Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (12)

11.

Бездната

 

Небето над пропастта се превърна в страховита чернота. Серена усети как смразяващият вятър прониква и през дрехите й. Ако това наричат затишие в полярната буря, то тя нямаше никакво желание да чака същинското й разразяване.

От бездната под тях се издигаше гъста мъгла. А най-близкият заслон, така нареченото „Убежище П4“, се намираше на повече от километър под тях.

— Сигурна ли сте, че ще се справите, сестро?

Беше генерал Йейтс, спускащ се по ледената стена над главата й, ухилен като дявол под заслепяващата светлина на лампичката на главата си. Преди да започнат спускането, той й бе обяснил най-подробно рисковете от него. А и какъв друг избор имаше тя? Ако беше останала в базата, за да изчака заедно с останалата част от света завръщането им, би означавало да тъне в пълно неведение относно евентуалните разкрития.

— Мисля, че е по-добре да ме наричате „доктор Сергети“, генерале — отвърна тя, като заби шиповете за лед, поставени на ботушите й, към гладката повърхност на стената. — И ако искате да знаете, изкачвала съм Еверест още с първата си игуменка.

— Тя ли ви даде жартиерите?

Йейтс сочеше сбруята на Серена. Както беше обгърнала бедрата й в горната им част, тя наистина приличаше повече на червени жартиери. В случай на изпускане сбруята щеше да разпредели шока върху тялото й равномерно.

— Не, само това. — И Серена извади брадвата си за лед, замахна и издълба нова дупка, в която постави поредната скоба. Държеше да покаже на Йейтс, че е в състояние да се справи с всичко. Ала истината бе, сърцето й биеше лудо, а дишането й се бе учестило. — Надушвате ли нещо гнило?

— Аха — извика Йейтс. — Вашата версия!

Никога досега не се бе срещала с прословутия Грифин Йейтс. Единственото, което знаеше за него, бе от разказите на Конрад. Беше убедена, че на генерала не може да се вярва. Според нея дълбоко в сърцето си този тип беше мошеник, както и цялата му експедиция. Просто успяваше да се прикрива по-добре от Конрад, който на неговия фон изпъкваше с освежаващата си честност и способност да се надсмива над собствените си недостатъци. Освен това тя бе стигнала до заключението, че решението на Йейтс да я вземе с тях при първото проникване в пирамидата не се дължеше нито на доброто му сърце, нито дори на факта, че цени познанията й на лингвист.

— Ще ми кажете ли защо в крайна сметка променихте решението си и ми позволихте да се влача след вас?

— Сред нещата, които научих от НАСА, е и фактът, че жените винаги са приятно допълнение към екипите на астронавтите.

Да, не бе очаквала нищо друго, освен подобна саркастична забележка.

— Хей, пък аз си мислех, че вземат жени, защото те са по-добри в задачите, изискващи прецизност.

— Да, когато не проявяват прекалена емоционалност и не се разстройват от нищо — не й остана длъжен Йейтс, спусна се рязко надолу и изчезна от погледа й.

До нея се появи Конрад.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Баща ти никога ли не спира да се заяжда с хората?

— Не е в природата му, но щом веднъж е програмиран за някаква мисия, продължава безотказно напред, докато не я приключи успешно.

— И оставя след себе си планина от трупове.

— В такъв случай да не изоставаме много от него! — отбеляза Конрад и се спусна надолу.

Тя го последва.

Конрад бе ненадминат катерач в тропическите области. Но прекалената доза самоувереност би била пагубна в подобен леден ад. Серена се притесняваше за него. За душата му. За своята също. Защото в предишния си опит да го спаси бе обрекла и двамата на вечни мъки.

Конрад вече бе на една ръка разстояние от нея. Тя се спусна, изравни се с него и се захвана за една издатина. Ледът беше обагрен в красиво синьо, което като че ли светеше.

— Много е красиво! — отбеляза тя.

— Не спирай, продължавай да се движиш! — изрече бързо Конрад.

Серена продължи да се спуска по въжето си. Но физиологичното състояние на Конрад я плашеше. А и собственото й дишане бе достигнало до необичайно висока скорост. Сърцето й също. Ударите му бяха ритмични, но бързи.

Спусна се още малко. Точно тогава Конрад й направи знак с облечената си в ръкавица ръка.

— Там долу! Виждаш ли?

