Траян Първанов
Река

Нежният септември загрубя —

сее скрежът белия си бяг

в тежката от жълта скръб върба —

вкопчана на хлъзгавия бряг.

 

Чуй наоколо и само виж —

облакът на гръб с небе върви

и перчем необуздан и риж

мята в прегорелите треви.

 

И с очи, засенчени сега,

хвърля блясъци

                        от глух гърмеж

в рехавите храсти на брега,

сведени над тих водовъртеж.

 

И ще чуем ли отново тук

осезателното време как

идва с ненадеен остър звук

в смръзнатия зной

                        на сух клонак?

 

Но от синкавия хладен вир,

отразил бездънния пейзаж,

като ехо от забравен мир

плуват сенки от живота наш.

 

И политат риби без криле —

сини пуканки от кислород

сеят с трескавите си хриле

посред мъката на глух живот.

 

По течение на есенна река

образи се стапят, идва студ

да ни сгази с розови крака

и да чуем глас — насън дочут.

 

Тук, от болката

                        на скършен клон

слиза с ехо нашата любов —

онемяла в онзи луд сезон

подир бомбения риболов.