Траян Първанов
Укор

На Йордан Милев

Винаги живеех мълчаливо,

свит от лакътя на шумен ден,

дето даже облакът излива

гръмките си укори над мен.

 

И мъже в безименната проза

(без да се познаваме дори!)

укоряваха, че бил съм този,

който трябва да благодари.

 

За какво? Не бях им искал

нито вяра, нито пък имот

и не бях им длъжен с риска

на единствения мой живот!

 

Ровеха в душата ми небрежно

с рентгенови синкави очи

да се стапя пламъчето нежно

и от мъка да се помрачи.

 

И се лутах в неуютни нощи,

но и там към висшата им чест

чакаха да пратя с бърза поща

благодарствения си адрес.

 

Носех в утрините доверчиво

синьото небе на две слънца

и животът ми горя горчиво

между каменните им лица.

 

И болях, но късах независим

примките на техните лъжи.

На такива и светеца хрисим

непременно грях ще им дължи.

 

Страх ме е, че няма да залезе

тяхната безукорност с деня.

Знаеш ли, че с укора си тези

в други търсят своята вина?