Реймънд Чандлър
Удавницата (3)

3. Мъжът с дървения крак

Разстоянието да Сан Бернардино взех за по-малко от два часа и за пръв път от съществуването му там беше хладно почти колкото в Лос Анджелис и почти поносимо лепкаво. Купих си чаша кафе и половинка ръжено уиски, настъпих педала и се заизкачвах нагоре. До Бъблинг Спрингс беше облачно. После изведнъж стана сухо и ясно, а от клисурите повя хлад.

Най-сетне стигнах до големия бент и се загледах в гладките сини води на Пума Лейк. По езерото се плъзгаха канута, скутери и лодки с извънбордови мотори пореха водата и вдигаха много шум за нищо. Пенливите им дири раздрусваха разни клетници, които срещу разрешително от два долара си губеха времето, за да хванат по някоя рибка за един-два цента.

След бента пътят се разделяше на две. Аз трябваше да продължа покрай южния бряг, където шосето се издигаше нависоко сред обширни гранитни скали. Трийсетметрови борове пронизваха ясното синьо небе. На откритите пространства растеше яркозелена мансанита, малкото добрали се дотук диви иглики, бели и морави лупинии, а също и свещничета. Пътят се спусна до нивото на езерото и започнах да подминавам лагери и цели тълпи девойчета по шорти на велосипеди и скутери. Други се разхождаха по шосето или просто седяха под дърветата и си показваха краката. Нагледах се на толкова много мръвки, че стигаха за цял колбасарски магазин.

Хауард Мелтън ми беше казал да се отбия от езерото по стария път за Редланд, една миля преди Пума Поинт. Отклонението представляваше тясна асфалтова лента, която се виеше нагоре в планината. Тук-там по склоновете имаше накацали къщурки. После асфалтът свърши и се появи тесен черен път. В началото му имаше надпис: „Частен път до езерото Литъл фон. Минаването забранено.“ Свих по него и запълзях покрай огромни голи камънаци, малко водопадче сред борове, черни дъбове и тишина. На едно клонче седеше катеричка, чупеше шишарка и пускаше люспите да пърхат надолу като конфети. Животинката ми се скара и гневно удари с лапичка по шишарката.

Тесният път сви рязко покрай огромен дънер и се озовах пред дъсчена порта, върху която също имаше надпис: „Частна собственост. Не влизай!“

Слязох, отворих я, вкарах колата и отново затворих. Още неколкостотин метра се суках между боровете. Изведнъж под мен блесна овално езерце, потънало дълбоко сред дървета, скали и диви треви, като капка роса, уловена в свито на тръбичка листо. В по-близкия му край имаше жълтеникав бетонен бент с въжен парапет и старо воденично колело отстрани. Недалеч се издигаше къщичка от недялани трупи, покрити с груба кора. Единият от двата комина димеше. Отнякъде долитаха ударите на брадва.

Отвъд езерото, доста далеч, ако тръгнеш по пътя, и не толкова далеч напряко през стената, се издигаха три дървени вили. Едната беше голяма, досами водата, а другите две — по-малки и доста отдалечени една от друга. Срещу бента имаше нещо като кейче с естрада за оркестър и изкорубена дървена табела с надпис: „Лагер Килкеър“. Това нищо не ми говореше, ето защо се спуснах по пътечката до покритата с кора къщичка и почуках на вратата.

Ударите на брадва секнаха. Някъде отдалеч се обади мъжки глас. Седнах върху голям камък и запремятах незапалена цигара между пръстите си. Собственикът на къщичката се появи иззад ъгъла с брадва в ръка. Беше набит, не много висок, с тъмна остра небръсната брада, немигащи кафяви очи и прошарена чуплива коса. Носеше джинси и синя, разкопчана на загорелия мускулест врат риза. При ходене леко замяташе десния си крак навън. Мъжът бавно се приближи до мен с увиснала между пълните устни цигара. Имаше глас на градски човек.

— Да?

— Господин Хейнс?

— Аз съм.

— Имам бележка за вас.

Извадих листчето и му го подадох. Той хвърли брадвата, погледна бележката с примижали очи, после се обърна и влезе в къщурката. Излезе, нахлузил очила, и зачете написаното.

— А, да — рече. — От шефа.

После отново погледна листчето.

— Господин Джон Далмас значи? Аз съм Бил Хейнс. Приятно ми е да се запознаем.

Здрависахме се. Ръката му беше като железен капан.

