Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (9)

8.

Херметизираната врата се отвори и вътре нахлу мощен порив смразяващ полярен въздух. От гъстия облак се материализира една призрачна фигура в зелен алпинистки екип. И преди обрамчената с кожи качулка да падне и ултравиолетовите очила да бъдат свалени, интуицията на Конрад вече му беше подсказала кой идва.

— Серена! — възкликна той.

Всеки човек си има своята Атлантида. Всеки човек си има някаква част от миналото или от самия себе си, която изглежда потопена и завинаги изчезнала. Неговата Атлантида се казваше Серена Сергети и ето, че сега тя най-неочаквано се бе надигнала над повърхността.

В продължение на няколко минути Серена не каза нищо — просто се усмихваше и се оглеждаше наоколо. После Нимрод заподскача край нея и близна вълнената й ръкавица. Тя веднага почеса хъскито зад ушите.

Конрад вдигна поглед към Йейтс, който стоеше мълчаливо до него и наблюдаваше. Зад Серена имаше двама военни полицаи с термоекипировка. Всички като че ли чакаха някой да заговори пръв.

Накрая Серена изрече първите си думи към Конрад от пет години насам.

— Имате ли разрешение за нея? — попита тя, като потупа Нимрод.

Конрад примигна изумено. Вероятно се бе отнесъл до такава степен, че не я бе чул правилно.

— За кого, за кучето ли?!

— Да — кимна Серена. — От 1993 година е наложена забрана за допускането на хъскита на този континент. Същото се отнася и за много други видове, които не принадлежат към естествената среда на Антарктида. Мисля, че това включва и теб, Конрад, както и приятелчетата ти тук.

Йейтс зяпна.

— Ама вие двамата познавате ли се?!

— Не се ли сещаш коя е? — обърна се към него Конрад. Това е Серена Сергети, с псевдоним „Майката Земя“, бившата най-добра лингвистка на Ватикана, а сега защитник на околната среда и официален трън в задника.

— Само ако се възприемате като задници — изчурулика весело тя и подаде ръка на Йейтс. — Генерале, на живо изглеждате много по-топлокръвен! Въобще не отговаряте на описанието, което ви направи Конрад.

Конрад погледна баща си, обаче той се направи, че не е чул последните й думи.

— От Ватикана ли сте?

— Всъщност, тук съм като представител на Австралийското дружество за опазване на Антарктида и съветник на Комитета за защита на околната среда към Антарктическата комисия на ООН. Според член четвърти от Антарктическия договор, подписан и от САЩ, тази територия принадлежи на Австралия. Всички страни, подписали договора, са длъжни да предоставят информация за своите експедиции, станции, военен състав и оборудването си на територията на Антарктида. А вие никъде не сте заявили каква е мисията ви на нашата територия, генерал Йейтс!

Мислите на Конрад препускаха като обезумели. Опитваше се да си обясни нейната мистериозна поява в този леден ад, а странната размяна на реплики между нея и баща му за някакви дреболии в международните закони го объркваше още повече.

Генералът прочисти гърлото си и отвърна:

— Член четвърти, макар и да признава, че някои нации могат да предявяват претенции към определени територии, изрично подчертава, че останалите нации не са длъжни да се съобразяват с тези претенции. С други думи, сестро Сергети, ако ще седемдесет нации да предявяват претенции към тази територия, ако ще само седем, Съединените щати пак няма да признаят тяхната валидност.

— Може и така да е — кимна Серена. — Но в член първи няма подобна двусмисленост. Там съвсем ясно и категорично се забраняват всякакви дейности от военен характер, което не е никак добре за вас.

— Освен, ако подобни дейности не са с научни цели.

— И каква би могла да бъде тази цел, Конрад?

Мина известно време, докато той си даде сметка, че тя се обръща към него. И изрече първото, което му дойде на езика:

— Подготвяме спасителна операция.

После проследи реакциите й, докато тя оглеждаше обстановката, вратите на командния център малко по-нататък по коридора, както и войниците с автомати с изолационно покритие.

— Да не би да имате предвид онзи С–141, който се е разбил? Видях останките, докато се приземявах на пистата ви.

Конрад веднага погледна към Йейтс, който изглеждаше повече от впечатлен. Защото тя беше не само Майката Земя, но и Летящата Монахиня. Нищо чудно, че долната челюст на генерала едва не удари пода от изумление.

— Приземила сте самолет?! — избоботи той.

— Базата ви трудно може да бъде пропусната с пукнатина с размерите на река Колорадо около нея. Вие ли я причинихте?

— Когато дойдохме, тя си беше вече тук — побърза да се защити Йейтс.

— Тогава няма да имате нищо против, ако и аз погледна, нали? — попита невинно тя. — Антарктическият договор дава право на достъп и инспекция на всички бази тук. Можете да ни считате за официални инспектори.

