Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (27)

26.

Серена се чувстваше крайно неудобно във военния хеликоптер, носещ се нестабилно над платото. Беше й горещо. Египетският пилот очевидно имаше проблеми със стабилизирането на машината и всяко нейно внезапно спускане предизвикваше порой от псувни сред войниците отзад. Вонящото тяло на Джамил я задушаваше. Серена усещаше жестокия му и похотлив поглед върху гърдите си при всеки пореден наклон на хеликоптера.

Тя знаеше, че полковник Али Завас е изпратен в Антарктида от името на Обединените нации. Тези хора със сигурност докладваха на него и сега безсъмнено я водеха при командира си. Възможно е назначението им към ООН да е просто удобно прикритие за някаква друга цел. Възможно е тези войници просто да са чакали в засада, за да видят какво ще открият американците под леда и после да им го вземат. Ето, че Джамил бе наясно със скиптъра на Озирис. Но откъде знаеха за него?

Няколкото заключения, до които бе достигнала до този момент, бяха твърде безрадостни. Американците от ледената база „Орион“ бяха мъртви, същото се отнасяше за руските оръжейни инспектори, а ето, че сега градът бе под контрола на Завас и неговата пасмина. Или поне ще бъде така до пристигането на американските подкрепления. Но дотогава като нищо ще стане прекалено късно — нито ще могат да попречат на Завас да изпълни мисията си, каквато и да е тя, нито пък ще успеят да предотвратят глобалния катаклизъм.

Хеликоптерът се наклони силно надясно и за секунди Серена зърна големия воден канал под краката им, в чийто край като мрачна кула се извисяваше гигантска стъпаловидна пирамида. Докато говореше на пилота, Джамил я бе нарекъл „Храмът на Водоносеца“. И тя напълно оправдаваше името си. От двете й страни се спускаха два огромни водопада, които спокойно можеха да съперничат на Ниагара, а на едно от стъпалата по сухата стена между тях бе сформирано нещо като военен лагер.

Спуснаха се покрай източната стена на пирамидата между двата гигантски водопада и кацнаха на естествената площадка на голямото стъпало. Докато вратите се отваряха и войниците се изнизваха от хеликоптера един след друг, Серена осъзна, че именно тези два водопада са причината за глухото боботене, което чуваше, още откакто напусна П4. Именно мощта на вибрациите от падането на водата събуждаше безпокойството й и населяваше душата й с мрачни предчувствия.

Накрая слезе и тя. Две тесни стълбища водеха към основата на пирамидата. В центъра се виждаха сандъци с оборудване. В дъното имаше импровизирана желязна порта, която отвеждаше към входа на храма. На върха на пирамидата беше монтирана противозенитна установка. Сигурно там имаше и втора площадка за кацане, защото оттук се виждаха перките на друг хеликоптер.

Серена надникна над ръба. Долу зърна множество пустинни бъгита. Имаше дори и гумена лодка от рода на тези на американските тюлени, с външен мотор, завързана в подножието на водопада. Които и да бяха тези хора, едно беше сигурно: че са добре подготвени и отлично финансирани.

Желязната порта се отвори и към тях се насочи някакъв мъж, облечен също в камуфлажната униформа на войниците от отрядите на ООН. Не носеше никакви отличителни знаци, но въпреки това Серена веднага го позна.

Това беше полковник Али Завас — офицер от египетските Военновъздушни сили и потомък на най-именитото египетско дипломатическо семейство. Беше роден и израснал в Ню Йорк. След завършването на Военновъздушната академия на САЩ, той се беше завърнал в Кайро. В този смисъл можеше да се нарече по-скоро американец, отколкото египтянин. Серена го бе виждала няколко пъти в сградата на Обединените нации и веднъж — в Американския университет в Кайро. Но тъй като срещите им бяха все по официални поводи, тогава той бе облечен в парадната си офицерска униформа, а не в застрашителния боен камуфлаж, с който се подвизаваше сега. Освен това преди имаше тъмна, чуплива коса, която днес бе обръсната.

Завас спря в центъра на площадката. Джамил се изпъна и му отдаде чест. Полковникът махна небрежно с ръка. Беше красив мъж. Последва кратка размяна на реплики на арабски. Серена не успя да схване абсолютно всичко, но презрението, което се изписа по лицето на Завас, попълни пропуските.

Погледът му кацна върху нея. Остана неподвижен, вторачен мълчаливо, после каза нещо на Джамил, който се приближи до Серена, сграбчи ръката й и я изтика пред командира си. Тя се опита да овладее паниката, която започваше да я завладява, а и разбираше, че страхът няма да й бъде от полза, затова реши да се прави на хладнокръвна.