— Доколкото разбирам, искате да се позавъртите наоколо и да огледате вилата на Мелтън. Какво става? Да не я продава, за Бога?

Запалих цигара и запратих клечката в езерото.

— Има повече, отколкото му е необходимо — отвърнах.

— Земя, да, но тук пише вилата…

— Искам да я огледам. Твърди, че била чудесна хижа.

Мъжът посочи с ръка.

— Ето онази там, голямата. Стени от бичена секвоя с топлоизолация и чамова ламперия отвътре. Покрив с шинди, каменни основи и веранди, баня, душ и тоалетна. Горе на хълма има и резервоар за вода. Според мен къщата си я бива.

Гледах вилата, но с още по-голям интерес разглеждах Бил Хейнс. Очите му блестяха и въпреки обветрения му загар под тях си личаха торбичките.

— Сега ли искате да я разгледате? Ще взема ключовете.

— Поизморих се от шофирането. Не бих се отказал да пийна нещо, Хейнс.

Това определено събуди интереса му, но той поклати глава.

— Съжалявам, господин Далмас, но току-що допих четвъртинката.

Облиза пълните си устни и ми се усмихна.

— За какво е онова воденично колело?

— На кинаджиите е. От време на време тук снимат по някой филм. Онова долу пък е декор. С него снимаха „Любов между боровете“. Останалите неща се разпаднаха. Чух, че филмът се провалил.

— Така ли? Няма ли да ми правите компания?

Извадих моята бутилка уиски.

— Никога не са ме чували да отказвам. Почакайте да донеса чаши.

— Госпожа Хейнс няма ли я?

Той се втренчи в мен с неочаквана студенина.

— Не-е-е — проточи много бавно. — Защо питате?

— Заради пиячката — рекох.

Отпусна се, но още миг ме държа под око. После се обърна и с вдървената си походка влезе в къщата. Излезе с две чашки — от ония, в които се продават топени сирена. Отворих бутилката и налях две яки дози. Седяхме, всеки взел чашата си в ръка, Хейнс изпружил десния си крак почти право пред себе си, с леко изкривено навън стъпало.

— Това си го донесох от Франция — каза той и отпи. — Хейнс Дървения крак. Но ми осигури пенсия и не ми е пречило с госпожиците. Наздраве! — Допи уискито си.

Оставихме чашите и се загледахме в една сойка, която се изкачваше по висок бор. Скачаше от клон на клон, без да се спира да балансира, като човек, който тича нагоре по стълби.

— Тук е прохладно и приятно — обади се Хейнс, — но самотно. Дяволски самотно.

Наблюдаваше ме с ъгълчето на окото си. Имаше нещо наум.

— На някои това им харесва — рекох, посегнах към чашите и изпълних дълга си към тях.

— Действа ми. Пия прекалено много, защото ми действа на нервите. Особено нощем.

Нищо не отговорих. Той гаврътна втората чаша на една бърза и голяма глътка. Мълчаливо му подадох бутилката. Хейнс отпи от третата си доза, килна глава на една страна и облиза устни.

— Странна работа — онова, дето го рече преди малко, че госпожа Хейнс я нямало.

— Просто си помислих дали не е по-редно да се по-отдалечим с тая бутилчица.

— Ъхъ. Приятел ли си на Мелтън?

— Познавам го. Не сме близки.

Хейнс погледна към голямата вила отсреща.

— Тази проклета фльорца! — неочаквано изръмжа с изкривено от гняв лице.

Изгледах го недоумяващо.

— Загубих моята Берил заради тая проклета уличница — мрачно каза Хейнс. — Не й стигнаха другите мъже, та трябваше и на мен, еднокракия да налети. Напи ме и ме накара да забравя, че имам чудесна женичка, за която би ми завидял всеки мъж.

Чаках с опънати нерви.

— А и той да пукне дано! Да остави тая пачавра съвсем сама тук! Хич не ми е притрябвала проклетата му хижа. Мога да живея където си пожелая. Имам си пенсия на инвалид от войната.

— Хубаво е да се живее тук — обадих се. — Я си пийни.

Той ме послуша, впил гневен поглед в мен.

— Отвратително е да се живее в тоя пущинак — озъби се. — Особено когато жена ти те напусне и не знаеш къде е — може би при някой друг.

Хейнс стисна железния си ляв юмрук.

