер преоблечен, за да не плаша хората от работническите квартали, отивам на техните събрания, като че ли бунтарските им речи могат да ми покажат пътя към Сияйните градове на Сироган. Въпреки че никога не съм вярвал в сияйни градове, а и никой от работническите вождове не вярва, там по-важни са безкрайният работен ден, жалките заплати и хищните работодатели… И все пак, когато беше последната голяма стачка и успях да окажа натиск върху някои във Фелдстратегиума, когато в резултат на това може би най-после се решиха да приемат първия закон за ограничаване на работния ден — тогава като че ли за миг видях светлата линия на хоризонта отблизо и отвъд се усещаха контурите на едни други градове…

А Фартат така и не разбра нищо. Великият Фартат, който всява ужас в душицата на своя надут и глупав Презитег, като сам се страхува до смърт от своите фелдстратези, който ме държи в позлатената клетка на специален агент и доносник. И това е отвратително, но още по-отвратително е, че всъщност ми е напълно безразлично какво ще донасям за своите колеги, защото те по нищо не отстъпват на своя неофициален диктатор… Всекидневни клюки, безшумни боричкания около временно изпразнен стол, тройни гуши и увиснали кореми, гримирани маски на аристократични съпруги и с всички бъди любезен! „Ах, Баюн, толкова млад, а вече Фелдстратег!“ „Младостта не е порок, госпожо!“ Бледи безизразни лица на пътниците в сутрешния автобус, сиви еднообразни къщи, жителите на които са готови да понасят всичко, за да го имат…

А не, без дух да остана! Какво съм се разкиснал. Войната свърши и това само по себе си облекчи толкова много неща… никой вече не чака с напрежение въздушна тревога, вече половин година откак не съществува Концентърът, а новото правителство на Кондаф — доколкото знам, там няма много кондафари. Навеки замлъкна Дилетиле — тихият певец на Единната същност. Ампай стана база на Нангарския военен флот. И най-важното — онези ужасни бомби така и не бяха използвани. Как стана така, че в решаващия момент и седемте се оказаха неизправни, наложило се да ги демонтират. Говори се, че подобно оръжие изобщо не може да се употребява, защото заплашвало цялата планета. Дано да е така, велика съдба…

Но сега, след войната, Нангар е спокоен, бурно се разрасна промишлеността, все по-стремително става течението на прогреса. А колкото по-бързо е течението, толкова повече водовъртежи… и толкова по-близо е водопадът…

Нещо в мъгливата сянка на поредния фенер не беше наред. Баюн забави крачка, като се взираше в групата хора. Напоследък във Вечинт бяха зачестили нощните обири, но тези четирима приличаха повече на работници. Това го поуспокои, но все пак, докато минаваше край тях, напрегна цялото си тяло.

И ненапразно. Най-близкият препречи пътя му и замахна. Баюн сграбчи ръката му, изви я и прехвърли нападателя си през рамо. Дори усети досада от лесната победа, но в този миг жесток удар в диафрагмата спря дъха му и тротоарът неочаквано се оказа пред очите. Мъглата стана кървава, имаше огромна болка, обезсмисляща и тъпа. Когато се опита да стане, получи ритник в гърдите и отново го сринаха на тротоара. Отново, с безумната упоритост на пиян, започна да се надига. Всеки момент очакваше нов удар. Но пронизителна контролицейска свирка проряза мъглата, а след нея — бърз тропот на обувки.

— Лошо ли ви удариха, господин фелдстратег? — чу Баюн загрижен глас.

Докато се изправяше с помощта на непознатия, Баюн успя да види, че той не е контролицер, а цивилно облечен млад мъж.

— Добре, че нося тая свирка със себе си — говореше мъжът. — Както ви бяха започнали… да повикам ли таксовоз?

— Няма нужда — изфъфли през разбити устни Баюн. — Живея половин квартал по-нататък.

— Може би все пак… до болницата… или в Контролицията? — неуверено предложи непознатият, явно не му се ставаше свидетел.

— Глупости, няма нужда. Ще ви помоля само да ме изпратите до вкъщи.

