Траян Първанов
Същност

Подир мен разпиляна небрежно,

че не мога да я събера —

още тича захласната нежно

мойта същност добра.

Там от мартенско слънце огряна,

с лека рокля от синя басма,

мойта обич —

с немирните пръсти на дряна

пак ли пише

зелени и бели писма?

Аз не зная.

След дъжд като гъби

никнат мойте приятели,

бира шуми,

като семки все чоплят

от своите скърби.

Но скърбят ли сами?

Аз не зная.

Навън е сега ветровито.

Даже слънцето

с бебешко

старо лице

в пелените на облаци

топло повито

ми протяга

безпомощни слаби ръце.

И ме дърпа, добър и разнежен,

от спокойния жилищен вход —

да изгарям, все още небрежен,

сякаш имам резервен живот.