След миг бавно го отпусна и напълни чашата си до половината. Междувременно съдържанието на бутилката беше значително намаляло. Той гаврътна и тази чашка на един дъх.

— Изобщо не те познавам, но ми е все едно дали ще говоря на теб или на задния крак на мулето си — изръмжа. — Какво ми пука! Писна ми да съм сам. Признавам, че съм хапльо, но нали и аз съм човек. А нея си я бива. Досущ като Берил. Същият ръст, същата коса, и походката й като на Берил. По дяволите, двете спокойно могат да минат за сестри. Е, има разлика, разбира се — нали се сещаш къде.

Ухили се насреща ми вече леко пиянски.

Придадох съчувствен израз на лицето си.

— Бях отишъл там до горя боклук — намръщено махна с ръка Хейнс, — а тя излиза на задната веранда по пижама, ушита сякаш от целофан. Носи две чаши в ръце, прави ми мили очи и се усмихва с креватна усмивка. „Пийни си едно. Бил.“ Да, пийнах си. Деветнайсет. Предполагам, досещаш се какво стана после.

— И на други свестни мъже се е случвало — рекох.

— Да я остави тук сама, проклетият му… Той се забавлява в Лос Анджелис, а мен Берил ме напусна. В петък ще станат две седмици.

Замръзнах на място. Така се напрегнах, че усещах всяко мускулче от тялото си. Преди две седмици в петък означаваше една седмица преди миналия петък, което правеше дванайсети август — деня, в който се предполагаше, че госпожа Джулия Мелтън е заминала за Ел Пасо, деня, в който бе отседнала в хотел „Олимпия“ долу, в подножието на планината.

Хейнс остави празната чаша и посегна към закопчания джоб на ризата си. Подаде ми листче с оръфани краища. Внимателно го разгънах. Бележката беше написана с молив:

„По-добре да умра, отколкото да продължавам да живея с долен измамник като теб.

Берил“

Това бе всичко.

— Не ми беше първица — грубо се изкиска Хейнс. — Просто за пръв път ме хващат. — Той се изсмя. После се намръщи отново.

Върнах му бележката и той я закопча в джоба си.

— За какво, по дяволите, ти разправям всичко това? — изръмжа.

Една сойка сгълча пъстрия кълвач, който изкърка насреща й досущ като папагал.

— Самотен си — рекох. — Изпитваш нужда да го споделиш с някого. Налей си още едно. Аз изпих каквото ми се полага. Ти не беше ли тук онзи следобед… когато те напусна?

Той кимна мрачно и остана да седи, стиснал бутилката между коленете си.

— Скарахме се, аз се метнах на колата и отидох отсреща на северния бряг при един познат. Чувствах се по-долен и от животно. Изпитвах нужда здравата да се натряскам. Направих го. Като се прибрах вкъщи, трябва да е било някъде около два през нощта. Бях фиркан до козирката, но карах бавно заради това проклето дърво на крака ми. Нея я нямаше. Оставила само бележката.

— Та това, викаш, стана в петък преди две седмици? И оттогава не ти се е обаждала?

Бях прекалено точен. В очите му проблесна студена, изпитателна искрица, но бързо изчезна. Вдигна бутилката, отпи унило и я погледна срещу слънцето.

— Ама и това уиски си го бива, проклетото. Оная също си вдигна чукалата — добави и посочи с палец към отсрещната страна на езерото. — Може двете да са се скарали.

— Може да са заминали заедно.

Хейнс дрезгаво се изсмя.

— Господине, ти не познаваш моята малка Берил. Прихванат ли я, става по-бясна и от дива котка.

— Вече ми се струва, че май двете са си лика-прилика. Госпожа Хейнс имаше ли кола? Същия ден ти си карал твоята, нали така?

— Имаме два форда. На моя педалите за газта и спирачката са отляво, под здравия крак. Тя си е взела своя.

Изправих се, приближих се до езерото и хвърлих фаса си вътре. Водата беше тъмносиня и изглеждаше дълбока. От пролетните порои нивото й се бе вдигнало и на няколко места преливаше над стената.

Върнах се при Хейнс. Той изцеждаше последните капки от уискито ми в гърлото си.

— Трябва да взема още малко пиячка — рече с надебелял глас — Дължа ти половинка. Ти нищо не пи.

— Там, откъдето идва, има още много — отвърнах. — Като решиш, можем да отидем да огледаме вилата.