Чувстваше се страшно глупаво. Носът и горната устна нетърпимо боляха, още не можеше да си поеме дъх. Бяха го били кой знае защо, навярно заради мундира. Не можеше дори да мрази нападателите си…

Непознатият се сети, че на ъгъла има фонтанче с топла вода. Баюн се изми и опипвайки лицето си, разбра, че освен натъртения нос и подутата горна устна нищо особено не се е случило, само дето му се виеше свят. Тук, на светло, видя лицето на спасителя си и някъде в паметта му се мярна спомен — беше виждал това лице, отдавна в някаква напрегната обстановка… но кога, къде?

Мъжът взе Баюн под лакът и двамата тръгнаха надолу по улицата. Отстрани навярно изглеждаха като пийнали приятели, по-трезвият от които изпраща събутилника си. Той ругаеше нападателите, съчувствено питаше: как сте, как сте, Баюн отговаряше: няма страшно, ще се оправя, и все напрягаше паметта си. Но едва пред вратата на къщата, под ярката светлина на входа си спомни: „Няма, Комран. Успокой се. Няма да отида. Все пак — нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма“. Кабинетът с огромно бюро. Бронзовата запалка с формата на Презитега в ръката на Комран. И поглед, страшно печален в едни младежки очи…

Дозиюш!

Докато благодареше, фъфлейки с разбити устни, Баюн панически съобразяваше какво да прави, за да не остане последна тази случайна среща. В главата му се въртяха десетките информации от бюлетините в секретния отдел, където с недоумение и известна тревога се коментираше отцепването на фракцията на Дозиюш от Огнището, нейния неочакван и далновиден отказ от терористична дейност, основаването на полулегалната партия на „сирогангите“, която ненадейно извоюва популярност в заводите и работническите квартали.

Не можеше направо да му каже, че го е познал — лесно можеше да си представи реакцията на Дозиюш, който сигурно беше в нелегалност. Ограничи се само с настоятелна и приятелска покана за гостуване, дори му даде визитната си картичка — един конспиратор не би останал равнодушен към възможността за домашно приятелство с фелдстратег.

А може би… чакай… може би и нападението, и спасението не са били случайни?

„Без дух да остане! Изглежда винаги най-малко ще ми вярват тези, в които аз вярвам…“

Разделиха се, като Баюн се постара в последното потупване по раменете да вложи цялото си желание за по-нататъшно приятелство. Докато се качваше към квартирата, болката в разбитата устна пламна с нова сила и това върна мислите му към собствените телесни проблеми. „Човече, помисли за бренното си тяло, макар и доста тъжно, то трябва да е цяло“ — изплува отнякъде в главата му стихчето.

Още щом влезе в тъмната стая, той смъкна мокрия шинел и протегна ръка към шкафа. Пътьом докосна ключа за осветлението, примигна от светлината и бавно изпусна дрехата на пода.

В средата на стаята стоеше Демона.

Изпълнил пространството почти до тавана, той се усмихваше и чудовищната му реалност сграбчи Баюн за гърлото, сдави хаоса от напиращи думи и само „без дух да остане, без дух да остане“ кънтеше в черепа му.

Първото, което проби празнотата, бе усмивката на Демона. Тя се зараждаше някъде в дълбочините на невъзможно жълтата брада, играеше в отблясъците на сините като детска коса очи и го потапяше в безбрежна, оглушителна топлота, толкова много човешка топлота на едно място никога не беше виждал. От паметта на миналото се надигаше мътна вълна, в която се мятаха късове от бетона на Нангарското летище, преплува тялото на Йохат и невъзможно отворената врата на секретния сейф, Комран, печалната маска на Дилетиле… Вълната идваше все по-близо, издигаше от дълбините си митичния образ на Зун Себенера, заливаше приемната на Едносъщния храм, Лан Фартат изящно разперваше ръце върху разкривената чувствена физиономия на Лори-Бин. Но вълната се срещна с бента на днешния Баюн, искащия Баюн, знаещия и можещия Баюн. Мътната вода не можа да прехвърли стената, само отделни пръски прелетяха отвъд прага на очите и пилотът усети как те се стичат по лицето му.

Той продължи да стои неподвижен, втренчен в усмивката на Демона, и можа само да прекара през сухото си гърло:

— Значи все пак съществуваш?

Гостът извинително сви рамене, в смисъл че да, налага ми се. Това изглеждаше непоносимо смешно и Баюн се смя дълго, като все повече се освобождаваше от натрупаното. Чувстваше се като при неочаквана среща с приятел, който много му е липсвал.

— Преди всичко ела в кухнята.

