Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (16)

15.

В голямата камера се възцари напрегната тишина. Генерал Йейтс погледна към Конрад и от изражението му разбра, че нещо с изчисленията му се е объркало. Като че ли монахинята също го усещаше.

— Да не би нещо да… — започна той.

— Няма никаква грешка! — отсече синът му. — Южната шахта, за която знаем, че е построена преди най-малко дванадесет хиляди години, е насочена така, че да се изравни със звездата Сириус в нашето небе, в настоящето. А северната шахта е насочена към Ал Нитак — средната звезда от Колана на Орион.

Йейтс веднага схвана, че има още нещо, ала Конрад не го огласи. Перфектно го разбираше. Серена не преставаше да наблюдава подозрително сина му.

Накрая тя се обади:

— Даже и да си прав за астрономическата подредба, смяташ ли, че П4 има нещо общо с последните земетресения?

За огромно облекчение на Йейтс Конрад предпочете да замълчи.

— Мисля, че преди да продължим, трябва да се свържем с наземната база — заяви генералът, извади радиостанцията си и нагласи честотата. — Ледена база „Орион“, тук е екип „Феникс“!

Никакъв отговор. Само съскане и припукване.

— Ледена база „Орион“ — пробва отново Йейтс. — Чувате ли ни?

Отново никакъв отговор.

— По дяволите! — извика генералът. — Сигурно стените ни пречат!

— Нали не попречиха на изображението, което ни изпрати роботът! — обърна се към него Серена. — Вероятно базата ви вече я няма. Може би е затрупана от снежната буря.

— Вижте какво, сестра Сергети… — започна Йейтс.

— Доктор Сергети! — сряза го тя.

— Вижте какво, доктор Сергети! Вероятно просто става въпрос за радио затъмнение, причинено от полярната буря! Нищо повече! Така че най-добре е да се захванем с онова, за което сме дошли! Лопес, Маркус, Кригел!

Тримата офицери веднага застанаха мирно и отдадоха чест.

— Да, сър!

— Организирайте нов команден и логистичен център в тази камера! Убежището вероятно е крайно нестабилно. Донесете тук всичко, от което се нуждаете. — После се обърна към Конрад, сложи ръка на рамото му и каза; — Горе спомена нещо за четири шахти в тази пирамида.

— Точно така — кимна археологът. — Предполагам, че другите две шахти, ако изобщо съществуват, излизат от някоя по-долна камера. Трябва да ги потърсим, за да бъдем сигурни.

— За какво да бъдем сигурни? — намеси се Серена.

— Ще знам, когато стигнем там — отговори лаконично Конрад.

— И как смяташ да стигнеш дотам? — изгледа го присмехулно тя.

— През тази врата.

— Каква врата?! — извърна се рязко генералът.

— Онази там!

Генералът проследи как Конрад се обръща към шахтата, от която бяха дошли, и как сканира стената вдясно от нея с лъча от фенерчето си. И ето, че за огромно удивление на Йейтс в ъгъла се видя открит проход. Значи през цялото време е бил зад тях!

— Ама това не беше тук преди! — прегракна от изненада Серена.

— Напротив, винаги си е било там — отвърна спокойно Конрад.

За пореден път генералът беше удивен от усещането за пространство и размери, което притежаваше синът му. Не би се изненадал, ако Конрад вече е начертал в ума си картата на цялата вътрешност на пирамидата.

— Казвам ти, че не беше! — упорстваше Серена.

— А аз пък ти казвам, че не си я забелязала — обърна се към нея Конрад. — Защо не се поуспокоиш, а?

— Хубаво — навири нос монахинята. — В такъв случай какво чакаме?

Йейтс блокира пътя й с ръка и отсече:

— Вие оставате тук, докато ние двамата с Конрад претърсваме за другите две шахти!

Очите й гневно проблеснаха. Очевидно тази жена имаше проблем с подчинението. Нищо чудно, че Ватикана я считаше за трън в задника. Монахинята се опита да отблъсне ръката му и да се насочи към прохода, но този път Конрад беше този, който я сграбчи за рамото и я дръпна назад.

— Успокой се! — изрече той. — Когато открием другите две шахти, веднага ще се върнем за теб!

