Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (11)

10.

Серена седеше на нара, заслушана в бръмченето на двата вентилатора, които вкарваха въздух и кой знае още какво в студената килия. Потрепери. След срещата с Конрад в съзнанието й отново избликнаха образи, които се бе научила да потиска. И сега, докато обгръщаше тялото си с ръце, за да се затопли, в главата й изникна споменът за последната им среща.

Беше през март, шест месеца след първата им среща на симпозиума на археолозите-специалисти по мезоамериканска култура в Ла Пас, столицата на Боливия. Тогава тя все още беше монахиня и двамата се виждаха почти ежедневно, събрани от съвместната им работа по изследователския проект, свързан с изгубения град Тиахуанако високо в Андите.

Конрад Йейтс беше интелигентен, привлекателен, остроумен и чувствителен. Онова, което харесваше най-много в него, беше неговата почтеност. Някои считаха неортодоксалната му теория за Културата Майка едва ли не застрашаваща устоите на всичко, но за нея тя беше напълно логична, съотнасяща се перфектно към нейните собствени проучвания в областта на световната митология. Двамата с Конрад се приближаваха към едни и същи изводи, макар и от различни посоки. Той изхождаше от гледната точка на археологията, тя — от лингвистиката.

През последната им обща вечер той я покани да му прави компания за едно „откровение“ в езерото Титикака, на двадесетина километра от Тиахуанако.

„Доста странно място за сбогуване“ — помисли си тогава тя, докато се разхождаше по брега на езерото и го очакваше. Наоколо гъмжеше от местни жители и множество туристи, които още от залез слънце започваха да се наливат с бира в крайбрежните кръчми.

А после се появи и Конрад — загорял и красив, в елегантна тръстикова лодка, подобно на оживял древен жител на Тиахуанако. Лодката дойде от езерния остров Сурики.

— Познато ли ти изглежда? — попита той, като я покани с жест на борда. — Точно като лодките, изработвани от папирусова тръстика, с които фараоните са плавали по Нил в епохата на пирамидите.

— Предполагам, доктор Йейтс, че за вас не е проблем да обясните как тези две така забележително сходни конструкции са се появили в две толкова отдалечени кътчета на планетата! — изрече шеговито тя.

С престорено академичен тон той й обясни, че това е една от множеството мистерии на езерото Титикака, а после й предложи да я отведе в средата на езерото, за да й покаже своето „откровение“.

Обаче на нея почти й беше ясно какво би могло да бъде това „откровение“, затова се усмихна и каза:

— Надали онова, което можеш да ми покажеш в средата на езерото, не можеш да ми покажеш тук!

— Не бих стигнал чак толкова далече — успокои я той.

Да, тогава не трябваше да тръгва с него.

Сестрите от нейния орден имаха обичая да пътуват по двойки и никога да не остават насаме с мъж при затворени врати. Не от страх или от параноя, а заради хорските клюки. Политиката им бе, че каузата на Христос не трябва да бъде опорочавана от нито един намек за липса на благоприличие.

Ала както обикновено, Конрад се оказа прекалено убедителен, за да му се противопостави.

Той гребеше с мощни движения и двамата се носеха по сребристата водна повърхност. Езерото Титикака беше най-високо разположеното на Земята — над 3800 метра над морското равнище. Серена имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне небесата.

— Интересното при това езеро е, че е разположено на стотици километри от Тихия океан, но съдържа океански видове риба, ракообразни и друга морска фауна — продължи с лекцията си Конрад и й намигна.

— И ти смяташ, че морската вода е дошла от наводнението по време на потопа? — попита Серена.

Конрад сви рамене:

— Когато водите са се отдръпнали, част от тях е останала тук, в Андите.

— Да, това обяснява и доковете в Тиахуанако.

— Точно така — усмихна се Конрад. — Защо иначе руините на някакъв град, разположен на такова разстояние от брега, ще имат докове?!

