Реймънд Чандлър
Нефритената огърлица (2)

2. Изгубвам клиента си

Шофирах аз. Или по-точно държах волана на огромната черна кола, а тя си вървеше сама. Бях облякъл светло спортно сако и шапка — собственост на Линдли Пол. В един от джобовете си носех десет бона на стотачки. Пол беше на задната седалка. Пищовът му бе със сребърни инкрустации, да не откъснеш очи от него. Надявах се, че знае как да го използва. В тази история нямаше нищо, което да ми харесва.

Мястото на срещата бе падина в началото на каньона Пурисима, на около петнайсет минути от къщата. Пол каза, че познавал околността сравнително добре и нямало да се затрудни да ме направлява.

Въртяхме се и се спускахме из осморките на планинския път, докато ми се зави свят, а после най-неочаквано се озовахме на магистралата, фаровете на непресекващия поток коли в двете посоки се сливаха в безкраен бял лъч. Беше часът и на големите товарни камиони.

Край бензиностанция на „Булеварда на залеза“ свихме към вътрешността. Обгърна ни самота, известно време долавях мириса на водорасли, не много силен, после от тъмните хълмове взе да лъха на див градински чай, доста по-осезателно. От време на време от околните височини — мечта за търговците на недвижими имоти — ни намигаше по някой далечен жълт прозорец. Или пък покрай нас изръмжаваше кола и заслепяващата светлина на фаровете й скриваше за миг хълмовете. Тънки ивици студена мъгла преследваха полумесеца по небето.

— Там долу е плажният клуб „Бел Еър“ — обади се Пол. — Следващият каньон е Лас Пулгас, а после Пурисима. При върха на следващото възвишение ще завием.

Гласът му беше приглушен, напрегнат. Нямаше и следа от предишното високомерие.

— Снишете глава — изръмжах през рамо. — Нищо чудно през цялото време да ни наблюдават. Тази кола бие на очи като муха в мляко.

Лимузината продължаваше да мърка отпреде ми.

— Тук свийте надясно — рязко прошепна той, когато вече бяхме изкачили и второто възвишение.

Свих и подкарах черното чудовище по широк буренясал булевард, така и неуспял да се превърне в пътна артерия. От занемарения тротоар стърчаха тъмните стълбове на недовършени улични лампи. По бетона откъм пущинака бяха пропълзели храсталаци. Чувах песента на щурците и дървесните жаби. Толкова тихо работеше колата.

Наближихме къща, цялата тъмна. Очевидно обитателите й си лягаха с кокошките. В края на пътя бетонът неочаквано свършваше и се спуснахме по склона до неасфалтирана тераса, после отново надолу, докато пред нас изплува барикада от бяло боядисани дъски, преграждаща коларския път.

Чух шумолене зад гърба си, Пол се надвеси напред с въздишка и зашепна сподавено:

— Това е мястото. Ще се наложи да слезете и да разчистите преградата, за да се спуснем долу в ниското. Сигурно е сложена, за да не можем да се измъкнем бързо, защото с тази кола ще трябва да се връщаме на заден ход. Искат да спечелят време, за да се измъкнат.

— Млъкнете и не надигайте глава, освен ако не ме чуете да викам — рекох.

Изгасих почти безшумния двигател и останах заслушан в нощта. Щурците и дървесните жаби засилиха песента си. Не се чуваше нищо друго. Наоколо явно не се движеше никой, иначе щурците щяха да млъкнат. Докоснах студената дръжка на пистолета под мишницата си, отворих вратата, плъзнах се върху твърдата глина, застанах неподвижен. Отвсякъде ме заобикаляха храсталаци. Усещах мириса на градински чай. Беше толкова гъст и висок, че в него можеше да се укрие цяла армия. Тръгнах към барикадата.

Може би я бяха сложили само за проба, за да видят дали Пол ще изпълни нарежданията им.

