Траян Първанов
Чакалня

Колко вечери сядах в чакалнята гостоприемна

и събарях от пейките с дрехи нетрайния лак,

и ехтяха в душата ми дълго посоките земни,

и прииждаха с гръмко пришествие влак подир влак.

 

Денонощно шумяха все тъй коловози отсреща

с натежали от едрия коледен сняг рамена

и под ярките гроздове на електрически свещи

дишах сухия въздух, подпрял с остри лакти съня.

 

Плака русо дете и ръцете в юмруци събрало

дълго бърса сълзите си в млечния майчински път

и звъняха захласнати в болка просторна и бяла

две нестройни китари с небесна разплакана плът.

 

Чувах тези китари, забуйствали в мрака наблизо,

и се будех от хвърлени в тежкия бяг железа.

И щурецът, наметнал нехайно зелената риза,

сутрин сееше своята синя прозрачна сълза.

 

С влажни устни се смееше,

тръгна в дъжда разпиляна

черни къдри ветрееше малка небрежна жена

и остави ми топлата обла вълна на коляно

като ябълка да наедрява, да свети в съня.

 

Нейде в ъгъла пътници пееха за изневери

и се лееше стъклен фалцета на техния хор,

после карти играеха, дърпаха прашни ревери

и изтеглиха силната карта на своя простор.

 

И след толкова много посоки, които изгубих,

трия сънни очи в слънчогледов предутринен мрак.

И животът се смее по бащински силен и хубав

под опушен с тютюнево слънце разрошен мустак.