Траян Първанов
Стени

Все не мога да спра, да се свия на завет

в някой ъгъл сред белия шум на стените

и да бъда щастлив като някой мерзавец,

който мери до грамче бита на везните,

да се смея безгрижен и скъпите гости

да ме гледат — добър, преуспял и възпитан,

и в неделя, преметнал килима на лоста,

да отупвам праха от живота си ситен.

Всеки ден като сляпа къртица да ровя,

да се блъскам под слънцето

място да взема

и на нощите пустата звездна отрова

да прогаря душата

на моето време…

Все не мога да спра!

Чуйте как с ветровете

тоя свят от гърма на протестите руква.

Вижте там на стената, под огнено цвете

грее име на мрамор с изтъркани букви…

Кой е бил?

Млад е бил…

Кой ли вятър го люшна

кратка памет да вдъхне на малката плоча —

в лунно време, огряло простора бездушно,

тук са стреляли в него убийците точно.

Под небето куршумена сприя все духа —

колко сиви стени с букви кървави къпе,

а отвътре улисани —

слепи и глухи

кротки хора почистват пак фикуси с кърпи.

В дълъг ден свободата ми среса косите

и не сгънах в покоя до днес рамената.

Вие бързайте свойте стени да спасите —

аз вървя към свободния гръб на стената.