— Освен, ако някога не е бил пристанище и южният край на това езеро не се е простирал на четиридесет километра към брега и на повече от тридесет метра по-високо — заключи Серена. — Което означава, че още преди потопа тук е имало процъфтяваща цивилизация, а Тиахуанако е на най-малко петнадесет хиляди години.

— Наистина! Представи си само каква древност!

Тя можеше да си го представи без проблеми. Искаше да си го представи. Свят преди зората на познатата ни история.

Как ли е изглеждал! Дали хората тогава са били по-различни от днешните?

Сигурно и тогава е имало жени като нея и мъже като Конрад. Тук той бе изоставил маската си на вечен скептик и най-сетне се бе отворил пред нея. Толкова различен от позьорството пред събратята му академици.

Нощният въздух беше доста хладен и Серена седеше сгушена към носа на лодката. Конрад гребеше бавно. Здрачът бе потопил небето във великолепно тюркоазено синьо, а стъклената повърхност се простираше напред към вечността.

Носеха се покрай тръстиките и единственият звук беше от греблата на Конрад, които пляскаха бавно и равномерно като античен метроном. А после, когато се озоваха в средата на бляскавата водна повърхност, той вдигна греблата и остави лодката да се носи сама под звездите.

— Какво става? — попита тя.

— Нищо — каза той и извади кошница с храна и вино. — Абсолютно нищо.

— Конрад — започна тя, — аз наистина вече трябва да се връщам. Сестрите ще се притеснят за мен!

— Нека се притесняват!

Той седна до нея и я целуна, после я бутна леко назад, така че накрая тя легна на дъното на лодката. Той погали лицето й и я целуна по устните, а тя потрепери.

— Конрад, моля те!

Погледите им се сплетоха. Мислите на Серена запрепускаха в хиляди посоки: за неговото изпълнено с болка детство, за тяхната връзка и че ако въобще някога трябваше да направи това с някого в който и да е момент от живота си и на което и да е място във вселената, то това щеше да бъде с този мъж, на това място, в този момент.

— Утре аз се връщам в Аризона, а ти в Рим — прошепна в ухото й той. — И можем да си спомняме последната си нощ в Боливия като нощта, която никога не се е случвала.

— Виж тук си напълно прав — изрече рязко тя и го бутна през борда на лодката. Плясъкът на тялото му във водата й хареса.

 

 

Затворен в стаичката си и подготвящ се за предстоящото спускане във вътрешността на П4, Конрад също мислеше за онази последна нощ със Серена в тръстиковата лодка.

Винаги се бе прекланял пред нейната решителност. А красотата й бе действително несравнима. Тя носеше тази своя красота така небрежно като че ли въобще не й пукаше дали е на седемнадесет или седемдесет години. Беше чаровна и самоотвержена, а понякога дори и забавна. А през онази нощ той бе останал в плен на очите й, почти проблясващи под тъмната й коса — очите, които го бяха хипнотизирали.

Каза му, че винаги се е възхищавала на неговата почтеност и непоколебимост. Според нея той бе онова, което е, за разлика от нея, която често се преструваше на нещо, което не е. Тогава той се бе зачудил каква ли мрачна тайна се кани да му сподели, но скоро осъзна, че такава тайна не съществува. Единственият й грях бе в това, че е била нежелано дете.

Единствено тогава, при това само за миг, той като че ли надникна в истинската й същност. За първи път проумя желанието й да стане мъченица, светица, жена, с която се съобразяват. Научи, че състрадателните й дела са, ако не друго, то поне удобен начин да избягва интимността. Серена се страхуваше да не би да бъде „разкрита“, а оттам — и да не отговори на собствените си инстинкти, но най-вече на Божиите.

Би сторила всичко на света само и само да избегне усещането, че не е желана, че е безполезна, че е „грешка“, подобно на раждането си. Но пък не се страхуваше от неговото отхвърляне.

Защото знаеше, че той я обича.

