Реймънд Чандлър
Убиец в дъжда (2)

2

През следващия ден валя. Късно следобед заседнах в син крайслер, паркиран срещу магазинче от другата страна на „Булеварда на залеза“. Над вратата му с ръкописни зелени неонови букви пишеше: X. X. Стайнър.

Дъждът плющеше с такава сила, че пръскаше минувачите чак до коленете и пълнеше канавките. Едри ченгета в мушами, лъщящи като дулата на пушки, здравата се забавляваха, като гушкаха девойчета с копринени чорапи и шикозни гумени ботушки, за да ги пренесат през най-непроходими места.

Водата барабанеше по гюрука на крайслера, шляпаше по опънатия брезент, проникваше през шевовете и правеше локва на пода, за да мога да кисна краката си.

Имах голяма бутилка скоч и я използвах доста често, за да поддържам интереса си.

Стайнър въртеше търговия дори в такова време; може би точно в такова. Разни хубави коли спираха пред магазина му и разни хубави мъже изтичваха вътре, а после навън, стиснали увити пакети под мишница. Разбира се, те може би купуваха редки книги и луксозни издания.

В пет и половина пъпчив младеж с кожена винтяга излезе от магазина и препусна нагоре по страничната уличка. Върна се в спретнат млечносив двуместен автомобил. Стайнър излезе от магазина и седна в колата. Беше с тъмнозелено кожено палто, цигара в кехлибарено цигаре, без шапка. От такова разстояние не можех да видя стъкленото му око, но знаех за него. Докато беше на тротоара, младежът с винтягата държа чадър над главата му, а после го затвори и му го подаде вътре.

Стайнър подкара на запад по „Булеварда на залеза“. И аз подкарах на запад по „Булеварда“. Подмина търговската част и при „Пепър каньон“ зави на север. Следва го лесно, на една пряка разстояние. Бях почти сигурен, че се прибира вкъщи, което беше естествено.

Напусна „Пепър драйв“ и сви по спираловидна мокра бетонна алея, наречена „Ла Върн терас“. Изкачи се почти до върха. Пътят беше тесен, с висок банкет от едната страна и с няколко много приятни къщи в алпийски стил, построени върху стръмния склон от другата. Покривите им не се извисяваха много над нивото на улицата, фасадите им бяха скрити зад гъсти шубраци. Подгизнали дървета ръсеха допълнителна влага навсякъде.

Пред скривалището на Стайнър имаше подстриган жив плет, толкова висок, че закриваше дори прозорците. Влизаше се през нещо като лабиринт и вратата на къщата не се виждаше откъм улицата. Той прибра млечносивия автомобил в малък гараж, заключи, мина през лабиринта с отворен чадър, а после в къщата светна.

Докато вършеше всичко това, го подминах и се изкачих до върха на хълма. Там обърнах, върнах се и паркирах пред горната къща. Изглежда, никой не живееше в нея, но отпред нямаше обяви за продажба или даване под наем. Подех диалог с бутилката скоч, а после просто си седях в колата.

В шест и петнайсет по хълма запълзяха фарове. Междувременно съвсем се бе стъмнило. Пред живия плет на Стайнър спря кола. От нея излезе слабо високо момиче в дъждобран. През плета се процеждаше достатъчно светлина, за да видя, че е тъмнокоса и най-вероятно хубава.

Чу се говор в дъжда, после хлопна врата. Излязох от крайслера, спуснах се надолу и осветих колата с тънко като молив фенерче. Беше тъмночервеникав или кафяв спортен пакард. Разрешителното бе на името на Кармен Дравец, „Люзърн авеню“ № 3956. Върнах се обратно в моята барака.

Тежко и бавно се изниза един час. Никаква кола не се изкачи, нито слезе по хълма. Изглеждаше доста спокоен квартал.

После от къщата на Стайнър проблесна остра бяла светлина, като лятна светкавица. Отново настъпи мрак, но слаб, приглушен писък се процеди в тъмнината и заглъхна сред мокрите дървета.

Изхвърчах от крайслера и затичах надолу, преди още последното ехо да е заглъхнало.

В писъка нямаше страх. Долавяше се нотка на недотам неприятен шок, пиянски обертон и следи от чист идиотизъм.

Нахълтах през процепа в живия плет, заобиколих преградата, която скриваше входа, и вдигнах ръка с намерение да заблъскам по вратата. В къщата цареше пълна тишина.

Точно тогава, сякаш някой бе изчаквал нарочно, отвътре проехтяха три бързи изстрела. Последва дълга, хриптяща въздишка, меко тупване и бързи стъпки към вътрешността на къщата.

Само си загубих времето да блъскам вратата с рамо, без да съм се засилил достатъчно. Тя ме отхвърли назад като ритник на обозно муле.

Пътеката, която свързваше входната врата с пътя, приличаше на тясно мостче. Къщата нямаше веранда и следователно никакъв по-бърз достъп до прозорците. Нямаше как да се мине отзад освен през самата къща или през дългото дървено стълбище, което свързваше задния вход с тясната уличка надолу по хълма. Точно по това стълбище чух тропот на крака.

Шумът ме накара да се раздвижа и отново блъснах вратата, този път с цялата си тежест. Ключалката поддаде и влетях надолу по две стъпала в голяма, полутъмна разхвърляна стая. Тогава не успях да видя какво има в нея. Пресякох я бързо и се отправих към задната част на къщата.

Бях съвсем сигурен, че вътре витае смъртта.

Тъкмо излязох на задната веранда и долу на улицата заработи двигател. Колата отмина бързо, без светлини. Това беше всичко. Върнах се обратно в дневната.