„Да, веднага ще го направим!“ — изкиска се мислено Йейтс, а на глас каза:

— Разбира се, че ще се върнем! Веднага щом открием нещо!

— Обещаваме! — добави сериозно Конрад, което определено притесни Йейтс. Синът му нямаше право да обещава каквото и да било на когото и да било.

Изражението върху лицето на Серена веднага подсказа на генерала, че тя въобще не вярва на Конрад.

— Добре де — кимна накрая тя. — Вървете!

Йейтс направи знак с глава на Маркус и Кригел, които веднага застанаха на пост при вратата, след което пое след сина си, който вече бе тръгнал надолу по ниския, квадратен тунел.

 

 

Докато пристъпваха напред в тъмнината, генералът стигна до тревожното заключение, че бяха допуснали огромна грешка, позволявайки на Майката Земя да се присъедини към екипа им. Не че на момичето му имаше нещо. Проблемът беше в сина му — Конрад определено превърташе, когато тя беше наоколо.

Бащата се надяваше, че малко повече пространство и чист въздух ще прочисти главата на момчето му.

Тази стратегия се оказа изключително успешна само няколко минути по-късно, когато двамата стигнаха до някаква солидна хоризонтална платформа. Приличаше на нещо като олтар. Внезапно Конрад се закова на място.

— Какво има? — обърна се заинтригуван към него Йейтс.

— Тази платформа се намира точно по оста изток-запад на пирамидата — обясни той. — Обозначава точката, разделяща монумента на северна и южна половина.

— Е, и? — попита Йейтс и направи крачка напред, но Конрад веднага го спря с ръка. Оказа се доста по-силен, отколкото генералът предполагаше.

— Виж! — Конрад насочи лъча на фенерчето си в тъмнината и разкри нещо, което приличаше на гигантски подземен тунел, спускащ се към центъра на Земята. В средата на блестящия под имаше дупка с широчина дванадесет метра и дълбочина шест. И представляваше огледално отражение на сводестия таван при върха му, отстоящ на деветдесет метра над главите им. — Това е главният коридор или Голямата галерия — обясни той.

— Да ме вземат мътните, сине! — възкликна Йейтс и веднага отстъпи от ръба пред краката му. — Определено познаваш това място! Сигурен ли си, че никога преди не си бил тук?

— Само в сънищата си.

— Да, и на мен ми прилича на кошмар — Йейтс надникна над ръба. — Къде ли отива това нещо?

— Има само един начин да разберем — отвърна Конрад и извади въже от раницата си. — Склонът е с наклон около двадесет и шест градуса, а подът му е доста хлъзгав. Ще трябва да се държим за нещо. Гледай да се хванеш добре за опорите и внимавай да не се подхлъзнеш!

Бяха изминали около триста метра надолу, когато генералът внезапно изгуби усет за посоката. Същият световъртеж, който понякога усещаше и в ледената база „Орион“. Не бе в състояние да определи кой край на тунела е нагоре, и кой — надолу. Разтри очите си, които го сърбяха от студената пот, и продължи смело надолу по Голямата галерия.

— Не взе Серена само като наблюдател, нали? — обади се по едно време Конрад.

Йейтс почувства, че монахинята очевидно липсва на сина му. Няма що! Особено като се има предвид, че току-що се бяха разделили с нея.

— Естествено, че не. Исках да разбера колко знае за тази работа. Убеден съм, че е повече, отколкото издава.

— Какво те кара да бъдеш толкова подозрителен? — попита го Конрад.

— Изискванията на работата ми.

— В такъв случай Серена може би не трябва да остава сама.

— При нея са трима добри офицери, които охраняват периметъра.

— Просто не смятам, че трябваше да я оставяме там.

— Напротив, трябваше! Като стана въпрос за нея, сега можеш да ми кажеш онова, което прецени, че не е подходящо за добрата католичка. Или по-точно — какво мислиш наистина по този въпрос тук.

— Ами, вероятно не е кой знае колко важно — отговори Конрад. — Може да е чисто съвпадение.

— На подобно място не съществуват съвпадения — отсече Йейтс. — Давай, слушам те!