— Разбира се. Ще минем покрай езерото. Нали не се сърдиш, че се раздрънках така пред теб… за Берил де?

— От време на време човек има нужда да изплаче болката си пред някого — рекох. — Може да минем по стената. Така няма да биеш толкова дълъг път.

— По дяволите, не! Аз ходя добре, макар и да не изглежда така. Вече цял месец не съм минавал край езерото.

Той се изправи, влезе в хижата и се върна с ключове в ръка.

— Да вървим.

Тръгнахме към малкия дървен кей и естрадата в срещуположния край на езерото. Близо до водата имаше пътека, която криволичеше покрай груби гранитни блокове. Черният коларски път минаваше по-назад и по-нависоко. Хейнс вървеше бавно, като мяташе десния си крак. Беше унил и пиян дотолкова, че да потъне в собствения си свят. Почти не говореше. Наближихме кейчето и тръгнах по него. Хейнс ме последва. Кракът му тежко потропваше по дървените греди. Стигнахме до края, зад малката открита естрада, и се облегнахме на олющения тъмнозелен парапет.

— Има ли риба в езерото? — попитах.

— Разбира се. Дъгова пъстърва, черен костур. Аз лично не си падам по рибата. И без мен са твърде много.

Надвесих се надолу и се загледах в дълбоката неподвижна вода. Нещо се размърда там долу и една зеленикава сянка мина под кея. Хейнс се надвеси до мен и се взря в дълбоката вода. Кеят бе солидно строен и имаше подводен под — по-широк от самия кей, сякаш някога нивото на езерото е било много по-ниско и този подводен под е служел за пристан на лодки. Забързана за проядено въже, на повърхността и сега се поклащаше плоскодънна лодка.

Хейнс сграбчи ръката ми. За малко да изкрещя. Пръстите му се впиха в плътта ми като железни клещи. Погледнах го. Беше се надвесил надолу и се взираше във водата като побъркан. Лицето му изведнъж бе пребледняло и лъщеше.

Аз също погледнах във водата.

Недалеч от ръба на подводната площадка, нещо, което бегло напомняше на човешка ръка в тъмен ръкав, лениво помаха изпод потопените дъски, поколеба се, махна отново и изчезна.

Хейнс бавно се изправи, а очите му изведнъж бяха станали трезви и страшни. Той се извърна и без да продума, тръгна назад по кея. Отиде до купчина камъни, наведе се и пое дъх. Чувах тежкото му дишане. Откърти един камък и масивният му гръб се изправи. Вдигна камъка на височината на гърдите си. Трябва да тежеше най-малко петдесет кила. Уверено закрачи с него по кея въпреки дървения си крак, стигна до парапета и вдигна камъка високо над главата си. Остана така за миг, като го държеше, а мускулите на врата му се издуваха над синята риза. Издаде неясен мъчителен звук, от който ме побиха тръпки. После цялото му тяло рязко се наведе напред и тежкият камък се сгромоляса във водата.

Огромната вълна, която вдигна, оплиска и двама ни. Камъкът разсече водата право надолу и се стовари върху ръба на подводната площадка. Концентричните кръгове на вълните бързо се разраснаха и водата закипя. До слуха ни достигна глухо изпращяване на счупени под водата дъски. Вълните се стопиха в далечината, а там долу, под нас, водата започна да се прояснява. Изведнъж една стара загнила дъска изскочи на повърхността, глухо пльосна обратно във водата и отплува.

Дълбините още повече се избистриха. В тях нещо се размърда и бавно се заиздига. Нещо дълго, тъмно и усукано, което се въртеше, докато се изкачваше нагоре. После проби повърхността. Видях вълнена материя, сега прогизнала и черна — пуловер, панталон. Видях обувки и онова, което беше в тях — безформено и отекло. Видях как водата изправи една руса къдрица и за миг я остави неподвижна.

Нещото се преобърна още веднъж, ръката плесна във водата, но това не беше нормална човешка ръка. После се изтърколи и лицето. Подпухнала, кашава сиво-бяла маса от прогизнала плът без черти, без очи, без уста. Нещо, което някога е било лице. Хейнс се взираше в него. Показа се и шията с гердан от зелени камъни. Дясната ръка на Хейнс сграбчи парапета и кокалчетата му побеляха като сняг под загорялата груба кожа.

— Берил!

Стори ми се, че гласът му стигна до мен някъде много отдалеч през планината, през тъмния гъсталак от дървета.