Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko(2008)
Корекция
BHorse(2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1

История

  1. —Добавяне

1. Случаят не е за „Изчезнали лица“

Онази сутрин тъкмо започвах да протривам нов чифт обувки върху бюрото си, когато Макгий Виолетката ми се обади. Беше скучен, горещ, влажен августовски ден, в който не можеш да изсушиш врата си дори с хавлиена кърпа.

— Как си, мойто момче? — започна Виолетката по обичайния си начин. — Никаква работа вече цяла седмица, а? На господин Хауард Мелтън от „Ейвънън билдинг“ му изчезнала жената. Областен директор е на козметичната фирма „Дорийм“. Има си причини да не желае да се обърне към отдел „Изчезнали лица“. Далечен познат е на шефа. Най-добре иди, но преди да влезеш, си събуй обувките. Интериорчето си го бива.

Макгий Виолетката е инспектор в отдел „Убийства“ и ако не ми пробутваше само благотворителни задачи, може би щях да свързвам двата края. Тази ми се стори малко по-различна, затова свалих крака на пода, за сетен път избърсах врата си с кърпата и излязох.

„Ейвънън билдинг“ се намира на „Олив стрийт“ близо до Шесто авеню и тротоарът през сградата е с черно-бяла каучукова настилка. Момичетата, които управляват асансьорите, бяха облечени в сиви копринени руски рубашки и някакви сплескани барети, каквито едно време са носели художниците, за да не си цапат косата с боя. Козметичната фирма „Дорийм“ се бе разположила върху целия седми етаж, и още как се бе разположила. Просторна приемна със стъклени стени, цветя, персийски килими и чудати скулптури зад лъскави витринки. Спретнато русо миньонче седеше в ъгъла пред вградена вътрешна телефонна уредба зад голямо бюро с цветя и наклонена табелка с надпис: „ГОСПОЖИЦА ВАН ДЕР ГРААФ“. Носеше очила като на Харолд Лойд и косата й бе така опъната назад, че челото й изглеждаше достатъчно високо, за да се покрива със сняг.

Съобщи ми, че господин Хауард Мелтън бил на съвещание, но тя ще му даде визитката ми при първа възможност. По каква работа го търся, моля? Отвърнах, че нямам визитка, но се казвам Джон Далмас и ме изпраща господин Уест.

— Кой е господин Уест? — студено попита секретарката. — Господин Мелтън познава ли го?

— Откъде да знам? След като не познавам господин Мелтън, откъде да познавам приятелите му?

— По каква работа го търсите?

— Лична.

— Ясно.

Тя трескаво изведе три писма, за да не ме замери с писалката.

Отидох и седнах в син кожен стол с хромирани ръкохватки. По удобство, вид и миризма много напомняше на бръснарски стол.

След около половин час зад бронзов парапет се отвори врата, от която, смеейки се, на заден ход излязоха двама мъже. Трети държеше вратата и пригласяше на смеха им. Мъжете се здрависаха и си тръгнаха, а усмивката на третия тутакси изчезна и лицето му се превърна в безизразна маска.

Той погледна към госпожица Ван дер Грааф и я попита с началнически тон:

— Някой да ме е търсил?

Тя прошумоля с листата си и отвърна:

— Не, сър. Някакъв господин… Далмас иска да ви види… от името на господин… Уест. По лична работа.

— Не го познавам — излая мъжът. — Имам повече застраховки, отколкото мога да платя.

Хвърли ми бърз студен поглед, влезе в кабинета си и затръшна вратата.

Госпожица Ван дер Грааф ми се усмихна с деликатно съчувствие. Запалих цигара и кръстосах крака в обратна посока. След още пет минути вратата зад парапета отново се отвори, мъжът излезе — този път с шапка — и изръмжа, че ще отсъства половин час.

Мина през вратичката в преградата, насочи се към изхода, но изведнъж рязко се обърна и се запъти към мен. Спря и ме изгледа отгоре надолу. Едър мъж — метър и осемдесет и пет, с хубава фигура. Имаше добре поддържано с масажи лице, което обаче не скриваше следите от разгулен живот. Черните му очи бяха проницателни и лукави.

— Искал сте да ме видите?

Изправих се, извадих портфейла си и му подадох моя визитка. Той я изгледа и я пое. Погледът му стана замислен.

— Кой е господин Уест?

— Казва ли ти някой.

Изгледа ме изпитателно, без да скрива любопитството си.

— На прав път сте — рече. — Да влезем в кабинета ми.

Секретарката беше така разярена, че когато минахме покрай нея, за да влезем зад преградата, се опита да изведе три писма едновременно.

Кабинетът беше дълъг, мрачен и тих, но не и прохладен. На стената висеше голяма снимка на свирепо старче, което навремето си явно бе смачкало фасона на доста хора. Високият мина зад писалището, струващо поне осемстотин долара, положи се в мек директорски стол с висока облегалка и го наклони назад. Побутна кутията с пури към мен. Взех една и докато я палех, той ме наблюдаваше със студени, нетрепкащи очи.