Серена се вторачи в мъглата под тях. Точно в този момент тя като по команда се раздели и разкри няколко редове светлини, които напомняха на площадка за приземяване.

— Да, виждам.

— Не, имам предвид виждаш ли какво е това там?

Едва тогава тя забеляза, че площадката за приземяване е всъщност плоският връх на блестяща бяла пирамида, издигаща се рязко нагоре от дъното на бездната в краката им. Серена заслони очи, за да се предпази от силното отражение на светлините по върха.

— П4 — прошепна тя, едва поемайки дъх.

— Само не ме питай как се е озовала тук — Отбеляза Конрад и намести слънчевите си очила. — Засега не мога да обясня. Но скоро ще мога!

Убедеността, която се излъчваше от гласа му, вдъхваше доверие. Въодушевлението му бе искрено и неподправено. „Никаква следа от страх — помисли си със завист тя, — единствено любопитство и ентусиазъм!“ Серена почти бе забравила това усещане.

Тя също си сложи слънчевите очила. Плоският връх, по-ярък и от най-белия сняг, буквално заслепяваше. Да, ето защо папата я беше изпратил тук. Серена наистина очакваше нещо забележително, ала се оказа напълно неподготвена за гледката и размерите на този монумент. Бяха гигантски.

Все още зяпаше изумено, когато чу странно припукване в леда.

— Въжето ти се е поотпуснало — успокои я Конрад. — Не се притеснявай!

Но следващото изпукване беше по-силно, последвано от метален звън. Скобата, която държеше въжето й към леда, се изхлузи и в следващия момент тя вече падаше.

— Конрааад! — изкрещя тя, но успя да замахне с брадвата си в леда и да се задържи някак си.

Обаче Конрад не каза нищо. Серена се обърна към него и забеляза, че го няма. Оказа се, че изхлузилата се скоба е била неговата.

Погледна надолу точно навреме, за да го зърне как пропада в мъглата.

— Конрааад! — изкрещя тя, този път още по-уплашено.

Йейтс се материализира до нея.

— Не можахте ли да изчакате още малко, за да го погребете? — попита той, оглеждайки гъстата мъгла отдолу. После хвана въжето на Конрад и отбеляза: — Все още пада.

Чу се нов пукот.

Серена вдигна глава и видя, че този път нейната скоба действително се измъква. Инстинктивно издърпа брадвата си и замахна с нея към Йейтс, който веднага вдигна ръка, за да се предпази от удара. Но тя извика:

— Дръжте! — и в следващия миг вече падаше в празното пространство под тях.

Няколко секунди по-късно премина през облака на мъглата и се насочи към светлините на площадката. Внезапно въжето й се опъна и тя рязко спря. За миг се уплаши, че тазът й се е счупил. Ала сбруята бе свършила добре работата си.

Задържа дъха си, за да се успокои. Долови скърцането на ветроупорния си екип, който се търкаше в найлоновото въже, докато тя се люлееше напред-назад.

— Конрад! — извика Серена.

— Тук съм! — отговори той. — Открих нещо!

Тя обърна глава по посока на гласа му и лампичката й го откри да се люлее на около три метра от стената, неспособен да се задържи никъде.

— Почакай! Идвам!

Бяха й необходими три опита, докато успее да се оттласне достатъчно, за да го стигне. Насочи се към него с протегнати ръце и той се улови за нея. Двамата увиснаха над пропастта, вкопчени здраво един за друг.

— Е, свърши ли с бънджи скоковете? — усмихна се по едно време тя, опитвайки се да прикрие тревогата си.

— Виж там! — прошепна той.

Тя се извърна и лампичката на главата й обля стената в светлина. В леда имаше нещо. После погледът й се фокусира и Серена се оказа очи в очи с малко момиченце, замръзнало във времето.

— Исусе Христе! — прошепна тя.

— Спомняш ли си как веднъж ми каза, че единственият случай, при който ще можем отново да бъдем заедно, е, когато адът замръзне? — изрече тихо той. — Е, ето, че този момент дойде!

Мъглата най-сетне се вдигна и светлината от плоския връх на пирамидата обля стените. Пред очите им се разкриха стотици замразени човешки същества, зяпнали от ужас. Като че ли всички те се опитваха да изкрещят едновременно. Серена покри ушите си, за да осъзнае, че всъщност тя е тази, която пищи.