Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (34)

33.

Все така завързан за колоната, Конрад усещаше как стените на силоза вече пулсират заедно с нарастващия тътен от мощните бутала на слънчевата баржа. Мирисът на смазка от вътрешността на кораба се просмука навън и го удари в носа. Долавяше и постепенното затопляне. Отвореният покрив на силоза показваше, че небето над главите им е почерняло от облаци. После вратите се разтвориха още по-широко и около него се посипаха малки и големи камъни.

Конрад затвори очи. Когато после бавно започна да ги отваря, видя пред себе си в целия й блясък огромната паст на площадката за излитане на кораба. Сред пушека и объркването отначало не успя да зърне кораба и се уплаши, че е излетял. Но завесата от пушек постепенно се вдигна и ето, че зад нея проблясваше слънчевата баржа — сюрреалистична, неземна. Малко по-нататък от колоната, на пода, Конрад зърна и един автомат „Калашников“, очевидно изпуснат в паниката на отстъплението от войниците на Завас. Но оръжието се намираше на повече от десет метра от него и бе напълно безполезно в настоящата ситуация.

Въздухът натежа от пушек. Разкашля се и се опита да се обърне към колоната. Знаеше, че скиптърът на Озирис е единственото средство за връщане на звездната камера в П4 в първоначалната й позиция и прекратяването на започналия процес по изместване на земната кора. А същият този скиптър се намираше на борда на космическия кораб. Затова трябваше някак си да се освободи и да вземе обратно скиптъра, преди баржата да се отлепи от Земята и да го изпържи жив.

Мисълта за изпържването и огъня го подсети за запалката „Зипо“, която Йейтс му беше подарил. Тя си лежеше все така в предното джобче на якето му. Ако можеше да я вземе в ръка, би могъл да прогори с нея въжетата. Сведе брадичка към гърдите си и вдигна със зъби слънчевите си очила. После бавно пъхна една от дръжките им в джобчето си и се опита да измъкне запалката. След няколко минути се предаде, защото повече не издържаше болката във врата. Ала поредното разтърсване, идващо от слънчевата баржа, го накара да пробва още веднъж.

Този път стана. Успя да загребе запалката в едно от стъклата на очилата. Стиснал здраво със зъби очилата и едва успяващ да запази равновесие, за да задържи в тях „Зипото“, той реши да извърне глава наляво, да пъхне очилата в яката на якето си и да ги плъзне надолу по ръкава. Само да можеше да достигне рамото си.

Запалката се плъзна в ръкава му и след няколко стръсвания вече беше в дланта му. Беше му необходима голяма ловкост, за да я запали. Пламъкът изгори ръката му и той изпсува, като едва не изпусна „Зипото“.

Застина за миг, опитвайки се да измисли начин да прогори въжетата, без да си нарани ръцете. Накрая заключи, че такъв начин не съществува. Пое си дълбоко дъх, стисна зъби и щракна запалката. Пламъкът заоблизва ръката му и въжетата. Всичко в него крещеше да я пусне, но със силата на волята си наложи да я стисне още по-здраво. Не след дълго от очите му закапаха сълзи. Вонята на собствената му изгорена плът стана толкова непоносима, че му се зави свят. Все едно гореше гума. Неспособен да издържа повече на болката, той усети как запалката се изплъзва от ръцете му и пада върху каменния под. Едновременно с това разбра, че вонята на изгоряла гума е била от каишката на ръчния му часовник.

Простена. Вече нямаше какво да губи. Дръпна ръцете си в опит да ги раздели. Почувства как овъгленото въже леко поддава, но болката от прогорената му плът бе неописуема и той изкрещя в агония.

С последно усилие на волята той за последен път се опита да раздели ръцете си. Изгорелите му китки опънаха краищата на грубото въже, докато накрая облизаните от пламъка влакна започнаха да се разпадат и изненадващо ръцете му се освободиха.

Конрад направи две-три неуверени крачки напред, вторачен в кръговете около треперещите си ръце. После откъсна две ивици плат от униформата си и бинтова с тях китките си. Грабна захвърления на пода автомат „Калашников“ и се втурна към входа на слънчевата баржа.

Влетя в ротондата и стигна до външната врата на кораба, която бяха открили двамата с Йейтс. Сега тя бе плътно затворена и пулсираше от енергията, обгърнала целия гигантски обелиск. Конрад постави ръка в квадратната вдлъбнатина.

Само след минута платформата, отнасяща Конрад нагоре, се закова на криогенното ниво на кораба. Точно над главата си той видя люка, който отвеждаше към командния модул на кораба. Светлинните кръгове му подсказаха, че Йейтс е вече горе.