Наведе глава, но Завас хвана брадичката й и я вдигна. Тя го погледна право в тъмните очи, а той каза на английски:

— Ако ти си атлант, то тогава това тук наистина е раят. Но доколкото схващам, си американка.

Серена поклати глава и изрече тихо:

— Не, полковник. Аз съм от Рим.

Бяха му необходими няколко секунди, докато разпознае австралийския й акцент. А после тя видя, че я е познал. По лицето му се изписа широка и искрена усмивка.

— Сестро Сергети! Но това сте вие! Какво, за бога, правите тук?!

— Казвам се доктор Сергети, полковник, а що се отнася до въпроса, и аз щях да ви попитам същото — отбеляза тя и огледа войската му. — Нали не очаквате от мен да повярвам, че действате от името на Обединените нации?

Завас се усмихна. Серена разбра, че му е весело, защото изведнъж тя е започнала да задава въпросите.

— Можете да ни считате за представители на определени арабски производители на петрол, които най-много ще загубят от евентуалното откритие на алтернативни източници на енергия — отвърна спокойно той, пое деликатно ръката й и рече небрежно през рамо: — Заемай се със задачите си, Джамил!

Джамил им предостави достатъчно време да се отдалечат, след това извика нещо неразбираемо, което бе удавено в незабавен тропот и шум. Войниците бяха започнали да разопаковат оборудването. От сандъците се показаха бормашини, сеизмографи, детектори за метал, експлозиви.

Двамата стигнаха до стъпалата, които отвеждаха до желязната порта и входа на храма. Завас спря и отново я изгледа.

— Отначало не ви познах — каза той. — Отдавна не сме се виждали, а по кориците на списанията обикновено не изглеждате толкова мръсна!

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Нищо подобно. Смятам, че така сте много привлекателна!

Сега беше неин ред да го изгледа. Красив, проницателен, дори благороден, стига да поиска — в това бе повече от сигурна.

— И защо смятате така?

— Защото ви прави по-земна и реална — отговори той, усмихна се и я покани вътре.

Камерата беше обзаведена спартански. Маса, столове, компютри, дървен нар. Когато затвори вратата, полковникът пое раницата й и я хвърли на един стол.

— Моля, седнете!

С кавалерски жест й измъкна един стол и тя се настани. Той самият се настани в другия край на масата.

Серена реши, че няма смисъл да губят време в празни приказки.

— И какво смятате, че ще откриете там долу? — попита го тя. — Някакъв алтернативен източник на енергия?

— Не просто някакъв източник, доктор Сергети, а най-важният, постоянният източник! — отговори полковникът. — Самата легендарна сила на слънцето, която атлантите са успели да обуздаят! Да не би да си мислите, че генерал Йейтс и доктор Йейтс търсят нещо друго?!

Серена не можеше да бъде сигурна в отговора на този въпрос. Хвърли поглед към раницата си на близкия стол. Спомни си за скицата на обелиска, която бе скрила в термоса. Онова, което всъщност държеше да разбере, е защо Завас е толкова убеден, че Антарктида е Атлантида, да не говорим пък за наличието на някакъв вечен източник на енергия, скрит някъде тук.

— Значи и вие сте тук по същата причина, поради която са и те — жажда за власт! — едва-едва се усмихна тя. — Не такава е репутацията ви в Обединените нации!

— Напротив! Загрижен съм, че все по-западащите икономики на страните от Близкия изток ще позволят на все по-влиятелните молли да сеят размирици и накрая да заграбят властта!

— Очевидно не съм разбрала правилно — отбеляза тя. Вие не сте терорист. Вие просто сте патриот, който не е бил разбран правилно.

— Прекалено много се тревожите за душите на мъже като мен и доктор Йейтс — заяви полковникът. — О, да, знам всичко за него! Вероятно дори повече от вас. Ако той е все още жив, ще го открием. Вие обаче би трябвало да се питате защо се намирате в този град. Не ми излизайте с номера, че защитавате околната среда, тъй като от пристигането си насам допринесохте доста за нейното изменение!

— Добре де — усмихна се Серена и скръсти ръце. — Вие ми кажете защо съм тук!

— Тук сте, защото аз поръчах да ви извикат!

— Вие сте поръчали да ме извикат ли? — зяпна тя.

