Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Русата волница — душата ми
Избрани стихотворения - Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- ?
- Форматиране
- gpuh(2008)
Издание:
Траян Първанов. Русата волница — душата ми. Избрани стихотворения
ИК „Контакт, 92“, Враца, 2007 г.
Съставителство и редакция: Марин Ботунски
История
- —Добавяне
Стих ли пиша, баща ми невидим ще влезе
да надзърне за малко в синовния свят
и да види с очите си що за поезия
правя с нощния странен и лек занаят?
И гласът му с великденско ехо се носи.
Ден по ден в обущарница с почерк чевръст
пише своята книга за българи боси…
И в градината дъха на вишнева пръст.
Дойдат баби, обущата скътат във кърпа,
дълго милват фасона им гладък и фин,
а баща ми до пладне набързо ги скърпил
по неделя — за църква, по делник — за скрин.
Но за цели села от равнинци корави,
за игриви невести и буйни моми
той ги прави също изящни, но здрави.
На хорото мегдана под тях да гърми.
Тъй го славеха по кръщенета, събори,
че тогава народът не сгъваше крак
и кръстоса с обущата много простори.
Пък и майсторът беше се трудил с мерак.
И под бързата сянка на облачни стрехи
расне в моето време великденска вест —
пее чукче, припява с просторното ехо,
сякаш пита: ти пишеш ли истински днес?
И дочувам от звездните устни на свода
шепне нейде баща ми, заскитан пеша:
„Стих пиши не за баби, по църкви що ходят,
а за хората — вдъхвай му трайна душа!“
Стопанката на двора
Диша дъжд, с този дъжд ли сега заговорих?
И под облака с рошава едра брада —
със зелени уши
натежалият орех
нещо слуша потънал дълбоко в дъжда.
Но дочу ли? Наблизо, почти под земята
пак се хлопна врата, онемя с бавен стон —
сякаш вътре в душата на плодното лято
някой скърши в овошките сухия клон.
Тя е винаги тук. С топъл поглед се взира
как тъмнее дъждовният влажен простор.
Тук за нея единствено тръпне всемирът —
в този малък, натегнал от клоните двор.
Всяка пролет с ръцете си нежни и груби
хвърля тих благослов върху тази земя.
Нито ден от живота си тя не изгуби —
затова ни остана в живота сама.
В този двор всяка птица и корен повика
да се топлят в грижовния майчински скут.
И от бавния шепот на тежка мотика
расне сладкото ехо от дългия труд.
Тя е цялата тук. Дъждовете прохладни
тихи устни разтварят в простора зелен
и от облака нощна забрадка ще падне
върху мокрото рамо на нейния ден.
Тя отива към къщи. С дъжда мълчаливо
носи своя неказана никому жал.
Диша дъжд и наоколо всичко се слива
с този дъжд тъй навреме сега завалял.