Атанас П. Славов, Георги Георгиев
Сиянието на реката (3)

III.

Ден Сир вдигна невиждащите си очи, понечи да свие пергамента, но се спря. Още един път плъзна поглед по редовете — древният свят не го пускаше. Бавно се стапяха, потъваха в паметта контурите на хипнотичните йероглифи. Той погледна към Зун — рязката, студена светлина го удари в зениците и всичко възвърна своята реалност. Пергаментът се сви на руло сам.

— Егранах! Станало ли е всичко това наистина? Не ми го побира умът…

Ден Сир замлъкна, защото забеляза изгрялата Себенера. Колко време е бил потопен в тази легенда!

Легенда?

— Първия път и аз усетих същото, — каза Егранах. — Пришълци от други звезди, оръжие, поразяващо с мъдрост… Трудно е да се приеме всичко това. Но било е, Ден Сир! Уверен съм!

Ловецът мълчеше, като галеше с груби пръсти мекото руло. Жалко, че този ръкопис не му беше попаднал преди шест-седем години. Може би тогава не би направил много от грешките. Или… направил би други? Та тук е само първото стъпало към другото, по-висшето разбиране. Да се опита да приложи това първо стъпало към днешния живот, да го пробва върху себе си, кой знае с каква цена би се наложило да плаща такъв прибързан опит? Той погледна Егранах. С нещо скулпторът му напомняше и на Дан Саминик, и на Зун Себенера. А и как не? Ден Сир се засмя. Та нали йероглифите на тези образи бе рисувал сам Егранах!

„Ех, скулпторе, скулпторе, не си така безстрастен, както изглеждаш! Има в теб и тщестлавие, и самолюбие. Толкова по-добре… Така поне на човек приличаш, не на изваяние…“

— Чуй, Егранах… а, между другото вземи свитъка.

— Защо? Остави го тук, той повече не ни трябва.

— Не ни трябва? Е да, правилно…

— Ти искаше нещо да питаш.

— Да! Какво имаше по-нататък в Кристалната книга? Ето за това, например, — той удари с длан по колоната.

— Разбираш ли… — Егранах се замисли, — Кристалната книга е огромна. Какво има по нататък? По-добре питай какво няма. За да се разбере всичко, би трябвало да бъде четена цял живот и то не от един човек, а от цял народ. А и едва ли би стигнал живота на едно поколение. Ти прочете само началото, а от началото до това, — той също докосна колоната — има около хиляда години. А Кристалната книга се състои от триста и седемдесет фолианта, Ден Сир. Аз загубих две години, и то за повърхностен прочит. Ти ме пита как деинорите са достигнали новото разбиране. Наистина, за тях в началото е била Стрелата. Но това не е задължително. Със своето „оръжие“ Стрелата неимоверно е ускорила тяхния растеж… Щом си бил в Небесния Лес, би трябвало да ти е ясна думата „исторически ход“, нали?

— Да, разбира се.

— Та ето, ако се направи опит да съпоставим историята като верига от непрекъснати промени, може да се предположи, че с всички народи рано или късно се случва нещо подобно. По естествен начин. Само че е необходимо невъобразимо много време. Единствено при деинорите този път е съкратен до часове в сравнение с десетилетия.

Ден Сир стисна юмруци до болка.

Та Егранах… дава ли си сметка за цялата жестокост на своята правота? Като ехо от неговите думи се върнаха мислите, толкова години измъчвали Ден Сир. По друг път беше дошъл той до разбирането на безжалостно бавния исторически ход — размишленията за трагичния край на деерлинския бунт. Та нали същите предания за деинорите и удивителната красота на тяхния живот го подтикнаха някога към този бунт. Да, разбира се, всичко би станало и без него, не от добро бяха тръгнали селяните срещу своите феодали. Но нали той, Ден Сир, застана начело! Времето за пътя на деинорите е някаква жалка минута от часовника на вечността… А той искаше да успее за по-малко от секунда. Гибелна се оказа мечтата му на проверка — давайки смисъла на неговия живот той отнемаше живота на други. И с това се обезсмисляше. И какво? Въвлече във въстанието, във взрива на надеждата тези хора, които цял живот бяха в сивия мрак на безрадостното ежедневие. И ги погуби. Не му достигна чуждозвездното разбиране на световните закони, което владееха деинорите. Отзвуци само идваха до него и по тях се бе опитал да композира велика музика. И ясно защо нищо добро не можеше да се получи.

