Траян Първанов
Ной — Нож

Как не ви омръзна, хора хлевоусти,

да раздирате по митинги гърла

и с набъбнали

в пророчеството устни

да ни тласкате из ледена мъгла?

Вчерашни оръженосци на велможи —

сукали заразата на лоша страст —

кой ли дух

животецът ви разтревожи,

та се втурнахте,

послушници

за власт?

И в потопа на пришествието мътно

дето всеки между вас е станал Ной

в облачна просъница се губи смътно

мойто изворче сред общия порой.

Беше синьо и не мога да го видя

и сред свлачищата може да умре

като вечната магия Атлантида

рухнала в глъбта на тежкото море.

И за кой ли път отново пак ме мъчи

трясъкът на мегафонните гърла

и тънее слънцето, че нощи вълчи

пак се лутат из човешките поля.

Окъсняват вече дългите ми крачки

и душата зъзне в ледения плен

като малката кибритопродавачка

в коледната приказка на Андерсен.

Площад „Александър Невски“

Спретнати и стегнати, ту весели, ту строги —

бяс ли ви зачена в социалния ни мрак

и ви тласна над тълпите, лидери убоги —

кипнали от политическата пяна пак?

И се гъне Храмът с тежки царствени колони.

И притворно овенчани с трънени венци

хвърляте се в тътена на алчни микрофони

като впрегнати в наркозата си рокпевци.

 

Вие ли, нищожества, издигнати пред Храма

с две-три стъпки по-високо, с яростни гърла

сеете от зърното

на своята измама

с трескави ръце

от каменните стъпала?

 

Впрегнати в амбиции на утрешни пророци

за народа месите от своя клисав хляб

и ни дъвчете отдавна втръснали уроци

с гръмотевици за глух

и с мълнии за сляп…

 

В яловата врява на словесни патрондаши —

вие, храненици, в блатото на сит обоз —

днес до дъно

с пълните си

властнически чаши

вдигате за Свободата щедрия си тост.

 

В синьо и червено, стъпили на обща низост,

трогвате ни с индулгенциите за прогрес

и тълпата смаяна от изненадващата близост

ръкопляска ви пред „Александър Невски“ днес.

 

Тъй се блъскат в стадото повлечени овцете

и се вдига прах над пасбището с облак гъст

и от Храма стиснал в зъби гъбата с оцета

оня Божи Син ще скърши дървения кръст.

 

Тръгвате си и след дългите автомобили

скъсани плакати тръскат рошава брада.

Боже мой! Благодаря ти, че ми вдъхна сили

сам да бъда собственик на свойта Свобода.

Орис

Боже, бяхме богомоли, богомили

и какво ли чудо стана, та сега

впрегнахме си, Боже, българските жили

с обичайните услуги на слуга?

 

Дух ли ни обърка, че с душици голи

като призраци насам-натам вървим

и в разрастващите се неволи

търсим път из историческия дим?

 

Без дори да имаме насън представа

сякаш ни залута някой злостен бяс

в бяла мълния на пламъчна забрава,

в люта гръмотевица от вълчи мраз.

 

Цар ли ни поведе като благ Спасител

към оазиса в пустинята Синай

и ни обещава да се гушим сити

в неговия приказен наследствен рай?

 

Свива властното юмруче, поучава

и гърми в ушите ми стоуста глъч

и на шествия сред глухата гълчава

сее от небето жълтата си злъч.

 

Къса от живота ни с небрежни пръсти

и мирише цялото небе на леш

и си няма Божи гроб да се прекръстим

покрай веждите потънали във скреж.

 

И наслушани на вождове, войводи

легнали под паметници и в бразди —

гледаме, че в синята мъгла на свода

оня Цар самонадеяно седи.

 

И замаяни в безплодната си треска

дар му носим българския си чеиз.

И забравили за Ботев и за Левски

вече търсим костите на цар Борис.

Площад „Света Неделя“

Бяла Коледа е, Боже, и от кестените капят

жълтите стотинки в шепите на тротоара сляп

и зиморничаво — сгърчено в поледицата хлапе

стиска в дланите си нафора от просешкия хляб.

 

Кой хорото ни полюшна покрай общите трапези

и засяда суха буца в смръзнатите ни гърла,

че достойнството ни като снежна приказка залезе

смазано от недоимъка на орисията ни зла.

 

Грях ли ни събира с маски на застинали гримаси

да се блъскаме помръкнали под облачния свод

и „Света Неделя“ с прошка благославя сиромаси

подир сития от блясъка на петолъчките живот.

 

Хайде, обедът ще свърши, но ще има ли вечеря?

Трупайте се! Благодетел хляба месил е нощес

и безплатните плебейски обеди не са от вчера —

грешни имат ли имота, праведници нямат чест.

 

Оня кърши мазните си лакти с чорбаджийска благост

и ни хваща пак за гърлото от колективен глад

и не ми е, Боже, мило и не ми е, Боже, драго —

вчера хранеше ни с речи, днес ни сбира за обяд.

 

И в гъмжилото о, Боже, нашенския зъл пройдоха

весело ни хвърля залъка на втръснали лъжи.

В ганьовската харта на демократичната епоха

катинара за тъмница с ключ за свобода държи.

 

И се втурнахме подир търкулната насън погача.

И край коледните преспи домораслия пророк

гледа ни презрително изпод премрежени клепачи

и след казачока пуска див американски рок.

 

В лявата ръка е хляба, с дясната размахва ножа.

Хайде, влизайте в кошарата на душния си дух,

че е свикнал с топлите вълма на агнешките кожи

да си прави за доброто самочувствие кожух.

 

Тъй навярно времето на трици ще ни смели

с двата тежки камъка в червено-синия си глад.

И стоим с покорна врява на площад „Света Неделя“

девет милиона просеци… И принцът пак е Брат.

Съд

С припева на кукувици еднозвучно

вие сеете безплодния си дух

и от ваште проповеди ми е скучно

и за речите ви нямам даже слух.

 

Хвърляте по шумни сборища идейки

покрай пърхота на своите коси

сякаш сте общодържавните линейки,

със които цял народ ще се спаси.

 

В пашалъка на словесни броеници

как вървите с благи маски на светци

и над нашите замръзнали душици

расне раят на великденски дворци.

 

Както да говорите и да мълчите —

слязат ли петлите с третия си хор

пак по сребърните блясъци в очите

ще ви свари утрешния ви позор.

 

Веят митингите боклучива плява

и в небето грее Господния смях,

че материално времето втвърдява

даже праведник в мига на своя грях.

Епилог

Ей го идва овчарят и цялата вечер

свири с медно кавалче над общия вой.

Кой ли в синьо-червено така ни облече —

да се хвърляме в общия сух водопой,

да си нямаме нищо — презрени и боси

от възторзи да блеем на този площад

и с кривака месия с глава къдрокоса

да ни води по кръгове в нашия ад.

И да кретаме бавно и тъпо след него,

и да поискаме болната постна трева,

и примрели от знойната сгърчена жега

в кротък унес да дъвкаме пусти слова.

И над нашите мършави сенки тояга

да се гъне от тежките удари днес

и на нощите в снежната мартенска влага

да ни пази от вълчите призраци пес;

да се гушим из душните сънни кошари

и да ближем от сивата каменна сол

и в просъници в гъстите млечни кошмари

оня черен месия — огрян с ореол

бавно пухкави длани доволно да търка

и да точи на камъка в лунен покой

най-добрия спасител на стадната мъка.

Ной-Нож, Нож-Ной ли се казваше Ной?