Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (7)

6.

Ритмичният звук на сигналната лампичка за приземяване постепенно върна Конрад в съзнание. Той примига и бавно отвори очи. Посрещна го изгаряща белота. Бавно и болезнено погледът му се фокусира, за да различи останките от самолета, пръснати безразборно по ледената повърхност.

Извърна поглед към Лундстрьом. Очите на командира бяха застинали в ужас, устата му зееше в недовършен писък. После зърна металната отломка, стърчаща от черепа на пилота. Очевидно беше загинал мигновенно.

Конрад преглътна тежко и се опита да си поеме дъх. Виеше му се свят, гадеше му се. „Това не е никак на добре“ — каза си той. Вътрешната му температура бързо спадаше. Скоро щеше да изгуби съзнание и сърцето му щеше да спре. Освен ако не предприеме нещо. Веднага.

Присегна се към колана си, но пръстите му отказаха да се раздвижат. Сведе поглед. Дясната му ръка беше замръзнала към седалката. Върховете на пръстите му бяха побелели и заскрежени. Конрад разбра, че кръвоносните му съдове са се свили и че тъканта му бавно умира.

Огледа пилотската кабина, като се стараеше да не се поддава на паниката. С помощта на безчувствената си, но облечена в ръкавица лява ръка, се присегна за термоса зад трупа на Лундстрьом. Започна да го развива бавно. Накрая успя да го отвори. После изля горещото кафе върху дясната си ръка, наблюдавайки облака пара, който се заиздига от цвърчащата му плът. Накрая я отлепи от седалката.

Вторачи се в изгорената си длан. Беше кървавочервена и цялата в пришки, но студът бе притъпил сетивата му до такава степен, че не усети болка.

Дотътри се някак си до помощник-пилота и постави ухо до устните му. Човекът все още дишаше, макар и едва доловимо. Същото се отнасяше и за навигатора. От групата на командосите отзад се долавяха степания.

Конрад протегна ръка към предавателя.

— Тук е шест-девет-шест — изрече задъхано, приведен над микрофона. — Нуждаем се от спешна помощ!

Никакъв отговор. Намери друга честота и повтори:

— Тук е шест-девет-шест, копелета мръсни!

Ала независимо от честотата, която избираше, все не успяваше да се свърже с кулата. След няколко минути на безполезно съскане предавателят заглъхна.

Конрад си даде сметка, че никой не може да го чуе.

Започна да тършува из кабината, надявайки се да открие аварийно радио. Не можеше да няма поне резервна сигнална система. Освен, ако Лундстрьом и неговият екипаж съзнателно не са искали да бъдат открити при подобни обстоятелства.

Единственото, което откри, бе сигнална ракета, при това от собствената си раница. Да, голяма полза от нея, няма що!

„Какъв жалък начин да умреш! — помисли си той. — Да оцелее след такава самолетна катастрофа, за да се превърне сега в ледена шушулка!“ Божичко, как мразеше студа! Това беше единственото, което бе познавал като дете, така че, ако трябваше да се умира, се молеше поне да не е от студ. Подобна смърт би означавала, че не е изминал и крачка от дома си, както някога си бе мечтал. И че никога няма да се помири с баща си.

„Ама че ирония!“ — каза си Конрад, загледан в температурата, която отчиташе мултисензорният му часовник. Дигиталният термометър показваше –13 градуса С. После се втренчи по-внимателно и видя, че всъщност е –63 градуса С.

Отпусна се на пода при другите от екипажа и усети, че клепачите му натежават. Започна да води борба със себе си, за да остане буден, но осъзнаваше, че битката е предварително изгубена. Тъкмо изпадаше окончателно в безсъзнание, когато изневиделица самолетът започна да се тресе. Стори му се, че в далечината долавя кучешки лай.

Отвори очи, довлече се до раницата си и успя да я метне през рамо. После напипа сигналната ракета. Бавно и болезнено пръстите му успяха да я запалят и да я хвърлят през огромната дупка в корпуса на самолета.

Изправи се колебливо на крака и огледа ледената пустош около себе си. Не че имаше какво да се види. Ако изобщо се забелязваше някаква промяна, то тя беше в усилващия се снеговалеж. И тогава от мъглата се материализира огромно превозно средство, подобно на трактор.

Приличаше на шведските всъдеходи „Хаглунд“. Двете му големи кабини от фибростъкло бяха свързани и поставени върху гумени гъсеници, които оставяха в снега широки следи.

Всъдеходната машина спря точно пред него. Вратата на предната кабинка се отвори. От нея изскочи бяло хъски от Аляска, спусна се към Конрад, но го подмина и се насочи към останките от самолета. После се чу трополене и от кабината се показаха белите ботуши на едра фигура, която заслиза уверено по стълбичката на „Хаглунда“ и стъпи върху леда.

