Траян Първанов
Мое джудже

Мое педя джудже, пак ли идваш и махаш

четирийсетгодишна брада в този мрак,

дето свит в безопасна от гръмове стряха

свойта дрямка преде някой стар котарак?

 

Мое, мое момче, само в цирк ръкопляскат,

като в цирка ти мяташ искрящо въже,

но се бави добрата небесна каляска

да те вземе нанякъде, мое джудже…

 

Ти си носиш отдавна товара прекрасен —

двете ризи и стария бащин бръснач

и залутано с нощните приливи раснеш

в разлюлян от безсънните мълнии здрач.

 

Колко време те срещам и гледам, и слушам?

Към бездънния свод хвърляш тънко въже

сто комина на глухи звезди да отпушиш…

Ще ти стигнат ли силите, мое джудже?

 

Утре слънчева брадва отново ще лъсне

и ще бръсне обраслия облачен дим.

Мое, мое момче, стана толкова късно,

мое щастие, колкото педя, да спим.