Демонът произнесе тези първи свои думи със същия силен, богат глас, но не в потискаща тишина, както тогава в канцеларията на Халбун, а уютно примесен с домашни звуци. После заговорнически го повика с пръст и го заведе до прозореца пред голямата саксия с широколистен шеригон, чиито светлозелени листа сияеха на фона на нощната мъгла зад стъклото.

— Откъсни едно листо — каза Демона. Баюн се подчини, без да пита защо. Глупаво беше да задава такъв въпрос, след като истински важните не бяха зададени. — Смачкай го в една чаша с десетина капки тоно и намажи с това устната си.

Баюн извърши тези действия с весело любопитство. Демона загрижено го следеше и остана доволен.

— Не обичам да разговарям с контузени хора, а тази рецепта е била известна още по времето на Зун Себенера…

Рецептата наистина действаше. Болката почти веднага заглъхна.

— Долу ме биха — каза Баюн. — Навярно заради униформата.

— Да, с тази твоя униформа все по-често ще искат да те бият. — В гласа на госта имаше само съчувствие.

Баюн стоеше на крачка пред него и го гледаше отдолу нагоре. Не му се говореше, въпросите се бяха изпокрили някъде и в гърдите му беше невероятно тихо, сякаш сърцето бе спряло да бие. Не се сдържа и протегна ръка към госта. Пръстите му свободно прекосиха тялото на Демона, без да усетят нищо.

— Тогава, в самолета, беше доста по-плътен! Ти наистина ли си демон?

Демона отговори със странната си, малко тъжна полуусмивка и отиде до масата. Направи още една крачка и свободно проникна в нея. Извърна се, прорязан до кръста от плоскостта, и ненадейно почука с пръсти по нея. Звукът рязко отекна в кухнята.

— Нека отидем в гостната — и с една бърза странична крачка изчезна в стената. Баюн го последва — през вратата, разбира се. Не беше в състояние да изпита страх или учудване.

— Питаш дали съм демон? — посрещна го гостът с въпрос. — Това щеше да попита древният пустинен воин, ако ти кацнеше до него със самолета си.

— Искаш да кажеш, че си дошъл от моето бъдеще?

— По-скоро от вашето възможно бъдеще… Нали от астрономията знаеш, че в космоса има множество по-стари от вашата планети. Та на някои от тях доста отдавна живеят човеци. — С едновременно ироничен и извиняващ се глас каза Демона.

— Добре, аз съм учил астрономия в пилотската школа и макар там да не е ставало дума за чуждопланетни жители, мога да си го представя. Но как, без дух да остане… можеш да си безплътен… и плътен едновременно? Какво си — кино, далековизия, сън?

— Нещо подобно и на трите, Баюн-чи.

— Но какво пречи да дойдеш тук, истински, от плът и кръв?

— Много ли те смущава това?

— Не… тоест да, впрочем няма значение… Прощавай, може ли да седна?

Жълтокосият мъж объркано го погледна, сякаш не разбираше как един човек може да иска от друг разрешение да седне. После се засмя. Без да забележи усмивката му, без да вижда каквото и да било освен обърканите си мисли, Баюн се отпусна в креслото.

— Ще се опитам да ти отговоря — бавно каза Демона. — Във Вселената има безкрайно много планети, но на крайно малко от тях — разумни същества. А вашият свят е разположен в едно такова странично разклонение на звездния архипелаг, че едва ли бихме могли да узнаем за вас, ако не бяхме се запознали с ваши много по-развити съседи. Те, без да се месят наблюдавали вашето развитие и…

— Извикаха вас да се намесите — иронично продължи пилотът.

Гостът мрачно го погледна.

— Вашето ново оръжие промени нещата — отчетливо произнесе той.

— Какво толкова, оръжие като оръжие — повече предизвикателно, отколкото с убеденост, каза Баюн.

— Вашите учени, увлечени в практическата реализация на атомните бомби, са пропуснали да си изяснят някои дребни неща, които със сигурност щяха да ви струват живота. Във вашите океани има висока концентрация на компоненти, от които най-малкият взрив на разпадащи се атоми би предизвикал верижна реакция на всички водни площи. Представяш ли си какво би останало от вашата планетка?

Баюн се опита да си представи, но в замяна пред паметта му изплуваха юмруците на изгорели кетрали върху овъглените клони. Планета като изгорял юмрук, вкопчен в изгорелия клон на живота.

