Траян Първанов
Волност

Хей, немирнице, от облачното утро

пак си пръснала небесните коси —

да разсееш тук просъниците зимни

и да плуваш в блясъци от слънчев смях.

 

С тези пламъчета от червени устни

духаш от стъклата старческия скреж

и се смееш

на дърво усамотено

в закъснял от есента ми огнен плод.

 

Невъздържана и руса — вечно бързаш

и пилееш бели

весели сълзи,

и пътуваш в тоя ден,

и дишаш буйно,

наедряла с прилива на снежна кръв.

 

В бързей на река и сенки еховити

газиш със въздушни стъпки на сърна,

докато се спънеш светла и учудена

в ледения праг на мартенската нощ.