Траян Първанов
Ненадейно

В памет на Михаил Вутов

Ненадейно си припомних Мишо.

В тъмното размърда едри рамена

и високото му тяло трескаво задиша,

сякаш се изкачваше по стръмнина

някъде наблизо… Сигурно над Мездра

го видях изправен на небесното Кале,

мълчалив, надвесен в искърската бездна,

да политне с тежки облачни криле.

Но това е сякаш сън? Около мене

сънищата стават повече и в тях

блика с буйното забравено цъфтене

нашият пораснал юношески смях.

И вървим прекрасни и великолепни.

В разлюлян от вятъра тръстиков стрък

сякаш с весел шум

наздравици ни шепне

слънчевия и разпукнал зрял жълтък,

сякаш ни люлеят въздухът, водата,

огънят — в едно да се съединим

и във нас да тръпне свободата

от живот — на чувства

винаги неповторим.

Ненадейно си припомних Мишо,

без да разбера, че вече не е тук,

без да зная, че наоколо не диша

и не чупи ореха на мрака

с тежкия юмрук,

без да видя — падна и умря човекът,

да се слее с тих и многолюден род,

рухна на паважа пред една аптека

без единствено лекарство за живот.