Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (3)

2.

Наска, Перу

 

Конрад Йейтс плъзна поглед по склона на платото, окъпано от яркото слънце на Перу, и се вторачи в равнините на Наска. Голата, безкрайна пустиня обгръщаше всичко около него. Забеляза гигантските фигури на Кондора, Маймуната и Паяка, стърчащи над прогорената от слънчевите лъчи пустош. Имаше чувството, че се намира на Марс. Прочутите линии Наска, простиращи се на километри и датиращи от хилядолетия, бяха толкова огромни, че можеха да бъдат обхванати с поглед само от въздуха. Както и миниатюрния облак прах, виещ се в далечината около Панамериканската магистрала.

Облакът спря близо до микробуса, който той бе паркирал встрани от пътя. Конрад извади бинокъла си и го фокусира в тази посока. До микробуса му бяха спрели два военни джипа, от които изскочиха осем перуански войници и започнаха да оглеждат возилото му.

„Мамка му! — изпсува наум той. — Как са разбрали къде да ме търсят?“

Жената, изправена до него, оправи раницата на гърба си и изрече с безизразен френски акцент:

— Неприятности ли, Конрад?

Той се вторачи в циничните й сини очи, обрамчени от двадесет и четиригодишно, бебешки гладко личице. Мерседес, дъщерята на френски телевизионен магнат, беше продуцентка на предаването му „Древните загадки на Вселената“ и му помагаше да изнамира интересни места.

— Все още не — сряза я той. — И за вас съм доктор Йейтс!

Тя се нацупи. После, подобно на раздразнена чистокръвна кобила, прогонваща досадни мухи, размаха стърчащата от прореза на бейзболната си шапка конска опашка.

— Доктор Конрад Йейтс, най-великият световен експерт по мегалитна архитектура! — закаканиза тя като второкласния актьор, който водеше шоуто им. — Изхвърлен от академичните среди заради брилянтните си, но иначе крайно неортодоксални теории за произхода на човешката цивилизация. — Направи пауза и добави: — Но обожаван от жените по целия свят!

— Само от малоумните! — поправи я той.

После вдигна поглед към последната издатина преди върха на платото. Беше гол до кръста. Силното му, мускулесто тяло беше добило загара си от катеренето на най-важните и горещи географски и политически върхове. Тъмната му коса беше доста дълга — носеше я прибрана на опашка с тънка кожена връзка. Тридесет и деветгодишното му тяло и издяланите като с длето черти излъчваха уморен и гладен вид. И той наистина се чувстваше така — уморен от броденето по житейските пътеки и гладен за отговори.

До най-отдалечените кътчета на света го отвеждаше неутолимата му жажда към произхода на човешката цивилизация — така наречената „култура Майка“, положила основите на най-древните познати цивилизации на планетата. Една монахиня веднъж му каза, че вманиачеността му на тази тема всъщност се корени в желанието му да открие биологичните си родители, които били изчезнали след раждането му. Може и да е права. Но сега поне древните жители на Наска биха могли да му предложат някои насоки.

Конрад постави ръка върху издатината над главата си и с лекота се изтегли нагоре. Бяха достигнали върха на платото. Той протегна ръка, пое прашната длан на Мерседес и я издърпа на върха. Тя падна върху него — нарочно и го просна по гръб. Игривите й очи се впиха в неговите за няколко секунди, но после момичето отмести поглед встрани и ахна.

Върхът представляваше абсолютно гладка повърхност, оформена с лазерна прецизност. Приличаше на гигантска самолетна писта и предлагаше умопомрачителна панорама към някои от най-прочутите дялани фигури в пустинята Наска.

Докато Мерседес се наслаждаваше на гледката, Конрад се изправи и се отупа от прахта. Надяваше се момичето да запомни всичко добре, защото следващото, което щеше да види, вероятно ще бъде през решетките на затвора — освен, ако бързичко не измисли как да се изплъзнат на перуанските войници, дебнещи долу.

— Не може да не признаеш, Конрад — отбеляза накрая тя, — че този връх със сигурност е бил самолетна писта!

