Траян Първанов
Пешеходец

Хей, вървиш ли?

Да, хора, по пътя си ходя…

Колко време по стръмното спирах без дъх

и из въздуха махах ръцете към свода —

коленичил сред джунгли от лишей и мъх.

 

Подир мене шумяха

                                реки еховити,

дето търсех довчера спасителен брод

и се смееха с тънките устни тревите

на добрия ми — пеш запътувал живот.

 

Вечер тръпнеха в болка краката побити,

но към тебе, небе, се заглеждах с кураж,

че ме чакаха —

                        сиви и тежки —

                                                зъбите

на големия

                        автомобилен паваж…

 

Дълго пламваха зли светофари срещу ми,

изпитателно бдяха

                                с червени очи,

но пред мене израстваха пешите друми,

зад които зеленото тайнство горчи.

 

Тъй пътувам и с някаква весела горест

дишам, тръпна, захласнат в небивал цъфтеж.

Хора, спрете се!

                        Без изумителна скорост

някой тука отдавна преминал е пеш…