— Работата е абсолютно поверителна — каза.

— Ъхъ.

Прочете отново визитката ми и я прибра в портфейл с позлатени ъгълчета.

— Кой ви изпрати?

— Приятел от полицията.

— Трябва да науча за вас нещо повече от това.

Дадох му две имена и съответните телефони. Той посегна към апарата, поиска линия и сам набра номерата. Свърза се и с двете лица, които му бях посочил, и разговаря с тях. След четири минути беше приключил и отново наклони назад стола си. И двамата избърсахме вратовете си.

— Дотук добре — рече. — А сега ми докажете, че сте човекът, за когото се представяте.

Извадих портфейла си и му показах фотокопие на разрешителното си. Изглежда, остана доволен.

— Колко вземате?

— Двайсет и пет долара на ден плюс разноските.

— Много е. От какъв характер са разноските?

— Бензин и масло, някой и друг подкуп, храна и уиски. Най-вече уиски.

— А когато нямате работа, не ядете ли?

— Ям, но не така добре.

Той се ухили. И от усмивката, както от очите му, лъхаше хлад.

— Струва ми се, че ще се спогодим — каза, отвори чекмедже и извади бутилка скоч.

Пихме. Той остави бутилката на пода, избърса устни, запали цигара с монограм и всмукна с наслада.

— Свалете ги на петнайсет на ден — каза. — И без това времената са тежки. А с пиенето не прекалявайте.

— Будалках ви — отвърнах. — Не избудалкаш ли някого, изобщо не му вярвай.

Той отново се ухили.

— Спогодихме се. Но първо трябва да ми обещаете, че при никакви обстоятелства няма да имате вземане-даване с познатите ви ченгета.

— Стига да не сте убил някого.

Той се засмя.

— Още не. Но това не ми пречи да съм опасен. Искам да проследите жена ми, да разберете къде е и какво прави, но без нейно знание. Изчезна преди единайсет дни — на дванайсети август — от вилата ни край Литъл фон Лейк. Това е езерце, което притежавам с още двама. Намира се на три мили от Пума Пойнт. Сигурно знаете къде е.

— В планините Сан Бернардино, на около четирийсет мили от самия град.

— Да.

Той тръсна пепел от цигарата върху бюрото и се наведе да я издуха.

— Литъл фон Лейк е с дължина само шестстотин метра. Има малък бент, който построихме, за да облагородим имота — в най-неподходящото време. Вилите са четири. Моята, две на мои приятели — останаха празни това лято — и четвъртата, от близката страна на езерото, идвайки от пътя. В нея живее Уилям Хейнс с жена си. Сакат ветеран от войната, който кара на пенсия. Не плаща наем и се грижи за мястото. Жена ми се беше качила там да прекара лятото, но трябваше да се върне на дванайсети заради някакво светско събитие през уикенда. Така и не дойде обаче.

Кимнах. Той отвори едно заключено чекмедже и извади плик, в който имаше снимка и телеграма. Беше изпратена от Ел Пасо, Тексас, на петнайсети август, в девет часа и осемнайсет минути сутринта до Хауард Мелтън, „Ейвънън билдинг“ № 715, Лос Анджелис, и гласеше:

„Заминавам Мексико за развод стоп ще се омъжа за Ланс стоп всичко хубаво и сбогом стоп Джулия“

Поставих жълтата бланка върху бюрото.

— Жена ми се казва Джулия — поясни Мелтън.

— Кой е Ланс?

— Ланселот Гудуин. Допреди година беше мой личен секретар. После наследи някакви пари и напусна. Отдавна знам, че между него и Джулия има нещо, ако мога така да се изразя.

— Нямам нищо против — рекох.

Побутна към мен и снимката. Беше извадена върху гланцирана хартия и на нея се виждаше дребна стройна блондинка и висок, слаб мургав красавец на около трийсет и пет, малко прекалено хубав. Блондинката можеше да е както на осемнайсет, така и на четирийсет. От този тип беше. Имаше добра фигура и не се скъпеше да я показва. Носеше бански, който не те караше да напрягаш въображението си. Мъжът беше по плувки. Седяха на пясъка, до раиран плажен чадър. Оставих снимката върху телеграмата.

— Това са всички веществени доказателства — каза Мелтън, — но не и всички факти. Още по едно уиски?

Наля в чашите и пихме. Отново остави шишето на пода. Телефонът иззвъня. Говори кратко, после се обади на телефонистката и й нареди да задържа разговорите му за известно време.