— Огледай се! — каза синът му и обгърна с жест обширната, блестяща галерия. — Никакви надписи, никаква религиозна иконография, никаква видима символика както в галерията, така и в самата пирамида.

— Е, и?

— Значи не е гробница.

— Тогава какво е, по дяволите?

— Имам чувството, че се намираме във вътрешността на гигантска машина!

Йейтс усети как в стомаха му нещо се преобърна. Прие новината като пророчество — едновременно очаквано и тревожно.

— Машина ли?!

— Смятам, че от нея се очаква да направи нещо.

Настъпи кратка, тягостна тишина. Накрая генералът прочисти гърлото си и попита:

— Какво например?

— Нямам представа. Вероятно катаклизмът е сварил строителите й, преди да са имали възможността да я включат.

— Може би.

— Или пък — продължи Конрад — именно тази машина е причинила въпросния катаклизъм.

Йейтс бавно кимна, докато претегляше хипотезите на сина си. Незнайно как, но и той подозираше същото. Още откакто пристигнаха тук. Искаше му се да може да даде на Конрад повече информация. Но сега не беше моментът. А и нищо чудно той сам да я открие.

 

 

Докато се спускаше по Голямата галерия, Конрад се ядосваше, че не бяха взели и Серена. И не само защото държеше тя да се увери с очите си колко прав се е оказал за П4. Изражението й недвусмислено подсказваше колко изолирана се чувства. И тъй като той самият познаваше това усещане много добре, изпита лека вина, че не се застъпи за нея пред Йейтс. Обаче въобще не възнамеряваше да профука с лека ръка собствените си шансове да проучи долните нива и да играе ролята на водач по време на най-великото археологическо откритие в човешката история.

Веднага щом стигнаха дъното на галерията, в главата му изникна картата на вътрешността на пирамидата. Пътят пред него се разклоняваше на два по-малки тунела. А трябваше да бъдат три.

Усети затрудненото дишане на баща си зад гърба си.

— Е? — изрече задъхано Йейтс. — Сега накъде?

Конрад огледа внимателно двата „по-малки“ тунела.

Всеки от тях беше висок повече от девет метра. Единият продължаваше под същия наклон като галерията — двадесет и шест градуса. Другият падаше под деветдесет градуса във вертикална шахта. Нито един от двата не му хареса. Обърна се и започна да оглежда стените за трети тунел, който минава успоредно под галерията. Но не го откри.

— Какво правиш? — учуди се Йейтс.

Конрад потупа студената стена, но нищо не каза. Беше напълно сигурен, че централната камера, която търсеха, се намира на това ниво. И ако Голямата пирамида в Гиза наистина е построена по модела на тази, то тогава коридорът, отвеждащ към централната камера, би трябвало да се намира тук, в дъното на галерията.

Обаче го нямаше.

Вероятно отиваше прекалено далече в хипотезата си, че древните египтяни са научили всичко от атлантите. А дори и първоначалната му теория да се окажеше правилна, то това в никакъв случай не означаваше, че египтяните са притежавали както познанията, така и средствата, за да издигнат точно копие на П4.

— Камерата, която търсим, се намира на това ниво изрече той накрая. — Но ще трябва да стигнем до нея от долу.

— Добре — кимна Йейтс. — По кой тунел?

— На теория и двата коридора би трябвало да водят до погребалната камера — изрече не особено уверено Конрад.

— Стига да не е нашата — опита се да се пошегува генералът.

— Тя няма нищо общо с погребенията — обърна се към него синът му. — Погребалната камера в дъното на пирамидата служи за нещо като космическа тоалетна стая, където царят може да танцува и да празнува завършването на живота си. На върха на пирамидата се намира фениксът или камъкът бенбен, символизиращ прераждането. Всичко това е символ на възкачването, възнесението.

— Схванах — кимна Йейтс. — И някъде по средата на двете неща се случва въпросният фокус-бокус.

— Да, в централната камера — рече Конрад. — Именно там би трябвало да открием хранилище с някакви текстове или технология, които да ни помогнат да проумеем значението на П4. — Огледа се и добави: — И тъй като коридорът за достъп липсва, предполагам, че погребалната камера сама ще ни подскаже.

— И кой тунел води до нея?

