Траян Първанов
Последният ден на август

На Янко Димов

Забравена от нас — природата тъче невероятен

и чуден августовски ден с невидимите си кросна.

Кипят в зеленината клетките на слънчевото лято

и светят тънките реки в оголената равнина…

Къде сме ние — пътници между небе

                                                        и древни мъхове —

през този ден на светлина тъй щедър

                                                        и на чувства свят.

 

Днес бавни облаци с безшумни мълнии

                                                        от север дъхат

и утре сигурно с копита огнени ще загърмят.

Днес изтънява въздуха

                        и съхне сока във листата летни

и вечер слизат над главите ни

                                        най-ниските звезди.

И край експресни влакове

                                изтлява пламъка на цвете,

което няма след хилядолетия да се роди…

Това е миг от времето на подранила

                                                тежка зрелост.

В морето греят капки сол,

                                        по планината тлее сняг.

И ние сме застанали —

                                пред неизвестно Утре спрели,

белязани с красивата съдба на своя земен знак.

 

Отиваме в друг свят — за този миг

                                                отдавна сме излишни.

Димят в горите леките кълба на първите мъгли.

И в непокорния септември,

                                след толкоз кръгове годишни,

за този ден от август непременно ще ни заболи.