Реймънд Чандлър
Убиец в дъжда (9)

9

Имаше продълговато лице и носеше кафяв костюм и черна касторена шапка. Левият му ръкав беше подгънат навътре и закачен отстрани на сакото с голяма безопасна игла.

Свали шапка, затвори вратата, като я бутна с рамо, и се обърна към Кармен с приятна усмивка. Черната му коса бе ниско подстригана, а черепът — ръбест. Дрехите му стояха добре. Нямаше вид на бандит.

— Аз съм Гай Слейд — каза. — Извинете за безцеремонното нахлуване. Звънецът не работеше. Стайнър тук ли е?

Изобщо не беше посягал към звънеца. Кармен го погледна объркано, после мен, после отново Слейд. Облиза устни, но нищо не каза.

— Стайнър не е тук, господин Слейд — обадих се аз. — И… ние не знаем къде е.

Той кимна и отърка периферията на шапката в дългата си брадичка.

— Негови приятели ли сте?

— Отбихме се за една книга — обясних и му върнах усмивката. — Вратата беше открехната. Почукахме, а после влязохме — също като вас.

— Разбирам — рече замислено Слейд. — Много просто.

Не отговорих. Кармен също мълчеше. Беше втренчила поглед в празния му ръкав.

— Значи за книга, а? — продължи Слейд. Начинът, по който го каза, бе направо показателен. Очевидно му беше известно с какво се занимаваше Стайнър.

Отместих се към вратата.

— Само че вие не почукахте — казах. Той се усмихна леко смутен.

— Вярно. Трябваше да почукам. Съжалявам.

— Е, ние вече си тръгваме — рекох небрежно и хванах Кармен за ръката.

— Нещо да предам — в случай че Стайнър се върне? — тихо попита Слейд.

— Не бихме искали да ви притесняваме.

— Щом смятате така… — многозначително отбеляза той.

Пуснах ръката на Кармен и бавно се отделих от нея. Слейд все още държеше шапката в ръката си. Не помръдна. Дълбоко разположените му очи заблестяха дружелюбно.

Аз отново отворих входната врата.

— Момичето може да си върви — каза Слейд. — С вас обаче искам да поприказвам.

Погледнах го втренчено, като се опитвах да изглеждам ужасно непроницаем.

— Майтапчия, а? — приятелски отбеляза Слейд.

Неочаквано Кармен изхълца сподавено и изхвърча през вратата. След миг чух стъпките и надолу по хълма. Не бях забелязал колата й, но вероятно бе някъде наблизо.

— Какво, по дяволите… — започнах, но Слейд хладно ме прекъсна.

— Спестете си го. Тук нещо не е наред. Ей сега ще разбера какво е.

И небрежно тръгна из стаята. Прекалено небрежно.

Бе смръщил лице и не ми обръщаше особено внимание. Това ме накара да се замисля. Бързо хвърлих поглед през прозореца, но не можах да видя друго освен покрива на колата му, който се подаваше над живия плет.

Слейд откри тумбестата гарафа и двете тънки лилави чашки върху бюрото. Подуши едната. Отвратена усмивка изкриви тънките му устни.

— Мръсен сводник — беззвучно продума той.

Погледна книгите върху бюрото, докосна една-две, заобиколи отзад и се озова пред триножника. Разгледа го, после очите му се преместиха към пода, към тънкото килимче, метнато върху мястото, където бе лежал трупът на Стайнър. Побутна го с крак и изведнъж се закова на място, впил поглед в пода.

Изигра го блестящо — или притежаваше нюх, който щеше да е от полза и в моята професия. Не бях сигурен кое от двете — все още. Мислех обаче сериозно по въпроса.

Той бавно се отпусна на коляно. Бюрото частично ме скриваше от погледа му.

Измъкнах пистолета изпод мишницата си, сложих двете си ръце отзад и се подпрях на стената.