Тя отстъпи встрани и Конрад зърна зад нея четирима здрави мъже с мрачни очи. Широките им рамене крепяха богат набор видео и аудио оборудване.

— Какви са тези? — попита я той.

— Това е моят операторски екип — отговори Серена. Предполагам, че можем спокойно да снимаме всичко, докато извършваме инспекцията?

— Няма проблеми — кимна генералът и направи знак на военните полицаи да ги освободят от тежкото оборудване. — Можете да си инспектирате, колкото искате, само че от карцера.

На два от мониторите в командния център Конрад наблюдаваше Серена и екипа й, натикани в отделни килии. Мъжете седяха безмълвно на пода, като затворени в клетка вълци. А Серена се беше изпънала блажено на нара си като Спящата красавица.

— Не можеш просто ей така да пъхнеш зад решетките Майката Земя — обърна се по едно време Конрад към баща си. — Целият свят ще разбере и ще стане скандал.

Вниманието на генерала обаче беше насочено към другите монитори, които предлагаха различни изображения на района около П4 и сондата на плоския й връх, където екипът му вече дълбаеше тунел в северната стена на пирамидата, както ги беше инструктирал Конрад.

— По-добре се моли предчувствието ти за шахтата да се окаже вярно — каза той. — Иначе ще те пратя да й правиш компания. А ако трябва да бъда честен, в твоя случай на света въобще няма да му пука за теб.

Конрад отвори уста, за да му отвърне, както си му беше навикът, обаче точно в този момент при тях се появи полковник О’Дел с папка в ръка. Конрад забеляза неодобрителния му поглед и осъзна, че е единственият цивилен, който се разхожда на свобода из прескъпата им база. Както изглеждаше, О’Дел определено го сърбяха ръцете да го хвърли в карцера при останалите цивилни.

— Това са данните на Националната служба за сигурност за сестра Сергети, сър!

— Благодаря, полковник!

— Нима НСС прави досиета и на монахини?!

— Само на такива, които разработват универсален преводач, базиращ се на езика аймара — отговори генералът. — Оттогава НСС безуспешно се опитва да сложи ръка върху системата на сестра Сергети. Езикът аймара е толкова чист, та хората от Националната служба подозират, че той не се е развил като останалите езици, а е бил първосъздаден.

— Защо не ни обясните тази магия, доктор Йейтс? — изтърси неочаквано полковникът.

Генералът изгледа мръснишки подчинения си, но Конрад изобщо не мигна и най-спокойно отговори:

— Най-ранните митове на аймара разказват, че след Големия потоп хора от други земи се опитали да построят град в езерото Титикака. Онова, което днес е останало от него, ни е известно като Тиахуанако с неговия велик Храм на Слънцето. По-късно строителите му го изоставили и изчезнали.

— И откъде по-точно са дошли тези строители? — полюбопитства съвсем искрено генералът.

— От изгубения островен рай Ацтлан. Това е ацтекската версия на Атлантида — отговори Конрад, загледан в баща си. — А вие какво смятате?

Генералът затвори бавно папката и отвърна:

— Смятам, че добрата сестра самарянка като нищо знае езика на хората, които са построили П4.

Серена винаги си бе представяла Антарктида като символ на мира и хармонията — образец за това как хората трябва да съжителстват едни с други, както и с всички животински видове, с които споделят тази планета. Доста сходни на тези бяха и илюзиите й относно отношенията й с Конрад. Но сега, докато оглеждаше килията си, мечтата й се бе изпарила и на нейно място се бяха настанили четири хладни стени, миниатюрна мивка и тоалетна.

Беше сигурна, че някъде има скрита камера и генерал Йейтс и онзи никаквец Конрад наблюдават всеки неин ход. Но не бяха в състояние да разчетат мислите й. Затова тя си седеше на нара и се преструваше, че не мисли за нищо. Като австралийка тя се чувстваше много по-силно свързана с Антарктида, отколкото американците. Когато беше малка, обичаше често да се взира в хоризонта, защото знаеше, че от другата му страна се намира големият бял континент. Австралия беше най-близката държава до Антарктида, затова имаше претенции към 42 процента от територията му.

Въпреки множеството й посещения в Антарктида, повечето от тях свързани със спасяването на леопардовите тюлени или на китовете, опитът й с терена на този континент се ограничаваше само до неговото крайбрежие. Дивите животни там бяха прекрасни, а зората — божествена. Но ето, че сегашната й мисия във вътрешността на континента бе доказала, че той действително е пуст.

Внезапно й се стори, че чува припукване от конструкцията на станцията. Изградените върху лед постройки обикновено започват да потъват под собствената си тежест, защото топлината, която генерират, постепенно разтопява обкръжаващия ги лед. Тази станция, вероятно само на няколко дена, едва сега улягаше.