От импозантната осанка и отсечените, пестеливи движения Конрад се досети, че това трябва да е баща му. Опакован в белия си полярен скафандър със специални въглени на стъклата, които блокираха блясъка на снега и предпазваха очите, Йейтс се насочи със сигурна стъпка към него. Мощните му крачки оставяха дълбоки отпечатъци в снега.

— Ти наруши моята заповед за радио затъмнение, сине — изрече Йейтс и се изправи до него сковано като статуя. Развали прикритието ни.

— И аз се радвам да те видя, тате.

— Вече привлече достатъчно ненужно внимание — бе единственият коментар.

В гърдите на Конрад се надигна гейзер от гняв. Гняв към Йейтс и към себе си, че позволи на баща си да се присегне през времето и да го издърпа обратно в личния си леден ад.

— Лундстрьом е мъртъв, както и поне половината от хората там — изрече той и посочи с измръзнала си ръка към разбития самолет зад себе си.

Генералът извади радиостанцията си и излая в нея:

— Спасителните екипи веднага тук! Вижте какво можете да спасите от товара, преди бурята да ни погребе живи!

Конрад се извърна към останките от катастрофата и хората вътре, които очевидно скоро щяха да бъдат изоставени сред този безмилостен сняг. Хъскито излезе отвътре, стиснало в уста нечий ръчен часовник. Лицето му беше цялото изпоцапано с кръв. Мина покрай двамата мъже и се втурна към всъдеходните машини.

— Нимрод! — извика Йейтс след кучето си. Обаче четириногото вече дращеше по вратата на предната кабина.

— Нимрод е единственият тук, на когото му е останало поне грам мозък — отбеляза Конрад и също се насочи към всъдеходите.

Но точно когато стигна до предната кабина и протегна ръка към дръжката на вратата, Йейтс я блокира със своята.

— Къде мислиш, че отиваш? — изсумтя той.

Конрад все пак успя да открехне леко вратата на кабината — достатъчно, за да пусне вътре първо кучето. После се обърна към баща си и заяви:

— Гледай да не подмокриш панталоните си, татко! В този студ току-виж нещо се отчупило и паднало!

 

 

Конрад хвърли поглед към бинтованата си ръка и продължи да върви след генерала по ярко осветения коридор на мистериозната ледена база „Орион“. Фелдшерът в лечебницата бе дал всичко от себе си, за да направи истинска превръзка на измръзналата му ръка. Но сега, когато ръката бе започнала да се затопля, се бе събудила и болката.

От скритите високоговорители се носеше класическа музика. А само тънките стени ги деляха от виелицата, бушуваща навън. Двадесет сантиметра и звуци, които приличаха на симфония 25 в сол минор.

— Моцарт — отговори Йейтс на незададения му въпрос. — Някакви идиотски експерименти доказали, че класическата музика има положителен ефект върху сърдечно-съдовата система. Сигурно след десет години ще дойде ред на блуса или рапа.

Преминаха през поредната въздушна камера и се озоваха в друг модул. Конрад почувства, че му се завива свят. Горната половина на модула изглеждаше точно така, както изглеждаше и долната. А таванът беше покрит с табла, електрически превключватели, температурни дисплеи и дозиметрични устройства. Часовниците на таблата, както и ръчният часовник на генерал Йейтс, бяха настроени на централно американско време — Хюстън.

После Конрад забеляза логото на НАСА навсякъде около себе си и си даде сметка, че ледената база „Орион“ не е била създадена за използване на Земята. Сигурно е била замислена като орбитална космическа станция или колония на една от ледените шапки на Марс, за да извлича от леда вода и други елементи за поддържане на живота.

— Какво, по дяволите, е това място, което си построил тук? — обърна се той към баща си.

— Добре дошъл на най-недостъпното човешко селище на планетата, сине!

Завиха и Конрад тръгна след Йейтс по друг дълъг коридор. Въпреки обгръщащата ги отвсякъде музика, до ушите му достигна и глухо боботене. А отвреме навреме цялата база се разтърсваше така, сякаш покрай нея току-що бе преминал тежкотоварен влак.

— Имаме си команден център, биологичен купол, подвижен обслужващ център, астрофизична лаборатория, обсерватория, както и модули за обработка на материали, дистанционно проследяване и медицински проучвания — обясни генералът.

— Забравяш сондата — обади се синът му. — Това би обяснило леките трусове.

Йейтс се престори, че не го е чул и посочи в противоположната посока.

— Военният арест е натам.

„Цялото това място е военен арест“ — помисли си Конрад, като извърна поглед към херметически запечатаната врата в другия край на коридора. На глас попита:

— Какво трябва да направи човек тук, че да си заслужи карцера?