Протегнах и двете си ръце — с една не можех да се справя — и започнах да отмествам част от ограждението. Не беше само проба. Най-мощният лъч от електрическо фенерче в света ме цапардоса в лицето от един храст на около пет метра от мен.

Тънък писклив гласец с негърски акцент пропя от тъмнината зад фенера:

— Тук сме двама с карабини. Вдигни си лапите по-височко и гледай да са празни. Няма да поемам никакъв риск.

Нищо не казах. За миг останах неподвижен, повдигнал барикадата на няколко сантиметра от земята. Откъм Пол в колата — ни гък. После тежестта на дъските натегна мускулите ми и мозъкът ми рече да ги пусна. Бавно вдигнах ръце. Лъчът ме сковаваше като разплескана върху стената муха. Не мислех за нищо конкретно, само смътно се питах не можехме ли да го изработим по-добре.

— Ха тъй — изскимтя тъничкият писклив гласец. — Дръж ги, докато бате дойде при теб.

Гласът събуди смътно ехо в мозъка ми, но нищо не значеше. Паметта ми бе задръстена от подобни на него. Чудех се какво ли прави Пол. Тънка остра фигура се отдели от снопа светлина, тутакси загуби своята острота, а и въобще формата си, и се превърна в тихо шумолене някъде встрани. После шумоленето се премести зад гърба ми. Държах ръцете си във въздуха и премигвах срещу ослепителния лъч.

Усетих леко докосване с пръст по гърба, а после и твърдото дуло на пистолет. Полузабравеният глас рече:

— Може малко да те позаболи.

Последва кикот и изсвистяване. Бял нажежен пламък изригна от върха на главата ми. Рухнах върху преградата, впих нокти в дъските и изкрещях. Дясната ми ръка се опита да се добере до лявата мишница.

Не чух повторно изсвистяване. Само видях как белият пламък става все по-голям и по-голям, докато наоколо ми вече нямаше нищо освен острата, болезнена бяла светлина. После се възцари мрак, в който нещо червено се гърчеше като бацил под микроскоп. А след това нямаше нищо червено и нищо не се гърчеше, само мрак, пустота и усещането, че потъвам.

Събудих се, загледан с мътни очи в някаква звезда, а до слуха ми долиташе разговорът на две таласъмчета в черна шапка.

— Лу Капака.

— Кво рече?

— Лу Капака.

— Кой е Лу Капака?

— Закоравял черен гангстер, когото видя веднъж да разпитват в участъка.

— А!… Лу Капака.

Претърколих се, задрасках по земята и се изправих на едно коляно.

Изстенах. Нямаше никой. Явно съм си говорил сам. Запазих равновесие, като се подпирах с длани на земята. Ослушвах се, но не чувах нищо. Раздвижих ръце и по кожата ми полепнаха сухи репеи и сок от лилавия градински чай, от който дивите пчели събират най-много мед.

Медът беше сладък. Твърде сладък и прекалено тежък за стомаха. Наведох се и повърнах.

Мина известно време, докато успея да събера вътрешностите си. Все още не чувах нищо освен бученето в собствените си уши. Изправих се много предпазливо, като старец, който излиза от вана. Стъпалата ми бяха изтръпнали, а краката си усещах като гумени. Олюлях се и почувствах, че ми прималява. Избърсах от челото си студената пот и опипах тила си. Беше мек и кашав като натъртена праскова. Когато го докоснах, болката ме прониза чак до петите. Усещах сбор от всички болки, връхлетели ме след първия ритник по задника, получен в отделенията.

После пред очите ми се проясни дотолкова, че да видя очертанията на плитката като паница падина, отвсякъде заобиколена с храсти като с ниска ограда, и черния коларски път, който пълзеше нагоре по склона под смътното сияние на залязващата луна. Тогава съзрях колата.

