Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (37)

36.

От лагера си в Храма на Водоносеца полковник Али Завас и хората му все още наблюдаваха как слънчевата баржа се изгубва в небето, когато усетиха първата сеизмична вълна. Палатките се сринаха и Завас изпадна в ужас, когато видя, че единственият му останал хеликоптер се наклони към ръба на голямото стъпало.

— Подсигурете хеликоптера! — изкрещя той и петима египтяни се втурнаха да вържат машината за земята.

Полковник Завас знаеше, че независимо какво ще сполети останалата част от света, независимо колко от бреговата ивица ще бъде погълната от морето, на планетата няма по-безопасно място от това, на което в момента се намираха той и хората му. Защото, независимо дали ще бъдат необходими ден или седмица, след като това изместване на земната кора изчерпи енергията си, мястото, на което сега стояха, ще се превърне в център на новия свят.

Това си повтаряше той, докато се улови, че мислите му отлитат към огромното му семейство в Кайро — всичките му близки живееха в „луксозни“ апартаменти във високи кооперации. При следващия по-мощен трус щяха да се сринат.

Най-неочаквано въздухът стана много по-горещ, а трусовете — по-мощни. Земята се тресеше толкова силно, че той започна да се пита дали не бяха сбъркали, когато решиха да останат в Храма на Водоносеца. Може би по-разумно щеше да е да подберат място, отдалечено от всякакви храмове и монументи.

Завас се върна в покоите си, взе картата на Сонхис от бюрото и я пъхна в тайника в термоса на монахинята, точно до схемата на слънчевата баржа.

Следващият трус едва не го събори от стола. Сграбчи ръба на бюрото, за да се задържи. Но той също се разтресе. Завас завъртя външната обвивка на термоса, заключи двете стени и хвърли термоса в раницата си. Точно тогава виковете на неговите войници го изкараха под пара навън. Онова, което видя, го накара да се свие от ужас. Небето като че ли падаше над главите им. Завас грабна един бинокъл и разгледа ледените планини, които образуваха пръстен около града. И тогава разбра истината. Не падаше небето — падаха ледените скали, които ги обграждаха.

Всеки момент щяха да бъдат погребани под лавини от лед, стоварващи се от всички страни.

— В хеликоптера! — изкрещя полковникът, скочи в машината и веднага включи мотора в отчаян опит да я вдигне във въздуха, преди неизбежното да ги сполети. Перките се раздвижиха, но после се закашляха и заглъхнаха. Хеликоптерът беше конструиран от французите, но изработен по техен лиценз от китайците, които бяха доставили на египтяните няколко модела — мамка им на онези неверници в Пекин!

Опита се пак да раздвижи перките, а междувременно хората му се натъпкаха вътре. Когато пилотът пое контрола над управлението, полковникът отново вдигна бинокъла, за да се опита да пресметне колко точно им остава до удара.

Срещу тях летеше гигантска стена лед, която всеки момент се канеше да връхлети върху хеликоптера и да ги превърне в каша от кръв, плът, парчета метал и стъкло. Завас усети как сърцето му буквално спира, когато зърна разпенената лавина да достига подножието на храма и да пълзи към голямото стъпало. А после почувства как всички те, заедно с машината, се издигат към небето.

 

 

Серена почувства, че се сгорещява, докато пълзеше по южната шахта на П4 с помощта на въжето, което Конрад бе използвал при първото си излизане в града. Когато се обърна назад, видя, че той все още е в звездната камера опитваше се да се измъкне нагоре с една ръка, тъй като другата бе напълно безпомощна и подгизнала в кръв.

— Конрад! — изкрещя тя, закрепи си ботушите към стените на шахтата и протегна ръка, за да го хване за дясната. Дръпна, колкото можа, но усети, че гърбът й сякаш се пречупи. Изкрещя от болка, но продължи да дърпа все така, докато накрая не го изтегли в шахтата.

— Благодаря — изрече задъхано той. — А сега да вървим!

Тя вдигна глава към горния край на шахтата и към кръпката синьо небе.

— Защо въобще да си правим труда? — изрече по едно време. — Навън няма нищо. Нито радиостанции, нито можем да се свържем с когото и да било!

— Това е единственият ни шанс. Подземната геотермална клапа вече се е задействала. И топлината, която отдава, вероятно ще разтопи всичко около нас, а хидравличната система на пирамидата ще започне да засмуква вода. После обаче тази вода ще се превърне в лед. Всичко ще замръзне.

Едва тогава Серена схвана положението.

— Момиченцето в леда — кимна бавно тя. — Ще станем като него.

— Не е задължително. Поеми това! — И й подхвърли кървавото парче плат, което висеше от ранената му ръка. — Можеш да го използваш като сигнално флагче. А сега движение! Точно зад теб съм.

Макар и неохотно, Серена тръгна нагоре по въжето към отвора на шахтата. Усещаше, че Конрад изостава. Отвреме навреме му викваше нещо и той й отговаряше, но всеки следващ отговор ставаше все по-слаб и недоловим.