И точно по същия начин той знаеше, че тя го обича. Истински.

Конрад чувстваше, че най-сетне е пристигнал до края на своето така продължително житейско лутане, че е открил Божия храм. Фактът, че той като че ли беше крадец в тази свята обител, че взема онова, което не му принадлежи, само повишаваше вълнението от преживяването, увеличаваше опасността и задоволството от извършеното — при това в степен, много по-голяма от удоволствието, свързано с отмъкването на някаква древна реликва или артефакт.

Но когато тя го отблъсна и го бутна в ледените води на езерото Титикака, той разбра, че това е краят. А когато се изкатери обратно на борда на лодката, не зърна усмивка на лицето й.

Значи тя не си играеше. В очите й се бе настанил отново така познатият страх.

Внезапно Конрад си даде сметка, че не той, а тя бе откраднала нещо от него.

— Къде искаш да ходим сега? — попита я той.

— Обратно в Тиахуанако — отговори тя. — Преди някой да е разбрал, че ме няма на закуска.

— Поне веднъж през живота си поеми риск! Нека се насладим на малкото ни останало време заедно!

— Много съм разочарована от вас, доктор Йейтс! — изрече наставнически тя, подавайки му веслата. — Не съм ви възприемала като мъж, който се възползва от безпомощността на монахините!

— Аз пък не съм ви възприемал като монахиня, на която й пука какво мислят другите хора!

— Не съм такава! — сряза го тя.

Беше права, разбира се. Това бе повече от очевидно. Но заедно с това Конрад усети, че истинският й страх се корени другаде — в чувствата й към него, в опасността да не изгуби контрол върху себе си. А ако Серена Сергети изобщо се поддаваше на някаква класификация, то тя определено бе от онези монахини, които правят всичко възможно винаги те да контролират ситуацията.

Сбогуването им не бе от най-щастливите. Тя се държа така, сякаш бе допуснала непоправима грешка и тотално е опропастила бъдещето си. Всъщност, Серена изобщо не съжаляваше. Или поне до такова заключение бе стигнал Конрад впоследствие. Онова, от което тя се страхуваше, бе задълбочаването на интимността. Като че ли криеше нещо. А после той разбра. Причината бе в нея самата. Тя бе разочаровала себе си и в резултат на това се чувстваше недостойна за него.

Последният й спомен с нея бе как тя стои на брега, как той се опитва да я целуне за сбогом и как после я наблюдава как побягва към таксито. Той дълго й маха, но тя не се обърна назад. След седмица се опита да се свърже с нея в Рим, а след месеци телефонни обаждания, останали без отговор, дори се опита да се появи внезапно на няколко конференции. Сега тя вече беше прочута. Беше се отдала на работата си до такава степен, че той се питаше кое повече се стреми да забрави — факта, че е била нежелано дете или него.

С течение на времето стигна до заключението, че личната среща с Майката Земя е точно толкова възможна, колкото и откриването на неговата любима Култура Майка.

Поне до този момент.

 

 

„Трябва да й се признае на тази монахиня, че има нервни от титан! — помисли си генерал Йейтс, докато наблюдаваше размяната на реплики между сестра Сергети и Конрад на монитора в командния център. — Очевидно папата отлично е знаел какво прави, когато е пратил точно нея!“

— Откъде тази там знае толкова много, сър? — обади се полковник О’Дел, който стоеше до него.

— Това вече е без значение — махна с ръка Йейтс. Съмнявам се, че светият отец я е изпратил тук, за да говори толкова. Но пък в някои отношения е права. Присъствието й при нас може и да се окаже полезно с оглед на онова, което ни предстои.

— А синът ви, сър?

— Какво за него? — извърна се смръщено генералът.

— Видях досието му — отбеляза със загрижен поглед О’Дел. — Момчето ви ходи по психиатри още от детската градина. Кошмари за глобални катаклизми. Видения за края на света. С цялото си уважение, сър, но смятам, че той е пълен лунатик!