Мерседес се опитваше да предизвика научния му интерес. Тъй като фигурите можеха да бъдат видени само от въздуха, някои от по-смахнатите му конкуренти в областта на археологията бяха изказали хипотезата, че древните жители на Наска са имали летящи машини и че конкретно този връх, на който те двамата сега се намираха, някога е бил писта за извънземни космически кораби. Точно сега нямаше нищо против появата на един такъв кораб — тъкмо да го измъкне от лапите на момичето и на перуанските войници.

Но си даваше сметка, че има нужда от нея. Това шоу бе единственият му източник за субсидиране на проучванията му, а самата тя — единственият му работодател.

Конрад въздъхна.

Като че ли битките с пясъците на времето, с чуждестранните правителства и с всякакви налудничави теории за произхода на човешката цивилизация не му бяха достатъчни, та сега и теории за древни астронавти! Тъкмо да се лиши и от малкото останал му респект сред академичните среди, на който все още се радваше!

Някога Конрад се славеше като авангарден, постмодерен археолог. По онова време той твърдеше, че значимостта на древните руини е нищожна на фона на информацията, която те предлагат за своите строители. Подобна позиция влизаше в тотално противоречие с популярния самодоволен канон за „съхранението“ в традиционната археология, който, по мнението на Конрад, беше просто прикритие за разцвета на туристическия бизнес и за трупането на повечко долари. Така, с течение на времето, за пресата той се превърна в независим единак, за колегите си — в повод за горчива ревност, а за близкоизточните и южноамериканските правителства стана нарицателно за трън в задника, защото нарушаваше претенциите им за собственост върху най-великите археологически съкровища в света.

А после, един ден, близо до Луксор в Египет той изкопа десетки израелски селища от тринадесети век пр. Хр. Тези селища представляваха първото физическо доказателство за истинността на библейския „Изход“. Ала официалната позиция на египетското правителство постулираше, че техните древни предци никога не са използвали еврейски роби при строежа на пирамидите. Освен това единствено правителството на Египет имало правото да обявява пред медиите за откритията, направени на неговата територия. А Конрад не беше обсъдил находките си с представителите му, като се бе обърнал право към пресата. И по този начин беше нарушил договора, който всеки археолог, получил разрешение да копае в Египет, беше длъжен да подпише.

Началникът на Египетския върховен съвет по антиките го нарече „глупав, мързелив идиот“ и го изгони от страната, лишавайки го завинаги от правото да стъпва там.

Внезапно местата се бяха разменили и Конрад иконоборецът се бе превърнал в Конрад съхранителя, настояващ за международна защита на „робския град“. А когато правителството най-сетне допусна телевизионни камери до обекта, рушащите се основи на израелските селища вече бяха сравнени с булдозери, а мястото — застроено като военна база. Вече не бе останало нищо за съхранение само история, на която никой не вярваше, и репутация в развалини.

Сега положението беше още по-лошо.

Конрад бе лишен от статуса си в научните среди. Беше лишен и от пари. Намираше се в лапите на Мерседес и на нейното налудничаво телевизионно реалити шоу, чиято главна цел беше развлечението на простолюдието, а не археологията. Нямаше право да се връща в Египет, а скоро същото щеше да важи за Перу, Боливия и още ред други държави. Само категоричното доказателство за съществуването на културата Майка би могло да го спаси от древните астронавти, от евтините научно-популярни филмчета и още по-евтините флиртове.

По лицето на Мерседес се изписа загриженост:

— Като гледам, ще изгубим цял един ден, докато качим необходимия екип до това плато! — Но после изражението й светна и тя добави: — Като че ли ще е най-добре да се придържаме към нашата „Чесна“ и коментар на фона на снимките!

— Но това би опорочило напълно нашата цел, Мерседес! — възкликна Конрад.

— Какво имаш предвид? — погледна го неразбиращо тя.

— Може би е време да извършим един свещен ритуал — изрече той и хвана ръката й. — Ритуал, който ще предизвика едно откровение!

Конрад падна на колене, придърпа я към себе си и забеляза как очите на момичето блеснаха в очакване.

— Сега прави това, което правя и аз. Ще станеш свидетелка на велика мистерия!

Мерседес се приведе до него.

— Зарови пръсти в прахта!

Двамата бавно заровиха пръсти в горещите, черни вулканични камъчета и постепенно стигнаха до хладната и влажна жълта глина отдолу.