Беше съвсем близо до мен, на не повече от пет-шест метра. Просто не бях погледнал в посоката. Колата на Линдли Пол без всякакви светлини. Запрепъвах се към нея и инстинктивно посегнах за пистолета под лявата мишница. Естествено, сега там нямаше и помен от пистолет. Пискливата чернилка, чийто глас ми напомняше на някого, се бе погрижила. Все още обаче имах джобно фенерче. Извадих го, отворих задната врата и насочих лъча вътре.

Нямаше нищо — нито кръв, нито раздрана тапицерия, нито напукани или изпотрошени стъкла, никакви трупове. Очевидно колата не е била сцена на бойни действия. Просто си беше празна. Ключовете висяха на твърде декоративното табло. Беше докарана тук, долу, и зарязана. Насочих тънкия лъч към земята и затърсих. Търсех него. Нямаше начин да не е някъде наоколо. Щом колата му беше тук.

После в студената тишина горе някъде край ръба на падината забуча двигател. Светлината в ръката ми угасна. Други светлини — предни фарове — облизаха опърпания храсталак.

Хвърлих се на земята и бързо пропълзях зад колата на Линдли Пол.

Фаровете се наклониха надолу, заблестяха по-силно. Спуснаха се по склона, по коларския път, в падината. Вече разпознавах приглушеното безгрижно пърпорене на малък двигател.

Колата спря насред пътя. Щракна фенерче, лъчът пробяга настрани. Сниши се и се задържа върху нещо, което не можех да видя. Фенерчето изщрака отново и колата бавно заслиза по нанадолнището.

В падината тя се позавъртя така, че фаровете й да осветяват черната лимузина. Прехапах горната си устна и разбрах, че я дъвча, чак когато усетих вкуса на кръвта.

Колата се извъртя още малко, фаровете й внезапно угаснаха. Двигателят замлъкна и нощта отново стана необятна и пуста, черна и стаена. Нищо — никакво движение освен щурците и дървесните жаби, които си бяха църкали през цялото време, само че аз не ги бях чувал. После щракна врата и по земята се чуха леки бързи стъпки. Лъч от фенерче прониза темето ми като меч.

Чу се смях. Смях на момиче — стегнат, напрегнат като струна на мандолина. Белият лъч се провря под голямата черна кола и освети краката ми.

Гласът на момичето рязко каза:

— Хей, ти! Излизай оттам с вдигнати ръце и гледай да са празни, да те вземат дяволите! На мушката си ми!

Не помръднах.

Гласът ме прободе отново.

— Слушай, господинчо, имам три куршума за краката ти, седем за корема и още в резерва. Зареждам доста бързо. Излизаш ли?

— Махни тази играчка! — изграчих. — Ще ти я избия с един изстрел от ръката. — Гласът ми звучеше като чужд. Беше дрезгав и надебелял.

— О, господинът бил печен. — Този път гласът й леко потрепери. После отново загрубя. — Излизаш ли? Ще броя до три. Прецени си възможностите, имаш дванайсет тлъсти цилиндъра, зад които да се прикриеш — или може би са шестнайсет? Краката обаче ще те позаболят. А костите на глезените не зарастват с години, дори понякога…

Изправих се, погледнах право срещу лъча на фенерчето й и споделих:

— И аз много приказвам, когато съм изплашен.

— Не, не мърдай нито сантиметър повече! Кой си ти?

— Едно изпаднало частно ченге — детектив по вашему. Кой го е еня?

Тръгнах покрай колата, към нея. Не стреля. Като наближих на около два метра, спрях.

— Не мърдай оттам! — гневно извика момичето, след като вече бях спрял.

— Разбира се. Какво гледаше там горе, дето запали фенерчето?

— Един мъж.

— Зле ли са го подредили?

— Боя се, че е мъртъв — простичко отвърна момичето. — А и ти самият не изглеждаш по-добре.

— Цапардосаха ме по главата — рекох. — От това винаги получавам кръгове под очите.

— Хубаво чувство за хумор — оцени тя. — Като на пазач в моргата.

— Да идем да го видим — рекох дрезгаво. — Можеш да вървиш зад мен с тоя тапешник, ако ще се чувстваш по-сигурна.