— Разбираш ли — меко продължи Демона. — Нашата намеса е все едно да видиш как зад гърба на някой разсеян човек с голяма скорост се доближава автомобил и единственото, което можеш да направиш, е да го блъснеш в канавката. Наистина това може да е болезнено, но му дава шанс да избира пътищата си по-нататък. А така щяхте да изчезнете като вид, без дори да разберете защо. Може би ще попиташ защо вашите съседи не са го направили? Отговорът е прост — не са се чувствали уверени във възможностите си, защото са коренно различни от вас — и като вид, и като историческо развитие. От познатите им космически цивилизации нашата Земя е съвсем аналогична на вашата култура. За съжаление дели ни огромно пространство.

Баюн усети как левият му крак се схваща, но не искаше да мърда.

— Извинявай, но непрекъснато ми говориш за общества и култури, а тогава, в Нангаруза, или дух знае къде, аз се срещнах с теб, бих се с твоя „Тарган“, ти ми съобщи, че от днес нататък в главата си ще имам Предписание, ти обърна живота ми. Кой си?

Жълтокосият го изгледа замислено.

— Кой съм аз ли? Зависи къде. Там, на моята Земя, съм просто писател и метаисторик на средна възраст, който месеци наред поглъща и овладява като своя културата и езика на някоя планета като твоята, докато се усети готов, и живата му мисъл и образ с цената на неимоверни енергии пробие пространството и проникне в съня на един спящ пилот, наречен Баюн Глордах. Той да изсънува невъзможния си въздушен бой и да понесе нататък Предписанието и кръста си…

— Кръста? — не разбра Баюн.

— В нашата митология има една такава история с кръст…

— Добре, а после, в чакалнята на Едносъщния храм?

— Тогава бях само изображение, предназначено за бодърстващия ти мозък, както сега. Не ми трябваше да ти внушавам нещо, интересуваше ме докъде си стигнал в мисленето.

Баюн разбра. Спомни си очаквателния напрегнат поглед на Демона тогава в чакалнята. Спомни си мислите на предишния Баюн-пилота и разбра колко много се е променил. Че от предишната му омраза към Демона не е останало много. Трябваше веднага, в същата секунда да каже нещо, да сгъсти в една фраза всичко, което е постигнал и изстрадал. Вместо това с чужд глас запита:

— Кажи ми… — не можа да нарече Демона никак и продължи — какво всъщност трябваше да направя под ръководството на Предписанието, направих ли го и ако не съм, тогава кой?

— Трябваше да се подхвърлят някои сведения за опасностите на военните учени и да се обезвредят бомбите, които вашият Презитег от страх и глупост смяташе да хвърли в Кондафския залив.

— Затова ли отварях сейфа на фелдстратега Гарлик?

— Предписанието представлява присадена към съзнанието ти група от цели, както и неизвестна за вашата наука способност за обработка на сведенията, идващи от околния свят. В определени от Предписанието моменти ти изцяло действаше в името на тези цели и никакви норми за приличие и порядъчност не можеха да те спрат. Зная, че искаш да ме попиташ за Йохат… не, не знаех как ще действаш, просто поведението ти трябваше да бъде максимално близко до най-краткия път към целта.

— В такъв случай не разбирам кой е извършил всички тези героични действия — доколкото си спомням, нито учени, нито бомби не съм обезвреждал…

Демона го гледаше все с оная объркваща, пълна със симпатия усмивка.

— Нужната работа я свърши Халбун Криш.

— Чувала Халбун?!? — за пръв път тази вечер Баюн изпита истинско изумление.

— Да — потвърди с весел тон гостът. — Знаеш, че и при вашите разузнавачи за особено важни задачи се изпращат по двама, които нищо не знаят един за друг. Вие също бяхте двама.

— И аз…

— Да, ти се оказа неудачният вариант. Вие двамата бяхте подбрани с противоположен тип психика. Колкото ти беше порядъчен и наивен, толкова Халбун — хитър и безпринципен. Не можеше да се знае кой в конкретните условия ще се окаже по-подходящ. Халбун не си губеше времето да страда по загубената свобода на волята, защото никога не я беше имал. Неговата безгръбначност и липса на съпротива бързо го приближиха до успеха. А твоето Предписание получаваше от Халбуновото сигнали, че задачата се изпълнява успешно и постепенно се изтриваше от мозъка ти. Така че когато Лори-Бин ти предложи спасителната си теория, ти вече нямаше нужда от нея.