Спомни си как американците я заловиха, когато се приземи на пистата, издълбана в леда, и как после я ескортираха до ледената база „Орион“. Всъдеходната машина „Хаглунд“, в която я транспортираха, беше задминала по пътя си и една енергийна централа. Беше заровена на тридесетина метра от жилищните помещения, зад укритието на голяма снежна пряспа. Серена си помисли, че централата е прекалено далече, за да обслужва дизелови машини в този студ. И чак тогава си даде сметка, че е зърнала по-скоро компактна ядрена централа. Вероятно около 100-киловатова система.

Отначало побесня. Как смеят американците да носят ядрени материали тук, където се намират деветдесет процента от леда на цялата планета! Разтопяването дори и на малка част от него би довело до глобална катастрофа! Само това бе повече от достатъчно да принуди ООН да подпали задника на САЩ.

Но сега гневът й премина във възхищение. Макар преди малко да се бе направила на напълно безстрастна и делова пред генерала и Конрад, вътрешно тя изгаряше от вълнение. За това вълнение отчасти бе виновен и самият Конрад, разбира се. Но вече бе повече от сигурна, че мисията й тук е свързана с нещо далеч по-голямо, отколкото защитата на девствената природа в Антарктида.

Тук очевидно бяха открили нещо от ключово значение точно както бе предположил и папата. Нещо, което би могло да преобърне историята с главата надолу. Въпреки всички тези предполагаеми последици тя изгаряше от нетърпение да разбере какво е то. От всички кандидати, които Негово светейшество би могъл да избере като свои очи и уши на това знаменателно събитие, той се бе спрял на нея.

Чу как вратата избръмчава леко и се отваря.

Когато военният полицай пропусна Конрад, Серена вече седеше на ръба на нара и отпиваше дизелов чай от пластмасова чашка. Веднага забеляза сребърната халка върху безименния пръст на лявата й ръка, която символизираше духовния й съюз с единствения и неповторим Божи син. Запита се защо тя продължава да я носи. Вероятно, за да държи такива като него на разстояние от себе си.

— Конрад — изобрази усмивка на лицето си тя. — Предполагах, че ще те изпратят при мен. Ти винаги си имал странни идеи за тайни срещи.

Той забеляза, че вече е облечена само с вълнен пуловер. Черната й коса падаше меко върху раменете й. Отдолу сигурно носеше специалното полипропиленово бельо, което да отделя потта от тялото й, или пък акрилно термално бельо. Що се отнася за другото, което се криеше под бельото, Конрад предпочиташе сега да не мисли за него. Даде си сметка, че в момента той е този, който се поти.

— Какво пък му е толкова странното! — възкликна той, протегна ръка и докосна лицето й. — Ти все още си студена.

Това беше първата им среща очи в очи след цели пет години и дълбоко в себе си той чувстваше, че тя е по-хубава от всякога. Той, от друга страна, се чувстваше стар и изхабен.

— Какво правиш тук, Серена?

— Мислех да ти задам същия въпрос, Конрад.

Много му се искаше да й разкаже за останките под леда, да й се похвали, че теориите му се оказват верни, но не можеше.

— Ти не си дошла тук, за да спасяваш околната среда на белия континент — заяви той. — Когато влезе през онази врата, въобще не се изненада, че ме виждаш.

— Напълно си прав, Конрад — рече нежно тя и постави топлата си ръка върху лицето му. — Ти ми липсваше, затова исках да те видя.

— Много си високомерна, знаеш ли?!

— Ха, а ти не си ли? — Подът отново започна да се тресе. Серена приседна обратно на нара и погледна часовника си. Той разбра, че тя засича интервала между трусовете. Внезапно попита: — И кога смятахте да информирате останалата част от света за откритието си?

— Какво откритие?

— Пирамидата под леда.

Конрад примигва невярващо, но не каза нищо. Все пак нямаше смисъл да отрича, че по някакъв начин тя знае точно толкова за тази експедиция, колкото и той, ако не и повече.

— И какво друго ти каза Господ?

— Че екипът ви пробива проучвателни тунели в леда около пирамидата. И се басирам, че твоят баща каубой вече е намерил врата.

Настъпи напрегнато мълчание.

Бяха минали далеч отвъд типичната си размяна на хапливи реплики и се бяха превърнали в съратници, които преследваха истината. Конрад едновременно се радваше и гневеше на пристигането й. Притесняваше се за нейната безопасност, но същевременно се чувстваше и заплашен от присъствието й, като че ли по някакъв начин тя бе застанала на пътя му.