— Никога в живота си не съм се чувствала по-сигурна — троснато отвърна тя и отстъпи заднишком.

Заобиколих малката кола, с която беше пристигнала. Съвсем обикновена колица, хубава, чиста и лъскава, доколкото залязващата луна позволяваше да се види. Чувах стъпките на момичето зад гърба си, но не обръщах внимание. Някъде по средата на стръмното, леко встрани, видях крака му.

Осветих го със собственото си фенерче, а после момичето прибави и своето. Видях го целия. Беше разплескан на земята, по гръб, под някакъв храст. Бе заел прословутата поза „чувал с картофи“, която винаги означава едно и също.

Момичето дума не обелваше. Стоеше по-настрана от мен, дишаше тежко и държеше фенерчето си с нетрепваща ръка като закоравял ветеран от отдел „Убийства“.

Една от ръцете му бе отметната настрани в застинал жест. Пръстите бяха свити. Другата беше под него, а палтото му — усукано, сякаш е бил изхвърлен навън и търкалян. Гъстата му руса коса бе сплъстена от кръв — черна като боя за обувки на лунна светлина. По лицето му имаше още кръв, размесена със сива каша. Не видях шапката му.

На това място направих нещо, за което би трябвало да си получа куршума. Дотогава изобщо не се бях сетил за пачката пари, която носех. Мисълта ме осени така ненадейно, разтърси ме така силно, че моментално напъхах ръка в джоба си. Отстрани всеки би помислил, че бъркам за пистолет.

Джобът бе съвършено празен. Извадих ръка и се обърнах назад към момичето.

— Господине — почти въздъхна тя, — ако не бях се доверила на лицето ти…

— Имах десет бона — рекох. — Негови бяха. Носех ги вместо него. За откуп. Чак сега се сетих за тях. А ти си жената с най-здравите нерви, която съм срещал. Не съм го убил аз.

— Не съм си и помислила такова нещо — отвърна момичето. — Някой здравата го е ненавиждал, за да раздроби така черепа му.

— Не го познавах достатъчно дълго, та да го намразя — казах. — Но пак насочи надолу фенерчето.

Коленичих и запретърсвах джобовете му, като се опитвах да не го местя много. Имаше монети и банкноти, ключове в украсено кожено калъфче, обичайния портфейл с обичайното прозорче за шофьорска книжка и обичайната застрахователна карта зад шофьорската книжка. Пари нямаше. Интересно как така бяха пропуснали да пребъркат джобовете на панталона му. Може би са се уплашили от светлината. Иначе биха го ошушкали до хастара. Измъкнах още някои неща. Две фини носни кърпички — бели и хрущящи като сняг, половин дузина картонени кибритчета от снобски нощни клубове, тежка сребърна табакера с вносни цигари; още една табакера с рамка от черупка на костенурка и бродирана коприна отстрани — на всеки капак по един виещ се дракон. Щракнах ключалката и под ластика се показаха три дълги папироси с кухи мундщуци. Извадих една. Беше стара, суха.

— Може би е за дами — рекох. — Той пушеше от другите.

— А може да е марихуана — обади се момичето зад мен, като дишаше шумно във врата ми. — Познавах някога едно момче, което ги пушеше. Може ли да погледна?

Подадох й табакерата и тя заора вътре с фенерчето. Изръмжах й да го насочи отново надолу. Нямаше друго за разучаване. Тя захлопна табакерата и ми я върна, а аз я поставих във вътрешния му джоб.

— Това е всичко. Който го е очистил, се е побоял да изчака и да го опоска. Благодаря.

Небрежно се изправих, обърнах се и избих пистолетчето от ръката й.

— По дяволите! Не е нужно да загрубяваш! — озъби се тя.

— Коя си и какво търсиш посред нощ на това място? — рекох.

Тя се престори, че съм наранил ръката й, освети я с фенерчето и внимателно я огледа.