„Колко много — уморено си помисли Баюн — ми се събра тази вечер. Довчера ми се струваше, че нищо по-сложно не може да има от търсенето на пътя. А сега и да го намеря, няма да съм сигурен дали съм го направил сам, или са ме извели за ръката“.

— Бих предпочел да не зная това.

Очите на жълтокосия твърдо блеснаха.

— Не мислиш така!

— И това ли знаеш?! — крясна Баюн. — Всичко знаеш, или сега си решил да ми присадиш ново Предписание? Присаждан, Баюн-чи носи, Баюн Глордах има език, голям като на фил, и може да оближе не едни ботуши за чужди цели. Казвай новата задача, този път ще бъда удобен като Халбун… Впрочем, защо си дошъл при мен, след като отдавна е доказана непригодността ми?

Гостът продължаваше да го гледа с острия си поглед, само че като че ли беше по-уморен.

— Накрещя ли се?

Баюн седна и сърдито заби поглед в пода.

— Искаш ли да станеш отново такъв, какъвто бе, преди да се срещнем?

Този въпрос изби почвата под краката на гнева му. Още преди да се замисли и огледа назад, долови дивото желание да не става. Не заради кариерата или заплатата. Осъзна до каква степен е свикнал да мисли и да разбира. Колко му бе скъпа идеята, че светът може да бъде направен по-смислен. Ако загубеше това, губеше всичко.

Вдигна поглед и срещна очите на Демона. Това не беше демон, а приятел, непознат доброжелателен странник, който му предлагаше не изход от лабиринта, а свещ, за да търси изхода.

Мълчаха дълго, загледани един в друг и всеки мислеше за нещо свое. И това беше прекрасно — никога досега Баюн не беше изпитвал такова съгласие с друг човек, ако не се смятат Наор и Рел Ваус.

— Времето ми свърши — прекъсна тишината гостът. — Скоро ще престана да идвам тук.

В Баюн се надигна цяла вълна от думи, сблъска се в гърлото му и предизвика върху лицето му няколко мълчаливи гримаси. Изведнъж разбра, че този странен човек ще изчезне завинаги и никакви въпроси няма да стигат до него. Не го беше попитал нищо за неговия народ, затова как смятат да се отнасят към Нангар в бъдеще…

— Знам — предугади въпроса му гостът. — Знам какво искаш да ме питаш. Няма! Духове-пазители няма да имате. Дори ако съзнателно се заемете с унищожението си. В края на краищата пътникът, който знае, че към него се е засилила кола, има възможност да избере какво да прави, нали? Баюн-чи, всичко, което се случи с теб и в теб, си е твое. Предписанието само ти помогна да го намериш. Халбун беше удобен за задачата, но той си остана Халбун. А ти ставаш важен отсега нататък. И за себе си, и за своя свят… Защото тази мисъл, че светът може да бъде направен по-смислен, ще завладява все повече умове. Трябва да се търси излазът към пътя, единствено възможния за вас път, който ние не можем да измислим. Който вие единствено можете да откриете. Да го изясните като наука и изстрадате като изкуство. Тогава, Баюн-чи, много по-често ще можеш да засищаш глада на въпросите, които те ядат, защото сам ще добиваш храната за тях. А сега прощавай! — и Демона направи крачка назад.

— Почакай! — извика младият мъж, преди да е решил какво ще каже. — Тогава с Йохат… и сейфа… способностите ми бяха от Предписанието, нали?

— Да. И вече ги няма.

— А по-късно… стиховете…

— Баюн-чи — разсмя се Демона. — Нима мислиш, че при Зун Себенера е дошъл някой да го прави поет?

Смехът заглъхна само миг след собственика си и Баюн вече беше сам. Разбитата устна, макар и слабо, го болеше, упорито му се виеше свят. Широко отвори прозореца и пусна парливата мъгла вътре. Някъде долу, в невидимата шахта на улицата, провлачи крака пияница. „Не се гор-р-дейте — неочаквано сочно пропя той. — Др-р-ругите трябва да се сраму-у-ват.“ Баюн се взря напред, сякаш можеше през ватената стена да види сънно проснатата столица, огромния пулсиращ Нангар, притихналия Кондаф, напрегнатата Деара.

„Не се гор-р-дейте, другите трябва да се сраму-у-ват!“ — твърдяха отдолу.

Баюн вдигна глава — звездите също не се виждаха, но бяха там.