Чу се силно, рязко възклицание, след което Слейд скочи. Ръката му изхвръкна напред. В нея се появи дълъг черен лугер. Аз не помръднах. Слейд стискаше пистолета с дълги, бледи пръсти, без да го насочва към мен, без да го насочва към нищо конкретно.

— Кръв — каза тихо и мрачно. Дълбоко разположените му очи бяха станали тъмни и студени. — Там на пода, под килимчето, има кръв. Много кръв.

Усмихнах му се.

— Вече я забелязах — рекох. — Това е стара, изсъхнала кръв.

Той се отпусна странично в черния стол зад бюрото на Стайнър и придърпа с патлака телефона към себе си. После с намръщен поглед изгледа последователно телефона и мен.

— Смятам да извикам полиция.

— Давайте — рекох.

Очите му бяха присвити и студени като мрамор. Не му хареса, дето се съгласих с него. Цялото му лустро беше изчезнало и сега пред мен стоеше един добре облечен престъпен тип с лугер в ръка и очевидно знаеше как да го използва.

— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа Слейд.

— Частен детектив. Името няма значение. Момичето ми е клиентка. Стайнър я изнудваше с разни мръсотии. Дойдохме да поговорим с него, обаче го нямаше.

— И просто влязохте, така ли?

— Точно така. И какво от това? Може би мислите, че ние сме очистили Стайнър, господин Слейд?

Той се усмихна леко и криво, но нищо не каза.

— Или смятате, че Стайнър е застрелял някого и е избягал? — продължих.

— Стайнър никого не е застрелял — рече Слейд. — Той има смелост колкото болна котка.

— Не виждате никого тук, нали? А може би Стайнър е ял пиле за обяд и е обичал да коли пилетата в дневната?

— Не ви разбирам. Изобщо не разбирам играта ви.

Аз пак се му се усмихнах.

— Хайде, обадете се на приятелите си в града. Само че няма да ви хареса реакцията им.

Той обмисли думите ми, без да трепне. После устните му оголиха зъбите.

— И защо да не ми хареса? — попита внимателно.

— Познавам ви, господин Слейд — казах му. — Държите „Аладин клъб“ долу на „Палисадите“. Хазартни игри. Меко осветление, официални тоалети и лека вечеря. Познавате Стайнър достатъчно добре, за да влизате в къщата му, без да чукате. От време на време занаятът му се е нуждаел от малко закрила. Вие може би сте му я осигурявал.

Пръстът на Слейд се напрегна върху спусъка, после се отпусна. Остави пистолета върху бюрото, но не свали ръка от него. Лицето му се изпъна в сурова бяла гримаса.

— Някой е докопал Стайнър — тихо каза той.

Гласът и изражението му сякаш принадлежаха на съвсем различни хора. — Днес не е бил в магазина. Не отговаряше и на телефона. Дойдох да проверя какво става.

— Радвам се да чуя, че не сте го очистил вие.

Той отново вдигна патлака, като използва гърдите ми за мишена.

— Свалете това, Слейд — рекох. — Още не знаете достатъчно, за да гърмите. Освен това отдавна съм свикнал с мисълта, че не съм непробиваем. Свалете го. Ще ви кажа нещо, ако все още не го знаете. Днес някой изнесе книгите на Стайнър от магазина му. Онези, с които въртеше истинския си бизнес.

Слейд за втори път остави патлака върху бюрото. Облегна се назад и се опита да докара дружелюбно изражение върху лицето си.

— Слушам ви — каза.

— Аз също мисля, че някой е видял сметката на Стайнър. — започнах. — Освен това смятам, че тази кръв е неговата. Изнасянето на книгите от магазина обяснява защо тялото му не е било оставено тук. Някой поема занаята му и не иска Стайнър да бъде намерен, докато не се устрои окончателно. Който и да е, трябвало е да почисти кръвта, но не го е направил.

