Траян Първанов
Незавършена поема

ПРОЛОГ

ЕТО МЕ, ЗВЕЗДИЧКЕ! ЛАЕ КУЧЕ

и не помня неговото име,

и над мен луна безстрастно суче

светлина от слънчевото виме.

 

Дълго пътешествах, падах, страдах

и по снежни пътища се скитах,

и напролет рано — за награда —

газех хладното сребро в реките.

 

Дъвках детство като черен залък

по сиропиталища, в градчета.

И за някои останах малък,

и по навик викат: „Хей, момчето!“

 

Свикнах ли? Едва ли! Търся още

думичка, която да е трудна,

сънищата да тревожи нощем

и за нещо светло да ме буди.

1.

ДНЕС ПРИЯТЕЛЧЕ С ЛИЦЕ ЩАСТЛИВО

пак ме тегли към кръга си шумен.

Вечер, който чашите налива

все е най-най-талантлив и умен.

Идвате — усмихнати, прекрасни,

вечно спорите около мене —

все от непризнание нещастни

и от неразбиране сломени.

Все не ви достига

                        пост и длъжност

и в България не ви е волно —

затова духовната окръжност

на „Москвича“

                сменяте със „Волво“.

Все по-важни приеми ви чакат

вие да създавате прогреса —

всъщност,

                по класически,

                                със лакът,

защитавате си

                        интереса.

Вашата Родина е човечество,

построено във бригадни групи —

да ви храни,

                гении на Отечеството!

Кой у нас успя да ви излюпи?

 

Кой ще ви събуди да разкъса

вашата изтънчена въздишка,

щом и в ужаса на земетръса

търсехте

        спестовните си книжки!

2.

СВОЯ СТИХ НЕ С РЕПЛИКА ЗАПОЧНАХ,

но това с мнозина

                        днес се случи —

затова пред къщата ми, точно

тази вечер ме залая куче.

 

(Мило, аз се губех, не пораснах

между вяли думички, омрази,

а пък ти все тъй прекрасно

сънищата майчини опази!)

 

Ето мама, побеляла страшно,

изпитателно към мене гледа.

Победителят с обувки прашни

свикна да се връща без победа.

 

Докато се скитах под простора

и ме блъскаше живота хитър —

тя е шетала сама по двора

и е чоплила с ръце лехите.

 

Добър вечер, мамо! Влизай, сине!

И нататък всичко е познато —

с буйните тревисти клавесини

вън щурци тревожат тишината.

3.

ПАК ПРЕЗ СЪНИЩА И МИСЛИ ПУСТИ,

през безсъници и изнемога —

шепна с възмъжалите си устни,

търся дума тежка, дума строга.

 

Опознах другари и любими,

трудих се в деня

                сред прах и проза

и за поетичните си рими

не очаквам лавър или роза.

 

Тичах непослушно през житата,

макове край пътищата ронех

и настъпвах не змия с петата,

а ръждясали в дъжда патрони.

 

Хора с тежките жътварски длани

бързо минаха покрай Огоста —

тъмен кум на сватба ги покани

с вино кърваво да ги нагости.

 

Живите от тях, които гледам

стъпват тук и там

                        по селски двори

и на митингите за победи

с кашлицата старческа говорят.

 

И си мисля, че кръвта отдавна

все по изтънелите им вени

е изтекла тихичко и бавно

вьв пръстта — да бъде оплодена!

4.

ДНЕС ЖИВЕЯ, РАЗГОВАРЯМ, БРОДЯ,

пиша лесните си репортажи

и не мога още на народа

думата си истинска да кажа.

 

Все интелигентно и нечуто

стъпвам по опушени купета

и работническо влакче сутрин

озвучава весело полето.

 

Диша в утрото животът буден

посред глъчка, трясъци и сажди

и от този хаос многолюден

простичко доверие се ражда.

 

Както в пещите сурова руда

кипва от металното богатство —

тьй сдружава ни деня отруден

в спойката на истинското братство.

 

Ален мак от делника откъснал —

светлина от Козлодуй ще взема,

за да мога в часовете късни

да я върна в строфи на поема.

 

И навред — далече и наблизко

с белите палатки по оврази —

синеблуза армия се плиска

и строи в деня Хаинбоази.

 

Тези проходи в душата светят

и горят с магическата сила.

Шепнат устните ми свята клетва:

„Ти си земен рай, Родино мила!“

5.

И ОТНОВО БУЕН ДЪЖД ПРЕЗ ЮЛИ

разлюлява клоните зелени.

И на двора, в детската ми дюля —

смеят се слънцата на вселена.

 

 

И земята тръпне моя… моя!

Побеляват сенки.

                        Пътя стръмен

пак ме чака…

                        И пред път се моля

на тревичка и на облак тъмен.

 

И се моля на цветя и плитки

от крайпътни храсти, и на стрехи,

и на тази скромна пирамидка

да не доживявам до утехи.

 

Бистрия дъждец отърсил с длани

пак сьм пътник

                        и дъхът ми спира —

пред заоблени от сняг балкани,

под които глъхнат вълчи дири.

 

А пръстта дими и с пьлни шепи

пия в извори вода прозрачна,

и с очи от светлината слепи

искам пак за нещо да заплача.

 

После теб, Родино! Песен литва

и мъже пред Дунав думи сричат.

И Околчица е храм молитвен,

в който трябва да се коленичи.

ЛИРИЧЕСКИ ЕПИЛОГ

ПОД ЗВЕЗДИЧКА —

                        БОДЪР И ВЪЗТОРЖЕН

бързам днес

през краткото си време —

утре в две-три страници да сложа

тази незавършена поема.

 

И тече животът — гасне ручей,

но гърми под преспите водата

и се блъска в порива стозвучен

с лудия копнеж към свободата.

 

В дните като капка заблестяла

със трицветен накит под простора —

ще се пръсна в светлината бяла,

но ще падна в ручея ви, хора!

 

Приемете ме добър и нежен,

даже и обречен на забрава —

като шепа рехав сняг от Вежен

и роса от дунавска дъбрава.

 

И по устни — от сина към внука —

ще се скитам в дните поривисти,

ще осъмвам на хайдушка бука,

ще шумя в дьбиците разлистен.

 

И ще стихна в шепот на тинтява

без да търся почести, заслуги.

Песента ми незавършена остава,

за да я подемат утре други…