— Толкова добре се държах с теб, не е ли така? — оплака се. — Ще се побъркам от любопитство и страх, но един въпрос не съм ти задала, нали?

— Държа се страхотно — отвърнах. — Но съм в такова положение, че не ми е до будалкане. Коя си ти? И загаси този фенер! Вече не ми трябва светлина.

Момичето изгаси фенерчето и тъмнината постепенно просветля, докато вече можехме да виждаме очертанията на храстите, проснатото тяло на мъртвеца и сиянието в небето на югоизток, където е Санта Моника.

— Казвам се Каръл Прайд — каза тя. — Живея в Санта Моника. Опитвам се да пиша разни истории за един вестник. Понякога не мога да заспя нощем и излизам с колата — ей така, къде да е. Познавам местността тук като петте си пръста. Видях светлинката ти да трепка долу в падината и ми се стори, че е доста хладно за любов — ако изобщо използват светлина за тази цел.

— Не знам — рекох. — Никога не съм използвал. Значи имаш резервни патрони за пистолетчето? Случайно да имаш и разрешително?

Подметнах пистолетчето на дланта си. В тъмното го усещах като „Колт“, калибър 25. Имаше чудесен баланс за такова малокалибрено оръжие. Много добри хора са били приспани завинаги с подобно нещо.

— Разбира се, имам разрешително. Това за резервните патрони обаче си беше блъф.

— Май не си от страхливите, госпожице Прайд? Или може би си госпожа…

— Не, още не… Този район не е опасен. Хората наоколо дори не си заключват вратите. Предполагам, някои злодеи просто са разбрали колко пусто е тук.

Повъртях още малко пистолетчето из ръцете си и й го върнах.

— Дръж. Тази нощ май не съм заслужил медал за съобразителност. Затова, ако бъдеш така добра да ме закараш до Кастеламаре, ще си взема колата и ще ида да търся полицията.

— Не трябва ли някой да остане с него?

Погледнах светещия циферблат на часовника си.

— Един без петнайсет е — рекох. — Ще го оставим с щурците и звездите. Да вървим.

Тя натъпка пистолета в чантичката си, след което слязохме по склона и се качихме в колата й. Изманеврира, без да включва светлините, и я изкатери нагоре по стръмнината. Голямата черна лимузина зад нас приличаше на паметник.

Изкачихме възвишението, слязох от колата и примъкнах онази част от оградата отново на мястото й. Така той щеше да бъде в безопасност за през нощта и дори за още много нощи напред.

Момичето мълча, докато не стигнахме до първата къща. Тогава включи фаровете и тихо каза:

— Има кръв по лицето ти, господин Незнамкойси, а и за пръв път виждам човек, който така силно се нуждае от нещо за пиене. Защо не идем у дома и оттам да се обадим в управлението на Западен Лос Анджелис? В този район има само пожарна служба.

— Казвам се Филип Марлоу — отвърнах. — Кръвта по лицето ми отива, а и не е необходимо да се забъркваш в тая каша. Няма дори да спомена името ти.

— Сираче съм и живея съвсем сама — отвърна тя. — Така че няма никакво значение.

— Карай надолу към плажа — настоях. — Оттам нататък ще продължа соло.

Все пак се наложи да спрем, преди да стигнем до Кастеламаре. Люлеенето на колата ме принуди да нагазя в буренака и отново да повърна.

Стигнахме до мястото, където бях оставил колата си и започваха стъпалата по хълма. Пожелах на момичето „лека нощ“ и останах да седя в „Крайслера“, докато стоповете й се изгубиха в далечината.

Крайпътното кафене все още беше отворено. Можех да вляза, да пийна нещо и да се обадя по телефона. Реших, че е далеч по-дълбокомъдрено да направя онова, което сторих половин час по-късно — нахълтах в полицейския участък на Западен Лос Анджелис мъчително трезвен и позеленял, с кръвта все още по лицето ми.

Ченгетата също са хора. И уискито им с нищо не е по-лошо от онова, което ти пробутват по заведенията.