— И това ли го пише в сценария ти? — обърна се към него тя. — Много е приятно!

— Сега стрий малко глина между пръстите си!

Тя стори, каквото й беше казано, а после повдигна малка бучка глина към носа си и я помириса, сякаш, за да преживее някакво космическо откровение.

— Ето, че разбра! — изрече спокойно той.

— Това ли е всичко? — объркано го изгледа Мерседес.

— Не разбираш ли? Тази почва е прекалено мека за кацането на каквото и да било летателно средство! — изрече триумфално Конрад и й се усмихна. — Толкова с фантазиите ти за древните астронавти!

Трябваше да се досети, че простичкият му научен експеримент няма да й се понрави. Очите й се превърнаха в малки цепнатини от ярост. Конрад многократно бе ставал свидетел на подобна трансформация. Точно по този начин Мерседес се бе намърдала на мястото си в телевизията — с инат и с помощта на бащините си пари.

— Шоуто се нуждае от теб, Конрад! — изсъска тя. — Ти си астро-археолог от двадесет и първи век или каквото там се наричаш. Не си проваляй шансовете! Държа да те оставя в играта! Но отлично знаеш, че ме натискат за рейтинга. Така че, ако не играеш по правилата, нищо не ми пречи да наема на твое място някое зъбато величие, което да се прави на археолог по телевизията.

— Което ще рече какво?

— Ще рече да дадеш на откачалките, които ни гледат, онова, което искат!

— Древни астронавти ли?

Бебешкото й лице се разтопи в блажена усмивка и погледът й заискри от обожание.

— Професор Йейтс! — измърка Мерседес, обви ръце около врата му и впи устни в неговите.

Неспособен да се изтръгне от нея, нито пък да си поеме въздух, той бе принуден да й отвърне с презрителна целувка. Очевидно онова, което френският писател Молиер бе казал за драматурзите, се отнасяше и за археолозите. Проститутката в тази ситуация бе само той. Отначало започна да го прави само за себе си, после за няколко приятели и университети. Така че, какво му пречеше да не започне да получава и пари за това?!

Внезапно ги блъсна силен порив на вятър. Конската опашка на Мерседес го зашлеви през лицето. В небето над тях се материализира блестящ метален обект. Конрад заслони очи и разпозна очертанията на военен хеликоптер „Блек Хоук“, от чиито отвори стърчаха дулата на картечници.

Мерседес проследи погледа му и се смръщи.

— Какво е това?

— Неприятности!

Той протегна ръка зад гърба й и извади от раницата й 9-милиметров автоматичен пистолет „Глок“. Момичето се ококори от ужас.

— Пуснал си ме през границата с това?!

— Глупости! Купих го онзи ден в Лима — отговори той, измъкна от чантичката на колана си нов пълнител и бързо зареди пистолета. После пъхна оръжието в колана на кръста си. — Остави разговорите на мен!

Напълно изгубила дар слово, Мерседес само успя да кимне.

Хеликоптерът се снижи, а вятърът от перките му вдигна облак червен прах от върха на платото. Когато се приземи и вратите се разтвориха, отвътре изскочиха шестима войници от специалните части на САЩ в камуфлажни екипи и веднага подсигуриха периметъра. Едва след това се появи снажен млад офицер в синята бойна униформа на Военновъздушните сили — изтропа по металните стълби и веднага се насочи към Конрад.

— Доктор Йейтс? — изрече офицерът.

Конрад го изгледа. Изглеждаше приблизително на неговите години — елегантен, открит човек, когото като че ли бе виждал и преди. Лявата му ръка бе облечена в черна кожена ръкавица. Накрая археологът изрече:

— Кой пита?

— НАСА, сър. Аз съм командир Лундстрьом. Работя за баща ви, генерал Йейтс.

Конрад се вкамени.

— За какво съм му притрябвал?

— Генералът се нуждае от мнението ви по въпрос от жизненоважно значение за националната сигурност.

— Не се и съмнявам, обаче националният интерес и моят собствен са две различни понятия.