Конрад усещаше вторачения поглед на баща си върху себе си. Истината бе, че още не беше свикнал с подхода към пирамидата отгоре надолу. Все пак целият му досегашен опит се базираше на прониквания отдолу нагоре.

Обърна се отново към първия тунел.

Най-естественото би било да продължат при наклона, по който бяха вървели до този момент. Но той подозираше, че този тунел отвежда към главния вход на П4. И именно затова сигурно е блокиран, за да не позволи проникването на външни лица.

— Чакам предложението ти, сине!

— Врата номер две! — отсече накрая Конрад. — Ще поемем по вертикалната шахта.

— Става. — Йейтс веднага се приведе над шахтата и пусна ново въже.

 

 

След половин час Конрад стигна дъното на вертикалната шахта и видя, че следва друг, по-нисък коридор в посока север-юг. Той също беше висок повече от девет метра. Йейтс тъкмо се бе приземил до него, когато алармата на ръчния часовник на сина му се включи.

— Да не би да имаш някаква среща? — попита баща му.

— Това означава, че се намираме точно под основата на П4. — Дръпна нагоре ръкавицата на лявата си ръка и наклони китката към баща си, за да му покаже синьо оцветения дисплей на своя мултисензорен часовник. Освен вграденият дигитален компас, барометър, термометър и Джи Пи Ес система, той включваше и висотомер. — Изминали сме почти два километра. Включил съм алармата така, че да ме предупреди за крайната ми цел.

Йейтс извади стандартния си висотомер — неотменим помощник на американските ВВС, и отбеляза:

— Грешиш с около петстотин метра. В момента сме не повече от километър и четиристотин.

Конрад погледна неуверено своя висотомер. Беше изключено баща му да го будалка.

Не и сега. Не и при този залог.

За него това бе равностойно на първото стъпване на човешки крак на Марс. И доколкото знаеше, НАСА не би си позволила никаква грешка в уредите.

После вдигна глава и стигна до заключението, че генералът е прав. Ако не друго, то П4 със сигурност има много по-голямо значение за човечеството, отколкото Марс. Най-малкото от всичко бе по-близо. Осезаемо по-близо.

— Е, сега накъде? — попита Йейтс. — На север или на юг?

Конрад сряза въжето си и инстинктивно се обърна на север.

— Насам!

След около триста и петдесет метра подът внезапно се наклони рязко и почти удвои височината на тавана. След около петдесетина метра се намираше входът, който Конрад търсеше. Усети как пулсът му се ускори.

— Ето я! — отсече той.

Озоваха се в още по-обширно пространство.

Лъчите на фенерчетата им се стопяваха в нищото. Обграден от пълния мрак и треперещ от студ, Конрад почувства, че тази кухина в постройката е многократно по-голяма от горната камера над Голямата галерия, която бяха оставили. При все това празнотата отвъд края на техните лъчи излъчваше необяснима плътност. Да, тук човешки крак определено не беше стъпвал.

— Ще хвърля една сигнална ракета — обяви Йейтс. — Имаме тридесет секунди. Едно, две, три!

Конрад буквално чу как баща му вдига пръчката на ракетата в тъмнината. Започна да брои наум, като приготви дигиталната си камера, за да заснеме всичко, което се появи от светлината.

Ракетата освети, каквото можа.

Докато очите му привикваха към новата обстановка, той започна да си дава сметка, че се намират точно в такова помещение, каквото и предполагаше — на ръба на титаничен кратер, с диаметър повече от километър. Но височината му беше само шестдесет метра.

Ракетата изсъска и изгасна. Отново се възцари непрогледен мрак.

— Покажи ми какво успя да снимаш — обади се генералът.

— Ето! — И Конрад пусна записа на току-що заснетото на малкия екран в задната част на камерата. Екранът блесна.

— Спри! — изкомандва Йейтс.

Конрад натисна бутона за пауза. В центъра на този кратер имаше нещо. Някакъв кръг или главина.

— Можеш ли да зумираш образа?

— Малко.

С пръсти, треперещи от прилива на адреналин, Конрад увеличи изображението, докато то изпълни целия екран. Картината обаче беше все така размазана, за да се разбере каквото и да било.

