Траян Първанов
Занаят

Вие как се навъдихте, принцове днешни,

изкатерили стълбите с бесен захлас

и по вашите шпаги — ненужни и смешни —

лепне кухата драма на гръмкия глас.

 

Вие тъй заживяхте, навсякъде чути…

И не зная ще бъде ли вечно така,

но в небесното слово надеждно обути

дръзко газите в буйната хорска река.

 

Та животът за вас е подготвена сцена.

Стиснал в пръстите белия входен билет,

аз не мога от вашта съдба да простена

и напускам безшумно последния ред.

 

Пак вървя към протегнати сенчести длани

и ме удря по челото ябълков цвят.

И си мисля, че трябва с душа да захвана

оня бащин, добър и почтен занаят.

 

С обущарското чукче ще мъча за хляба

без да слушам за ваште високи дела,

че на хората още обуща им трябват…

А пък вие летете с пришити крила.

 

Тъй небето на синия гръб ще ви носи.

Но ще стъпите някога в земния ден.

И ще зъзнат, и плачат душите ви боси —

обущарското време щом дойде за мен.