— Да, детството му не беше от най-лесните — отвърна тихо Йейтс, молейки се полковникът най-сетне да си затвори устата. — Но не е ли така с всички нас?! Освен това досието му не съдържа цялата информация. Можете да ми вярвате, защото съм го писал аз!

Генералът се канеше отново да се обърне към мониторите, когато при тях се появи лейтенант Лопес — от свързочния екип. Като изключим сестра Сергети, лейтенант Лопес бе единствената друга жена в ледената база „Орион“.

— Генерал Йейтс! — отдаде чест тя. — Мисля, че няма да е зле да видите това!

Йейтс я последва до големия екран и там, на картина с логото на Си Ен Ен в долния десен ъгъл, зърна самолетоносача на САЩ „Констелейшън“.

— Уорън! — изпсува тихо генералът. После се загледа в миниатюрния плавателен съд на „Грийнпийс“, губещ се на фона на могъщия самолетоносач. — Да я вземат мътните тази наденица в адмиралска униформа!

— Как са разбрали, сър? — обади се О’Дел.

— Не е трудно да се досети човек, полковник — отговори генералът и посочи сестра Сергети на монитора в килията й. — Очевидно ни прави на глупаци. Очаквала е пристигането на кавалерията си. Само въпрос на време е да ни се изтърсят и инспектори на ООН по контрола над въоръжаването.

Което означаваше, че дотогава екипът трябва да е влязъл и излязъл от П4. Генералът започна да съставя новия план за светкавични действия. Пирамидата трябваше да бъде прочистена от всякакви значими технологични открития или други данни преди който и да било международен екип да достигне дотук!

— Става все по-лошо, сър! — рече лейтенант Лопес. — От „Макмърдо“ съобщават, че в станция „Восток“ са засекли комуникацията ни с полет шест-девет-шест. И вече са изпратили екип от Антарктическата комисия на ООН.

— Знаех си! — простена Йейтс. — Кой ръководи екипа?

— Някакъв египетски офицер от ВВС — отговори тя и му подаде доклада. — Полковник Али Завас.

— Завас?! — стресна се генералът и се загледа в снимката на красивия мъж във военна униформа с тъмни, замислени очи и чуплива черна коса. — Мамка му!

— Той нали няма връзка със… — започна О’Дел.

— Напротив. Племенник е на генералния секретар — отговори Йейтс. — И е възпитаник на Военновъздушната академия на Съединените щати. Летя със съюзниците ни по време на войната в залива и потопи за нас два иракски реактивни самолета. Изключително добър офицер и джентълмен. — При тези думи Йейтс върна доклада на Лопес и попита: — Кои са със Завас, лейтенант?

— Ами, руснаците от „Восток“ под командването на полковник Иван Кович. Австралийците от станция „Моусън“ също са му пратили помощ. — Направи кратка пауза и продължи: — Както и някои от нашите американски учени от „Амундсен-Скот“, които са ни обидени, че ги държим настрана.

— Мамка му! — простена генералът. — След няколко часа тук ще се стовари целият свят!

— Не и при тази виелица, която приближава, сър — заяви полковник О’Дел. — От оперативния център ни предупреждават, че този път здравата ще ни поразтърси. Възможно е да прекъсне всякакви комуникации най-малко за три седмици!

Йейтс погледна през прозореца. Небето бе притъмняло. Снегът биеше по стъклото като куршуми.

— Виелицата може и да уплаши австралийците, но що се отнася до полковник Завас и екипа му, тях само ще ги забави. — Обърна се към О’Дел и заповяда: — Полковник, вие задръжте тези варвари на повърхността, а аз ще отведа екипа за проникване в обекта.

— А каква причина да изтъкна, задето съм задържал Майката Земя против волята й? — попита притеснено полковникът.

— Няма да ви се наложи да обяснявате нищо — махна с ръка генералът. — Аз ще я взема с нас.