— Ако всичко свършваше дотук, как да е — продължи. — Но миналия петък лично срещнах Ланс Гудуин на улицата. Каза ми, че не е виждал Джулия от месеци. Повярвах му, защото е без задръжки и от нищо не му пука. Едва ли би лъгал за такова нещо. И мисля, че ще държи устата си затворена.

— А сещате ли се за други мъже?

— Не. Ако е имало, не ги познавам. Предполагам, че Джулия е арестувана, в някой затвор е и е успяла, с подкуп или по друг начин, да укрие самоличността си.

— В затвора? За какво?

Той се поколеба за миг, а после доста тихо каза:

— Джулия е клептоманка. Не е тежък случай и не го прави често. Обикновено когато прекали с пиенето. Което също й се случва. Повечето от изпълненията й бяха тук, в Лос Анджелис, в големите универсални магазини, където имаше кредит. Хващали са я няколко пъти, но е успявала да замаже работата така, че да го минат към сметката ни. Досега съумявах да потуля всички скандали. Но в чужд град… — Замълча и силно се намръщи. — Трябва да се грижа за служебното си положение в „Дорийм“.

— Регистрирана ли е?

— В какъв смисъл?

— Вземали ли са й някога отпечатъци?

— Не, доколкото знам.

Стори ми се, че се поразтревожи.

— Този Гудуин наясно ли е със страничните й занимания?

— Нямам представа. Надявам се, не. Никога нищо не е споменавал.

— Дайте ми адреса му.

— В указателя е. Има къща в района на Чеви Чейс, близо до Глендейл. Много усамотено място. Нещо ми подсказва, че Ланс си пада по свалките.

И на мен така ми изглеждаше, но не споделих мислите си на глас. Като никога ми се отваряше възможност за малко честно спечелени пари.

— Вие, разбира се, сте ходил в Литъл фон Лейк, откакто е изчезнала жена ви.

Изгледа ме учудено.

— Ами… не. Нямаше защо да ходя. Допреди срещата ми с Ланс пред клуб „Атлетик“ предполагах, че са някъде с Джулия — дори вече женени. Мексиканските разводи са бързи.

— А как е с парите? Има ли много в себе си?

— Не знам. Притежава голямо състояние. Наследство от баща й. Може да изтегли много.

— Разбирам. Как беше облечена? Всъщност надали знаете.

Той поклати глава.

— Не съм я виждал от две седмици. Обикновено се обличаше в тъмни тонове. Може би Хейнс ще ви каже. Предполагам, трябва да го уведомим за изчезването й. Според мен може да му се гласува доверие, че ще държи езика зад зъбите си. — Мелтън се усмихна накриво. — Имаше малък осмоъгълен платинен ръчен часовник с масивна верижка. Подарък за рождения й ден. Носеше пръстен с диаманти и смарагд и платинена венчална халка, гравирана: „Хауард и Джулия Мелтън, 27 юли 1926 г.“

— Значи не подозирате, че има някакво престъпление?

— Не. — Едрите му скули леко почервеняха. — Казах ви какво подозирам.

— Ако е в някой затвор, какво да направя? Просто ви уведомявам и чакам, така ли?

— Разбира се. Ако не е, дръжте я под око, докато пристигна, където и да е. Мисля, че мога да се справя с положението.

— Ъхъ. Изглеждате достатъчно як. Казахте, че е напуснала Литъл фон на дванайсети август. Но не сте бил там. Мисълта ви е, че го е сторила — или просто е трябвало да го направи, или се досещате от датата на телеграмата?

— Вярно. Има още нещо, което забравих да ви кажа. Наистина е заминала на дванайсети. Никога не шофираше по тъмно, затова е слязла от планината следобед и е отседнала в хотел „Олимпия“, докато стане време за влака. Знам го, защото ми се обадиха седмица по-късно да ми съобщят, че колата й е в гаража им, и ме питаха дали ще мина да я прибера. Отговорих им, че ще отида, когато имам време.

— Добре, господин Мелтън, смятам първо да по-обиколя и да поразпитам за този Ланселот Гудуин. Може пък случайно да не ви е казал истината…

Той ми подаде указателя, откъдето извадих адреса. Ланселот Гудуин живееше на „Честър Лейн“ № 3416. Не знаех къде е, но в колата имах карта.

— Ще отида дотам и ще се поослушам наоколо — казах. — Не е зле да имам и малко пари. Да речем, сто долара.

— Петдесет са достатъчно за начало — отвърна. Извади портфейла със златните ъгълчета и ми подаде две двайсетачки и една десетачка. — Ще ви дам да ми подпишете и разписка — съвсем формално.

Извади кочан с разписки от бюрото си, попълни една и аз я разписах. Сложих двете веществени доказателства в джоба си и се изправих. Стиснахме си ръцете.

Оставих го с чувството, че не е човек, който често допуска дребни грешки — особено с пари. Излязох, а секретарката ме изгледа злобно. Тревогата ми по този повод продължи почти докато стигна до асансьора.