Накрая стигна до края на шахтата и се хвана здраво за ръба. Пръстите й веднага изстинаха. Вятърът виеше бясно, а температурата спадаше точно толкова рязко, колкото и се бе повишила. Серена се изтегли нагоре, за да види какво става. Пред очите й се разкри гледка, която я накара да затаи дъх.

Цялата ледена купа, която доскоро обграждаше града, се сриваше върху него. Топящият се сняг се превръщаше в огромно езеро, което постепенно поглъщаше всички постройки, намиращи се на повече от километър под тях. Вече се виждаха единствено върховете на по-високите храмове и обелиски. А нивото на водата около пирамидата бързо се издигаше. Само след минути щеше да стигне до нея.

— О, не, Господи, моля те! — простена Серена и се обърна назад, оглеждайки се за Конрад.

Никаква следа от него. Обзета от паника, тя изкрещя:

— Конрад!

Никакъв отговор.

Серена присви очи и се загледа в притъмняващата шахта. Вътре нещо проблясваше. Беше вода, която пълзеше към нея. А Конрад не се виждаше никъде.

Конрад, който не беше в състояние повече да се задържи, се плъзна надолу в шахтата към звездната камера на П4, която вече бе пълна до тавана с вода. В отчаянието си да си поеме въздух, той започна да опипва каменния купол и за негова огромна изненада там се отвори друга шахта. Ала водата продължаваше да се надига, опитвайки се да го погълне завинаги.

Но после някаква нова тяга отдолу го дръпна здраво за краката и го смъкна по Голямата галерия, отвеждайки го в нещо като тръба. Неспособен повече да си задържи дъха, Конрад се отказа да се бори и се остави водата да изпълни дробовете му.

Вече потъваше в мрака на съзнанието си, когато почувства как тялото му се удря в каменна решетка. Най-неочаквано водата просто се изля отгоре му и се оттегли нататък в тръбата.

Напълно подгизнал и едва поемащ си дъх, той се хвана за решетката и с огромно усилие на волята се изправи. После се втурна надолу по тунела, опитвайки се да се ориентира, макар да си даваше сметка, че окончателно се е изгубил. Всичко по него го болеше, но той продължаваше да шляпа в дълбоката до глезените му вода, която бързо се надигаше. После чу зад себе си тътен.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере какво става. Просто се стегна и си пое дълбоко въздух. Водната стена се стовари върху него, пое го и го отнесе в по-малък тунел. Докато течението го подмяташе като играчка, той не издържа и се нагълта с вода.

Постара се да запази самообладание, но по едно време усети, че съзнанието му отново бавно и неусетно потъва в мрак. Не успя да се хване за нищо, затова просто се пусна. Мракът го обгърна и последното, което усети, е, че тунелът го засмуква. В следващия миг обаче дневната светлина го заслепи и той с изумление установи как, подобно на гейзер, водата избликва на петнадесетина метра нагоре. Приземи се тежко върху тресящата се земя, останал без въздух.

В продължение на няколко минути не успя да помръдне. Земята под тялото му го тресеше като люлка, а тътенът на стоварващите се в долината ледени планини бе оглушителен.

Усети покрай ухото си водна струйка, която го накара да си даде сметка, че няма къде да се скрие — независимо дали се намира горе или долу, всичко, което се намираше под три километра от ледената шапка на континента, скоро щеше да бъде погълнато и завинаги замразено. Изтръпнал от ужас, той си спомни за хората в леда, които бе зърнал по време на спускането си в П4, и веднага реши, че въобще не желае да споделя съдбата им.

С невероятно усилие на волята успя да се изправи на четири крака и да пропълзи през непрекъснато надигащата се около него вода. След няколко крачки почувства как температурата бързо спада, а ветровете се засилват. Потрепери от студ.

Забеляза някакво тяло, което се носеше към него, и това го накара да се забави за малко. Беше труп, вече подпухнал и посинял. Докато минаваше покрай него, Конрад разпозна лицето на полковник О’Дел от ледената база „Орион“. Ужасът, който се бе изписал по лицето на трупа, го накара да усили ход още повече.

Водата вече беше стигнала до коленето му, а купата от ледени скали около града бе започнала да се срива като консервна кутия под натиска на огромното налягане. Раненото рамо го болеше непоносимо. С помощта на здравата си ръка той се надигна и продължи напред. После във водата зърна някакво цветно петно.

Беше размазан червен „Хаглунд“ — останка от ледената база „Орион“. Макар и напълно безполезен за пътуване, кабината му все пак предлагаше някакво убежище и защита.

Внезапно земята се разтресе като желе и Конрад бе изхвърлен по лице. Вдигна глава точно навреме, за да види как към него лети петнадесетметрова стена от вода и лед. Зяпна от благоговение пред този невероятен природен спектакъл. Нямаше къде да се скрие от подобна природна сила. Разбра, че е настъпил и неговият час.

В този миг си спомни за Серена и с последни усилия на волята протегна ръка и докопа вратата на кабината.

Натисна дръжката и се хвърли бързо вътре. Едва успя да си сложи колана и да затвори вратата, когато водната стена се стовари с цялата си мощ върху „Хаглунд“-а и го пое във врящия леден котел.