Траян Първанов
Балада за мъртвото време

Прикрито в простори на вечери късни —

то тлее във белите сълзи на свещ,

увисва над маси с покривките мръсни

и бърза — за миг, докато разбереш,

досадно и вяло шуми във стените,

ветрее се с прах по семеен балкон.

И после се скита навън в мрачините

и търси живота с болезнен глух стон.

 

То в бързи сезони нехайно се лута,

бледнее в безсмислени пусти очи,

и влиза в деня ни жестоко, нечуто,

и в плюшени сънища нощем мълчи.

То няма дъха на съдбовни протести.

В бездушни пространства

спокойно върви —

не носи плача от нечакани вести,

не гази отровени в стронций треви.

 

О, мъртвото време… Без нашата воля

то своите пусти поуки реди…

И аз през живота вървя и се моля —

във моите топли човешки гърди

да стене в сърцето ми глухо, опасно —

по-страшно от разрив,

по-силно от взрив —

до болка прекрасно, до болка неясно

най-живото време. Така съм щастлив!