— Трудните условия на живот са ставали причина не един и двама мъже да прекрачват границата — обясни генералът.

— И с теб ли се е случило? — обърна се към него Конрад.

Йейтс се закова на място и застана пред врата с надпис: „Служебен вход“.

— Сега двамата с теб, сине, ще минем през тази врата — заяви генералът, поставил ръка върху дръжката. — Нищо чудно след това, което ще видиш, и ти самият да прекрачиш границата!

На платформа във вътрешността на лабораторията се издигаше пирамида с височина около три метра. Представляваше твърдо парче скала с лек червеникав блясък, а по стените й се виждаха четири нареза или пръстена. Пръстените започваха от средата на стените и към върха се сливаха.

Конрад не успя да се сдържи и подсвирна.

— Малко след последното голямо земетресение преди няколко седмици сателитите на Пентагона засякоха някаква тъмна аномалия под леда — заразказва Йейтс. — Изпратихме наземен изследователски екип, ала те не успяха да регистрират нищо твърдо. Аномалията изглеждаше неуловима за радио-ехографските проучвания. Тогава решихме да направим сондаж. На около километър и половина под леда ударихме на камък. В буквалния смисъл на думата. Повече от ясно е, че това не е естествено скално образувание.

„Да, не е!“ — помисли си Конрад с все по-нарастващо вълнение. Официалната позиция на Държавния департамент на САЩ гласеше, че преди деветнадесети век на Антарктида не е стъпвал човешки крак. При все това тази скала беше поне толкова стара, колкото и ледът, който я бе покривал — дванадесет хиляди години. А това определено предполагаше останки от цивилизация, два пъти по-древна от шумерската — най-старата цивилизация на Земята.

Конрад прокара ръка по гладката повърхност на камъка и пъхна пръст в един от странните й жлебове. Каза си, че тази находка може би ще се окаже първото реално доказателство за съществуването на Културата Майка, която бе търсил през целия си живот. При тази мисъл се разтрепери.

— И къде е останалата част? — обърна се към баща си.

— Каква останала част? — престори се на озадачен генералът.

— На пирамидата — обясни Конрад. — Това е камък бенбен.

— Бенбен ли?

Очевидно Йейтс бе решил да се прави на три и половина, безспорно нетърпелив да провери дали инвестицията му в Конрад си е струвала. Синът му обаче нямаше нищо против да изпълни изискващия се от него номер, за да си получи вечерята, но бе твърдо решен, че няма да се задоволи само с трохи.

— Древен египетски символ на птицата бену, тоест феникса — започна прилежно той. — Символизира прераждането и безсмъртието. Представлява шапката на пирамидата или по-точно — малка пирамида, поставена на върха на голямата.

— Значи си го виждал и преди, така ли?

— Не, не съм — поклати глава археологът. — Тези камъни липсват от всички големи пирамиди по света. Знаем за тях предимно от древните текстове. Представляват нещо като дубликати на отдавна изгубения оригинален камък бенбен, за който се твърди, че е паднал от небето.

— Може би става въпрос за метеорит — изрече Йейтс, вторачен в скалата пред себе си.

— Точно така — кимна Конрад. — Обаче бенбен с подобни размери означава, че пирамидата под него трябва да е действително гигантска!

— Нещо като километър и половина висока и почти три километра широка.

Археологът се вторачи изумено в генерала.

— Та това е над десет пъти повече от размерите на Голямата пирамида в Гиза! — възкликна той.

— Ако трябва да бъдем по-точни, единадесет точка едно пъти — кимна генералът. Значи баща му действително си бе написал домашното. — По-голяма е от Пентагона. И много по-добре изработена. Вътрешността й е по-гладка и от бомбардировач „Стелт“, което вероятно обяснява защо не е била засечена от радио-ехографските проучвания. Тези жлебове тук на шапката й са единствените отличителни характеристики на П4. Без да броим, разбира се, самите й размери.

Конрад отново докосна камъка бенбен, все така неспособен да повярва, че на Земята е съществувала цивилизация, по-ранна дори и от неговите най-смели хипотези. При това, много по-развита, отколкото бе допускал.

— П4 — повтори на глас той. Значи така са започнали да я наричат. Абревиатура на „Пирамидата с четирите пръстена“. Логично. — И е най-малко на дванадесет хиляди години.

Йейтс обаче изрече изненадващо:

— Ако е толкова стара, колкото този камък бенбен, сине, то тогава самата П4 е най-малко на шест милиарда години!

— Шест милиарда ли?! — повтори невярващо Конрад. Но това е напълно невъзможно! Самата Земя е само на четири милиарда и половина! Искаш да ми кажеш, че П4 може да се окаже по-стара и от планетата?!

— Именно — кимна спокойно генералът. — И се намира точно под краката ни.