— Не и в този случай. Доколкото разбрах, вие сте персона нон грата в Университета на Аризона. И в случай, че още не сте забелязал, точно в този момент по склона на платото се катери въоръжен отряд от местните. Така че, можете да избирате: или да дойдете с мен, или да прекарате следващите няколко седмици в перуански затвор.

— Изборът ми не е богат. Ще трябва да си помисля.

— Погледнете на нещата така — продължи командир Лундстрьом. — Малката ви приятелка тук надали ще прегърне с ентусиазъм идеята да ви плаща гаранцията, когато разбере, че сте я използвали, за да внесете контрабандно в страната египетски предмет на изкуството, и да го заложите срещу свободата на много издирван южноамерикански наркобарон.

— Луксор можеше да се справи и по-добре с изфабрикуването на поредната си лъжа. И къде, според тях, съм намерил този предмет на изкуството?

— Египтяните твърдят, че сте го откраднали от Националния музей в Багдад, когато градът е паднал под американска окупация по време на Иракската война. Иракчаните потвърждават думите им. Или поне тази е версията, която представят пред перуанците, боливийците и всички останали, които проявяват желание да ги слушат.

Конрад се опита да потисне яростта си срещу египтяните и същевременно пресмяташе шансовете си да изгние в затвора. Стигна до заключението, че Мерседес вероятно ще остави надзирателите първо да си поиграят с него и едва тогава ще му плати гаранцията.

— Много добре! — обърна се той към командир Лундстрьом. — Но въпреки всичко смятам да се откажа от тази прекрасна възможност. — И протегна ръка към офицера, за да си вземат довиждане.

Но той въобще не помръдна. Само изрече:

— Има още нещо, доктор Йейтс. Открихме онова, което сте търсил през целия си живот.

Конрад вдигна очи към него и попита:

— Биологичните ми родители ли?

— Следващото по важност. Подробностите ще научите, когато стигнем там.

— Последният път това ваше „там“ едва не ме уби, командире. Защо не си намерите някой друг?

— Опитахме — отговори офицерът и направи кратка пауза, за да му предостави време да осъзнае чутото. — Изчезнала е. И доколкото можем да се досетим като че ли друга организация вече е успяла да наеме доктор Сергети по същия въпрос.

— Серена ли?!

Лундстрьом кимна.

Десетки сценарии преминаха като на филмова лента през съзнанието на Конрад — всички до един колкото неприятни, толкова и вълнуващи. Дори самото й име бе достатъчно, за да го върне към живот. А мисълта, че той, Серена и баща му, заедно с толкова различните им светове, ще се сблъскат за първи път, го накара да се запита дали времепространственият континуум ще успее да издържи подобна среща и дали Вселената няма да експлодира.

— Тази работа няма да завърши добре, нали, командире?

— Вероятно не. Но генерал Йейтс ни очаква.

— Само минутка.

Конрад се обърна и се приближи до Мерседес, която наблюдаваше цялата тази размяна на реплики със сбърчено чело. Целуна я и каза:

— Много съжалявам, скъпа, обаче трябва да тръгвам.

— Къде? Къде отиваш?

— Да се срещна с един истински древен астронавт.

После отново бръкна в раницата й и извади оттам златна египетска статуетка на Рамзес II от Деветнадесетата династия. Това бе фараонът от така наречения в Библията „Изход“. Беше я открил в израелския град на робите и тя бе единственото веществено доказателство на този свят, което можеше да свидетелства, че той не се е побъркал. Подаде я на момичето и каза:

— Нямаш никаква представа откъде това нещо се е появило в раницата ти. Казвам ти го в случай, че любезните господа, които в момента се качват по склона, те попитат, докато те ескортират обратно до Лима.

Мерседес зяпна и проследи замаяно с поглед Конрад и Лундстрьом, които се качиха във военния хеликоптер. Вратите му щракнаха и само след миг машината се отлепи от земята.

Конрад се загледа в отдалечаващото се плато. Докато се сети да помаха на Мерседес, перуанските войници вече бяха стигнали до върха, а хеликоптерът навлизаше в планините.

Археологът се обърна към офицера и попита:

— И така, какво иска от мен баща ми този път?

— По-точният въпрос би бил „къде“ ви иска! — изтъкна Лундстрьом, подхвърли му бяла полярна екипировка и добави: — Няма да е зле да облечете това!