— И не се получи. — промърмори ловецът.

— Какво каза?

— Нищо… просто така.

Ден Сир отново погледна колоните. Ето го! Великото разбиране, великото знание…

Да твориш мечтата си, да изменяш света по нови закони… Крачка в щастието. Само една крачка.

Изведнаж си спомни думите на Егранах, казани толкова неотдавна, само преди час: „Нима би ти се приискало да се занимаваш с този мъничък свят, един от многото…“ Прекрачил е натам, в мечтата, народът на деинорите, а той, Ден Сир? Егранах? Е, Егранах е решил — за себе си. На него явно не му се занимава с този малък свят. А и на Ден Сир, също като че ли не му остава много — мъртви приятели, изгубена надежда, разкъсваща отвътре вина — в какво да се вкопчи?

„В какво? Лъжеш, Ден Сир! Отдавна да си прерязал гърлото си ако нямаше още от мечтата! Не, Егранах, по-късно ще се срещнем в Кай. Сърбят още старите белези, не е минала болката. Загинаха приятелите, но не са забравени нито песните на Крудем, нито картините на Хок Хок!“

— Ти какво, Ден Сир? — ловецът трепна и погледна скулптора. — Колебаеш се? Никога не бих помислил…

— И правилно, че не помисляш. Не е колебание това. Не е това колебание.

Егранах разбиращо се усмихна.

„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността — и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост? През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“

Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.

— А твоите скулптури, Егранах? — изведнъж попита ловецът.

— Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужния път — тук е необходимият път!

— Нима ваенето пречеше на твоя път?

— Всичко това е вече назад, Ден Сир! — в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. — Аз вървя по-нататък.

— Значи затова отказа на Норчар.

— Разбира се, затова!

— А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.

— Вече казах: Аз съм Егранах!

— Не е отговор това! Защо?!!

Скулпторът мълчеше вперил внимателен поглед в Ден Сир.

— Защото не посмя, — бавно започна ловецът. — Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?

— Да допуснем, — студено отвърна скулпторът.

— Прав ли съм или не?

— Прав!

— Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.

Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.

— Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен — с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери — само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слезат от пристана.

Той посочи двойната сянка на пръстена пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.

— Да, разбира се, — промърмори Ден Сир. — За теб разбира се спорът е говорене. Един интересен спор…

„А ние? — мислено довърши ловецът. — Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме — не виждаш между нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име — страх. Ти не се страхуваш — ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи — да те отнеме от света — ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото слияние на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“

Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.

— Прощавай Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах със всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.

— Откъде знаеш? — глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл — беше ги усетил като удар в лицето.

— От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно — не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В извора повече няма да има вода, Ден Сир…

Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път — тогава прав е Егранах — всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха сляли Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…

„Не, прав се оказва Зун Себенера…“ — спомни си Ден Сир, — „неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“

Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.

— Това… Тя ли е?

— Тя… Реката! — също така пресипнало отвърна Егранах.

Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо труднопоносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваше шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?

— Никога не съм си го представял така, — каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща се гледат един друг и всеки един е осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитват да надникнат един друг в очите си, но виждат само чернотата на зениците…

— Е какво, Егранах, — каза ловецът. — Ето я твоята Река.

И без да каже нито дума повече се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите, сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там — в светлинната скулптура вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.

— Броят на щастливите се увеличи с още един, — промърмори Ден Сир. — Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, с която те са родени?…

* * *

Още дълго тук нищо не се промени. След това прахът все пак започна да взима своето — тънък слой покри червените плочи безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там дори от любопитство.

Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, накъде дълбоко в него умираше от старост един път водещ към странно и непонятно творение.

Само от време навреме сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.