Траян Първанов
Скакля

Нейде Скакля в живота ми още се хвърля,

още сее в скалите сребристия шум

и се смее под слънцето с бялото гърло,

а на мене не ми е дошло и на ум,

че под Скакля тънеят и чезнат скалите,

че от жажда водата все тъй ги руши,

за да тръпнат в зеленото утро елите

върху младата пръст с просълзени души.

И сред блясък на сняг и цъфтеж на череши

аз под Скакля се лутах безсънен и сам.

Ден и нощ водопадът кипеше, гърмеше.

И дочувах в просторите нейде едвам

как в протяжното утро от ручея расна

дълъг миг на забрава — щастлив и висок,

в който грееше Скакля, прозрачна и ясна,

цяла втурната към поднебесния скок.

И дълбоко, дълбоко в душата ми пак ли

забушуват потънали в слънце ели —

сякаш лудост за хубост, наречена Скакля,

още в мен разломява студени скали.