— Серена, това тук не ти е някаква нефтена платформа, на която можеш да се качиш, за да изразиш протеста си срещу производството на горива от вкаменелости. Няколко войници вече умряха по време на тази експедиция и трябва да ти кажа, че е цяло чудо дето ние двамата с теб сега разговаряме!

Лицето й придоби сериозно изражение. Очевидно обмисляше ситуацията.

— Аз мога да се грижа достатъчно добре за себе си, Конрад. Но се притеснявам за теб!

— За мен ли?

— Баща ти не ти е казал всичко.

— Нищо ново под небето — сви рамене той. — За него изнасянето на информация е като изхвърлянето на камък от бъбреците. Е, добре, значи крие нещо. Но и ти също криеш нещо, Серена. При това доста повече от него! Но ще ти кажа едно — нито Съединените щати, нито Ватикана ще успеят да запазят в тайна нещо толкова голямо като това!

— Конрад — присви очи тя, — отлично знам, че не си наивен, затова сигурно става въпрос за психологическо отричане. Кажи ми как Йейтс успя да те примами тук? Обеща ли ти почести в замяна на твоята находка на века? Или може би ти е предложил по-голямо съдействие за издирването на истинските ти родители?

— Може би.

— Повярвай ми, Конрад — тя се приведе към него и в очите й проблесна болката на горчивия й личен опит, има някои отговори, които е по-добре никога да не узнаеш!

— Първо гледай себе си, Серена, а после съветвай другите.

— Виж какво, тук не става въпрос нито за теб, нито за мен, а за целия свят и неговото добро. Защо не помислиш и за другите?

— Че аз мисля за тях! Това е безпрецедентен развой на нещата в човешката история! И аз искам да го споделя с целия свят!

— Нищо подобно, искаш да прославиш великото име на доктор Конрад Йейтс! — отсече тя. — А останалият свят да върви по дяволите. Защо да ти пука? Нали информацията за Земята е много по-важна, отколкото самата планета и нейното население? Нали така стоят нещата при теб? Очевидно изобщо не си се променил.

— Ако имаш предвид нашата връзка, ти отлично знаеше какво правиш тогава, госпожице Високомерна и Благонравна! Просто не пожела да поемеш отговорността за собствените си действия.

— Бях чиста като снега навън, Конрад. Но ти се погаври с мен. Така, както сега ще се погавриш с тази планета!

— Хей, както говориш, ще излезе, че сме направили нещо!

— Именно! — кимна тя. — Но ти не положи кой знае какви усилия, за да опровергаеш слуховете, нали?

— Само не ме изкарвай лошия в тази игра!

— А ти какъв си? Една марионетка на Съединените щати, готова на всичко, за да задоволи болезненото си любопитство!

— Нямам намерение да променям света — заяви той. Просто искам да го разбера. А засега това е най-добрият ни шанс да проумеем кои сме и откъде идваме. В твоите уста това звучи като плода на забраненото познание. Само една хапка — и всички ще бъдем прокълнати!

— А може би вече сме прокълнати. Не беше ли именно това, което те привлече и към мен? Аз бях твоят забранен плод. Точно като онези останки, които си открил под леда.

— Трябва да пробваш друг заобиколен път, Серена — заяви той. — И знай, че за себе си аз вече съм взел решение.

— Е, в такъв случай би могъл поне да ме вземеш долу с теб.

Конрад се вторачи изумено в нея. Единствената причина, поради която той сега се намираше тук, бе, че е водещ световен авторитет по мегалитна архитектура и син на генерала, командващ експедицията. А Серена нямаше никакви позиции.

— Сигурно се шегуваш!

— А какво ще стане, когато долу попаднете на някакъв надпис, а? — попита простичко тя. — Кой, според теб, ще го разчете? Ти ли?!

Постепенно Конрад осъзна, че не само се бе провалил в опита си да изтръгне информация от нея. Тя съвсем целенасочено бе водила разговора им така, че да стигне именно до тази точка. Точка, до която, както бе предрекъл и баща му, накрая щеше да се сведе всичко. И тя като че ли го усещаше.

— Права си, не съм лингвист, но съм прихванал едно-две нещица.

— Като например венерическа болест ли? — не му остана длъжна тя. — Ако искаш да знаеш истината, Конрад, единствената причина, поради която ти си тук, е, защото са си мислели, че няма да могат да доведат мен!

Онова, което най-много го притесни в думите й, бе смирението, с което тя ги изрече. Те не прозвучаха като хвалба, а като логична вероятност. Той си даде сметка, че тя нарочно играе така — заради охранителните камери на тавана. Излизаше, че през цялото време Серена е говорела с генерал Йейтс.

— Ти си непоправима, знаеш ли? Абсолютно непоправима! — махна с ръка той.

Тя го дари с усмивка, която би могла да разтопи дори и най-дълбокия лед.

— А би ли ми обърнал внимание, ако бях друга?