— Нека отидем там! — предложи внезапно той.

Бащата и синът тръгнаха едновременно към центъра, като внимаваха да не изгубят равновесие по спускащия се под наклон под.

Сърцето на Конрад биеше бясно. Нито в Египет, нито в двете Америки не бе преживявал нещо подобно — не бе влизал в камера, дори и слабо наподобяваща тази както по размери, така и по съдържание.

След осемстотин метра Йейтс му извика да спре.

Конрад сведе лъча на фенерчето си към пода и зърна нещо, простиращо се на десетина метра пред тях. В полирания под бяха издълбани четири пръстена, излизащи от овален картуш в центъра — подобен на гигантски печат.

Йейтс подсвирна и отбеляза:

— Най-сетне! Ето ти ги и надписите за нашата Майка Земя!

— Не съвсем — отбеляза Конрад, като дишаше тежко. Част от него искаше да се върне и да я доведе. Друга част обаче отказваше да признае, че няма да може да се оправи и сам. — Това е някаква икона или символ.

— В такъв случай и ти можеш да го разчетеш.

Конрад се насочи към центъра на пода, където в овалния картуш беше изписан твърде познат йероглиф. Беше на бог или цар, седнал върху някакъв механичен уред. Приличаше на брадат европеец, а на главата си носеше сложно орнаментирано украшение, известно като короната Атеф. В ръка държеше нещо като скиптър, което пък приличаше на малък обелиск.

— Тази фигура ми изглежда позната — прошепна Конрад. — Но не мога да се сетя откъде.

Отново сведе поглед към картуша на пода. Образът, изрисуван там, беше твърде сходен на символите, които бе виждал на боговете на Виракоча в Андите и Кецалкоатъл в Централна Америка. Ала този символ от друг свят събуждаше в него нещо първично и истински ужасяващо. Внезапно разбра защо.

— Тази пирамида е посветена на Озирис — обади се колебливо той.

— И какво от това? — възкликна Йейтс. — Нали повечето от пирамидите са посветени на някой бог?

— Не, не разбираш! — извика възбудено Конрад. — Този печат подсказва, че П4 е била построена от самия Цар на Вечността, от Господаря на Първото Време!

— Първото Време ли?!

— Епохата на Битието, за която ти разказах горе, в базата. Времето, когато човечеството е изплувало от първичната тъма и е получило даровете на цивилизацията от боговете — обясни Конрад. — В древните египетски текстове се казва, че тези дарове или технологии са били предадени на хората от посредници или по-незначителни божества, познати като „наблюдателите“ или уршу.

— Значи смяташ, че уршу всъщност са били атлантите, които са построили П4?

— Може би. Сигурен съм обаче, че Серена ще има своя интерпретация на това тук. Едно е сигурно — открихме извора. Открихме Културата Майка! — завърши триумфално археологът.

— Първото Време значи — рече Йейтс.

— Първото Време — рече Конрад и изговори фразата на най-добрия си древноегипетски: — Зеп Тепи!

В мига, в който тези думи излязоха от устата му, те сякаш се материализираха. Превърнаха се във вихър, който избликна от центъра на кратера и се завъртя из камерата с огромна центробежна сила. Подът започна да се тресе.

Неочаквано картушът се разцепи и от пода се издигна огнен стълб, който достигна кръглата шахта в тавана. Конрад се отдръпна стреснато.

— Ухааа! — извика и падна по очи. После изпълзя до дупката в кратера и се загледа в огъня.

Йейтс сграбчи ръката му и го дръпна.

— По-спокойно, по-спокойно!

Внезапно огненият стълб изчезна и боботенето спря. Единственото, което остана, бе подобният на кратер отвор, където картушът се беше разцепил.

Конрад усети как баща му го вдига на крака.

— И къде, за бога, смяташ, че отива това нещо, сине?

Конрад се наведе и надникна в огнената шахта. За части от секундата сякаш зърна светещ тунел, който май слизаше до самите недра на планетата. Но остатъчната топлина от изригването облиза челото му и той побърза да се отдръпне.

— Така, като гледам — изрече бавно той, като докосна челото си, за да провери дали все още е на мястото си, бих казал, че това там е адът!