Траян Първанов
Пловдив

От далечното време на Пловдив

днес какво ми остана?

В тоя свят за душата ми видим

има толкова крехки неща…

Оня ден, сложил синята свилена риза,

като гущерче бързо пробяга наблизо

и високо от въздуха, топъл и рехав,

заваля в калдъръмите облачно ехо.

И гласът ми се лута, и с птиците расна,

и отеква към ниските тихи тераси,

под които спокоен и бавен бръшляна

трие в старата охра зелено коляно.

Белоръки момичета

в утрото слизат

и в косите им диша

гореща позлата,

а лозите в голямото

кипнало лято

дотъкават за техните сватби чеиза.

Оня ден още тръпне узрял и задъхан

дълго броди на камъка в шепота мъхав.

Там върви посред мирното време заскитал

едър войн върху хълма в шинела гранитен

и пред него на слънчеви струи се стапят

жежки облаци, плъпнали нейде от запад.

В оня ден свечереният вятър задуха…

Щом си тръгнах в небесната пещ на нощта

някой палеше в клоните вейките сухи,

после дълго ги гази с дъждовна пета.

И сега — подир толкова други простори

светло ехо от Пловдив пак в мен се повтори

и пътува със дните ми близък и свиден

тоя град, за душата ми винаги видим.