— Е, вероятно не точно вас, но някого като вас — отговори Завас. — Просто знаех, че ще имам нужда от преводач, който да ми помогне да открия светилището на Първото Слънце. Защо иначе ще подхвърлям онези трохи на Ватикана относно експедицията на Иейтс?!

Сърцето на Серена претупа. Какво искаше да каже този човек? Какво знаеше той, което тя не знаеше?

— И какво по-точно искате да ви преведа?

— Една карта.

С тези думи Завас извади някакъв пергамент и го разгъна на масата.

Серена се загледа в него и постепенно осъзна, че това е карта на града, в който се намираха в момента. Надписите обаче представляваха някакви особени йероглифи, по-ранни и от египетските. На картата съвсем ясно се открояваше Храмът на Водоносеца, както и редицата павилиони. Беше земна карта, огледален образ на небесната карта, която Конрад бе разпознал върху скиптъра.

— Открихме я преди няколко години в тайна камера под краката на Големия сфинкс в Гиза — обясни Завас. — Начертана е от древния египетски жрец Сонхис, основния източник на сведения, въз основа на които Платон прави описанието си на Атлантида. Тогава, разбира се, нямаше никакъв начин да разберем дали картата отразява истинско място, да не говорим пък за местоположението му. Или поне така беше, докато американците не откриха своята П4 в Антарктида.

— Но как американците са успели да разберат местоположението на пирамидата? — недоумяваше Серена.

— Въобще не са знаели за нея поне доколкото на мен ми е известно — отговори полковник Завас. — Към Източна Антарктида ги насочи засилената сеизмична активност. Едва когато се оказа, че под леда има нещо, на сцената излезе и Ватикана.

— Ватикана ли? — сбърчи чело Серена.

— Ватикана разполага със собствена карта на Атлантида — обясни Завас. — Първоначално е била съхранявана в Александрийската библиотека. По времето на Александър Велики. После, когато римляните окупират Египет, я открадват. По-късно, след падането на Римската империя, картата се премества в Константинопол. А когато по време на Четвъртия кръстоносен поход Константинопол бива опожарен и ограбен, картата е пренесена нелегално във Венеция. Там, през седемнадесети век, е преоткрита от един йезуитски свещеник.

Серена се разтрепери от ярост. Не беше сигурна обаче дали тази ярост е насочена към египетския полковник или по-скоро към папата, задето не й каза нищо за това.

— Не ви вярвам — изрече накрая.

— Защо иначе Рим толкова ще държи да изпрати точно вас? — изтъкна очевидното Завас. — Да не би наистина да сте повярвали, че задачата ви е да спасите девствената екосистема на Антарктида?!

— Тогава за какво? — отговори на въпроса с въпрос тя.

— За да спаси властта си. Църквата е точно толкова благородна, колкото и империалистическата американска република! Страхува се от всички божествени откровения, които биха подкопали влиянието й върху хода на човешките събития! Защото в случая става въпрос точно за това, доктор Сергети. Става въпрос за нещо, по-древно и от исляма, и от християнството, и от юдаизма. Вашите началници имат всички основания да се страхуват. А вие пък имате всички основания да не вярвате нито на тях, нито на когото и да било другиго — единствено на човека, който си направи труда да ви каже истината. Затова сега елате с мен, за да ми помогнете да открия светилището на Първото Слънце, което съдържа въпросния източник.

— А ако не го направя?

— Ще страдате, както страда и останалата част от света.

— Останалата част от света ли?

— Аха, значи не сте чули новините! — засмя се полковникът. — Станцията „Макмърдо“ е изгубила пистата си. А американският самолетоносач, който имаше заповед да наблюдава крайбрежието на континента, все още се възстановява от огромната приливна вълна, която го връхлетя, и в момента е на половината си мощност. Разузнаването ме осведоми, че американските въоръжени сили са на най-малко шестнадесет часа път оттук. И докато пристигнат, аз съм единственият властелин на Атлантида!

— А когато пристигнат?

— Вече ще бъде прекалено късно — отсече Завас и тъмните му очи проблеснаха решително. — Вече ще съм изнесъл технологията, която се намира в светилището на Първото Слънце, а световният баланс на силите ще бъде променен. Съединените щати ще бъдат изтрити от лицето на Земята — жертва на изместването на земната кора, което самите те причиниха. От друга страна обаче Атлантида ще бъде наша!

— Да не би освен военен да сте и ясновидец?

— Това е нашата съдба! — изтъкна Али Завас и се приведе усмихнато към нея. — Защото, доктор Сергети, не знам дали разбирате, но това е Обетованата земя на моя народ!