Обърна се към левия коридор, който отвеждаше към камерата на Озирис, а после към десния, който завършваше с камерата на Изида. Тръгна надясно.

В края на тъмния тунел проблясваше призрачна синкава светлина. Когато приближи вратата на криогенната крипта, Конрад забеляза, че тя е затворена и че жлебовете, издълбани в металната повърхност, светят. Веднага схвана, че „Изида“ е вече вътре. Генералът беше замразил Серена.

— Майната ти, Йейтс! — изръмжа Конрад и стовари върху вратата приклада на своя автомат.

После разгледа квадратната вдлъбнатина до вратата. Постави ръка върху нея и долови тихо жужене. Светлината, която излизаше от жлебовете, стана по-ярка, докато накрая го принуди да заслони очи и да отстъпи назад в коридора. После неочаквано потъмня, проблесна като последните въгленчета в огнище и изгасна.

„О, боже! — помисли си Конрад. — Какво направих пак?!“

Удари дебелата врата, която бе още по-студена и от преди, но тя не помръдна. Пак опита, но напразно. Накрая се отказа. Свлече се бавно на пода и тогава усети вибрациите. Вратата се движеше! Скочи на крака и видя как криогенната крипта се отваря и от нея излиза ледена мъгла. Нямаше време да чака мъглата да се разсейва — втурна се веднага вътре да търси Серена.

Намери я в криптата. Кожата й беше посиняла. Конрад я грабна, метна я на рамо и я отнесе в коридора. Постави я на пода и започна да масажира ръцете и краката й. Дишането й беше много слабо.

„Господи! — замоли се наум той. — Не я оставяй да умре!“ А на глас изрече:

— Хайде, скъпа, събуди се! Можеш да го направиш!

Бавно, много бавно, бузите й започнаха да възвръщат цвета си. Дишането й стана по-дълбоко и по-ритмично. Когато отвори очи, Конрад се стъписа от празнотата и липсата на живот, които зърна в тях.

— Серена, аз съм! — прошепна той. — Знаеш ли къде си?

Тя простена. Той долепи ухо до устните й и чу:

— Ако ти си Конрад Йейтс, значи вече съм в ада!

— Слава богу! — въздъхна облекчено той. — Очевидно си добре!

Тя се поизправи и се огледа.

— Къде е Йейтс?

— Горе в командната капсула. Но преди изстрелването със сигурност ще слезе долу, за да се замрази в криптата на Озирис. И когато го направи, аз ще го чакам!

— А аз?

— Докато е при мен, ти ще се качиш горе в капсулата и ще вземеш скиптъра. Каквото и да се случи с мен, ти трябва да попречиш на този кораб да излети и да се върнеш обратно в П4! Разбра ли ме?

Серена разтри слепоочията си и промълви:

— Значи наистина смяташ, че все още можем да спрем изместването на земната кора?

— Не съм сигурен, но нищо не ни пречи да опитаме — отвърна той и точно в този момент забеляза, че около люка над централната платформа започват да проблясват светлини. — Той слиза! Трябва да заема позиция. А ти го изчакай да навлезе достатъчно в другия коридор, за да се качиш горе!

Тя кимна.

Конрад побягна към криптата на Озирис. Докато стигне до вратата, платформата вече се смъкваше заедно с Йейтс. Конрад се втурна в мъглата на отворената крипта и зачака.

Облегна се на стената и затаи дъх. Когато дочу стъпките на баща си и зърна фигурата му, той вдигна автомата и пристъпи напред.

— Мисията се прекратява, Йейтс!

— Ти ли си, сине? Впечатлен съм! Знаех си, че ще дойдеш с нас!

— Дай ми обелиска и Серена!

Конрад видя как генералът бързо обгръща с поглед импровизираните бинтове около китките му и отчита треперенето на ръцете му. Не можеше да повярва, че е насочил оръжие срещу баща си. Въпреки че Йейтс не беше негов биологичен баща и макар че по-скоро го мразеше, отколкото обратното, този човек бе единственият баща, когото Конрад някога бе познавал.

— Няма да използваш това срещу мен, сине.

— Така ли?

— Ако ме убиеш, ще убиеш всичките си шансове да завършиш пътешествието на своя живот — отбеляза спокойно баща му. — Само ако издигнеш този гигантски обелиск — звездния кораб, и го отведеш до крайната цел на пътуването му, ще разбереш истината за своя произход!

— А какво ще стане с побратимите ми, другите хора?

— Ти не си човек, а и вече е твърде късно Земята да бъде спасена. Човешката раса не се показа достойна, а тайната на Първото Време може да бъде открита само в края на небесното пътешествие на слънчевата баржа. Ти искаш да я разбереш не по-малко от мен. Не бих се изненадал, ако е програмирана в генетичния ти код!