Слейд слушаше мълчаливо. Повдигнатите му вежди сключваха почти прав ъгъл върху бялото му чело на човек, който рядко вижда слънце.

Аз продължих:

— Да се убие Стайнър, за да се заграби бизнесът му, е глупаво и аз лично не съм убеден, че е станало по този начин. Сигурна съм обаче, че този, който е взел книгите, знае за случилото се, а и блондинката в магазина е изплашена до смърт от нещо.

— Има ли още? — безстрастно попита Слейд.

— Засега не. Има едно скандално материалче, което се опитвам да открия. Ако се докопам до него, може да ви кажа още нещо.

— По-добре сега — рече Слейд. После устните му се опънаха назад и той рязко изсвири. Два пъти.

Подскочих. Отвън се блъсна вратата на кола. Чуха се стъпки.

Измъкнах пистолета иззад гърба си. Лицето на Слейд се изкриви и ръката му се стрелна към патлака, който лежеше пред него. Опита се да го сграбчи.

— Не го докосвай — рекох.

Той се изправи вдървено, като се облягаше върху пистолета, който обаче не беше в ръката му. Мушнах се покрай него в коридора и се обърнах тъкмо когато двама мъже влязоха в стаята.

Единият имаше къса рижа коса, бяло, дълбоко набраздено лице и неспокойни очи. Другият отдалеч си личеше, че е боксьор. Симпатично лице, ако не се брои сплесканият нос и дебелото като пържола ухо.

Никой от новодошлите не държеше пистолет. Те спряха и ни зяпнаха.

Стоях на прага на вратата зад Слейд. Той пък се облягаше на бюрото и не помръдваше.

Боксьорът разтвори широко уста и изръмжа, при което разкри остри бели зъби. Рижият изглеждаше разтреперан и уплашен.

Слейд запази пълно самообладание. Каза с равен, тих, но съвсем ясен глас:

— Този мръсник е очистил Стайнър, момчета. Пипнете го!

Рижият захапа долната си устна и посегна към нещо под лявата си мишница. Не успя да го извади. Бях готов и, макар с неудоволствие, го прострелях в дясното рамо. В затворената стая пистолетът изтрещя страхотно. Имах чувството, че се е чуло чак долу в града. Рижавият се сгромоляса на пода и взе да се гърчи и въргаля, сякаш го бях прострелял в корема. Боксьорът не помръдна. Може би знаеше, че не е достатъчно бърз. Слейд сграбчи патлака си и започна да се обръща. Направих една крачка и го фраснах зад ухото. Той се просна върху бюрото, а пистолетът изгърмя някъде към рафтовете с книги. Така и не ме чу, когато му казах:

— Мразя да удрям еднорък изотзад, Слейд. Не съм във възторг от представлението, което изнесох, но ти ме принуди.

Боксьорът се ухили насреща ми.

— Добре, приятел. А сега какво?

— Искам да се измъкна оттук, ако е възможно без повече стрелба. Мога да изчакам и полицията. Все ми е едно.

Той спокойно обмисли думите ми. Рижият стенеше на пода. Слейд не помръдваше.

Боксьорът бавно вдигна ръце и ги сключи зад гърба си.

— Не знам за какво е цялата тази дандания, но пет пари не давам къде ще идеш и какво ще правиш. Освен това тук не е най-подходящото място да си разменяме олово. Изчезвай!

— Умно момче си. Далеч по-мъдро от шефа си.

Промъкнах се покрай бюрото и се насочих към отворената врата. Боксьорът бавно се обърна с лице към мен, като държеше ръцете си зад врата. Върху лицето му бе застинала крива, но почти дружелюбна усмивка.

Изнизах се през вратата, пъхнах се в прохода на живия плет и хукнах нагоре по улицата, като всеки миг очаквах да чуя свистенето на куршум. Но никой не стреля.

Скочих в крайслера и яко го подгоних нагоре. Прехвърлих хълма и бързо напуснах квартала.