Траян Първанов
Дъбица

Русокоса дъбице, насън зашумяла

срещу тоя затрупан от облаци ден —

аз те помня в премяна зелена и бяла

как ветрееше шала си пъстър над мен.

 

Днес увяхнала дишаш, стоиш мълчаливо

като тиха старица край пустия път,

но ще тръпнеш от майската буря щастлива,

че това ти е малката временна смърт.

 

Слиза птица на твойто забравено рамо

да ти пее и плаче от облачна жал

и я слушам, и зная — в живота ми само

всеки минал сезон е шумял, отшумял…

 

Русокоса дъбице — от скръб онемяла —

зима гази с безшумни студени пети

и за обич ли още безсънен да жаля,

и да чакам ли обич да ме навести?

 

Може утре с гърма от небесния покрив —

посред мълния, слязла с гергьовския дъжд,

да развее тук синята слънчева рокля,

да се втурне задъхана тук изведнъж.

 

Моя руса невесто, посърнала цяла —

ти ще бъдеш пак друга, аз ще съм друг,

ти ще пееш и плачеш зелена и бяла

да те слушам навярно в просъница тук.