— Не бъди толкова сигурен! — отсече Конрад и вдигна автомата. — Извади си оръжието! Бавно!

Йейтс разкопча кожените ремъци, които придържаха кобура към колана му, и бавно извади своя 9-милиметров „Глок“.

— На пода!

Йейтс постави пистолета на пода и вдигна ръце.

— Отстъпи!

Докато гледаше как синът му сритва пистолета настрани, генералът не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Знаеш ли, ние с теб си приличаме много повече, отколкото ти се иска да признаеш!

— Само в мечтите ти, Йейтс! — извика Конрад.

Прекрасно разбираше, че генералът се опитва да печели време, надявайки се, че слънчевата баржа ще се изстреля сама по закодираната й траектория. Но пък и той самият чакаше Серена да открие по-бързо скиптъра на Озирис.

— Иска ми се да науча страшно много неща — обади се Йейтс. — Не само за произхода на човешката цивилизация, но и на самата Вселена. Питал ли си се някога защо толкова исках да отида на Марс?

— За да забиеш знамето на твоята страна и на онази планета и да станеш първият човек, който се е изпикал върху червена пръст!

— Учените наричат този клон от астрономията сравнителна планетология — направи се, че не го е чул Йейтс, и продължи лекцията си. Увереността му като че ли се засилваше, давайки си сметка, че Конрад не се кани да го застреля. — Искат да изучат историята на Слънчевата система и еволюцията на планетите, като сравняват данните, събрани на Земята, Луната и Марс. Проучвайки другите светове, ние всъщност проучваме себе си и научаваме с по-голяма точност къде всъщност ни е мястото.

Конрад не каза нищо. Само наблюдаваше в захлас как изпитото лице на баща му се озарява от неподозирана духовна светлина.

— Столетия наред сме се ръководели от схващанията на египетския астроном Птолемей, който е проповядвал, че Земята е центърът на всичко — продължи генералът. — После се появява Галилео Галилей и поправя грешката. Така ние научаваме, че Слънцето е нашият локален център, около който се въртим както ние, така и другите планети до нас. В психологически план обаче все още си оставаме свързани здраво с идеите на Птолемей. Защо ли? Защото, докато продължаваме да си стоим тук, на Земята, ние де факто се превръщаме в център на всичко, което има значение. За нас. И не изпитваме никаква нужда да ходим на Луната и да съзерцаваме оттам Земята, за да го разберем. И така, пътуването в космоса няма нищо общо с технологичните достижения, а с развитието на човешкия дух и нашия принос за постигането на универсалната промисъл! Космосът е просто метафора за разширението на светогледа, възможностите и свободата!

Конрад вдигна автомата си и отбеляза хладно:

— Очевидно към пропуснал срещата на скаутите, когато си изнасял тази тъпа реч.

Нито едно мускулче по лицето на Йейтс не трепна. Прикова поглед в неговия и изрече бавно:

— Ти искаш да разбереш къде завършва всичко това точно толкова, колкото искам и аз.

— Завършва точно тук, генерале! — изрече нечий глас зад него.

Йейтс се извъртя и зърна Серена, която държеше в ръка скиптъра на Озирис. Конрад веднага забеляза как челюстта му се стяга от гняв.

— Е, сега вече знаеш, че криогенните крипти работят, Йейтс — рече той. — Затова предполагам, че няма да имаш нищо против да влезеш за малко в тази тук! — И посочи към криптата на Озирис.

— А аз смятам, че ти трябва да пуснеш оръжието си, сине.

Йейтс бе плъзнал незабелязано ръка зад гърба си и бе извадил оттам малък пистолет.

— Винаги готови! — усмихна се генералът. — Нали така ни учат скаутите?!

— Застреляй го, Конрад! — извика Серена.

Конрад пристъпи напред, но Йейтс опря пистолета в слепоочието на Серена.

— Не мърдай! — извика той.

Конрад направи още една крачка напред. Йейтс опъна дългата черна коса на Серена толкова силно, че тя извика.

— Сега или никога, сине!

Конрад пристъпи напред за трети път.

— Казах да пуснеш оръжието! — извика генералът и дръпна косата на Серена още по-силно. Конрад бе наясно, че стига да поиска, баща му спокойно може да й прекърши врата за части от секундата.

— Не го слушай, Конрад! — опита се да изкрещи Серена. — Знаеш, че той ще те убие!

Но на Конрад му трябваше единствено да се взре в подплашените й очи, за да си даде сметка, че не може да поема повече рискове и свали дулото на автомата.

— Добро момче! — кимна баща му. — А сега го хвърли!

Той пусна автомата на пода.

— Ти си напълно безнадежден, Конрад — прошепна монахинята.