Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (26)

25.

Застанал на върха на П4 в късния следобед, Конрад съзерцаваше от птичи поглед изгубения град. „Де да можеше татко да види всичко това!“ — каза си той, изправен при входа на външната шахта.

Градът се състоеше от концентрично разположени водни канали, обгръщащи центъра, докъдето поглед стига. Широки улици, от двете страни на които се издигаха храмове и павилиони, излизаха във всички посоки като лъчи от пирамидата. Тази архитектура му напомни за Улицата на мъртвите в Теотихуакан, Мексико, та дори и за Националния търговски център във Вашингтон.

Но най-удивителното от всичко, което се разгръщаше пред погледа на Конрад, бе бавното преместване и заковаване на място на разнообразните кръгове от павилиони. Да не би П4 да се върти, макар и бавно? Не можеше да се разбере. Очевидно строителите бяха изградили град, в който монументите сами заемаха съответните си позиции, вероятно посредством хидравличното налягане на водата, протичаща през многобройните му артерии.

Конрад се опита да запечата този неземен пейзаж в съзнанието си завинаги — така че каквото и да се случи, да не може никога да го забрави. Ала мащабите му не се поддаваха на това. В кратера, чиито стени се издигаха на три километра към небето, се простираха минимум двадесет квадратни километра град заедно с предградията. При това само част от града се беше разкрила на този етап. Конрад предположи, че онова, което в момента вижда, е само малка част от огромен мегаполис.

Изкушаваше се да се спусне обратно в шахтата, за да разкаже на Серена за откритието си. Но първо реши да направи снимки. Извади джобната си дигитална камера и я насочи към долината в краката си. Дори и да не успее да вземе нищо друго от този град, ще може да има най-малкото това — доказателство, че е първият човек след дванадесет хиляди години, който е зърнал най-ранната епоха на човечеството. А нищо чудно и да се окаже първият човек, зърнал една извънземна цивилизация. Може би своята собствена, ако се вярваше на генерала.

Разкритието на Йейтс повдигаше много повече проблеми, отколкото разрешаваше. И определено издигна стена между него и Серена. Забеляза неувереността в очите й, докато го съзерцаваше долу, когато бяха в звездната камера. Не беше сигурен дали тя има предвид произхода му или онова, което беше сторил. Изпитваше огромно чувство на вина, че тази негова вманиаченост струваше живота на единствения човек на този свят, който би могъл да му отговори на всички въпроси — баща му. И болката от тази вина отказваше да отшуми.

Истината бе, че единственият баща, който някога бе имал и познавал, вече е мъртъв. „Той ме обичаше! — помисли си с тъга Конрад. — Даде най-доброто от себе си за мен! Дори се опита да ми го каже, макар и по свой начин.“ Уви, вече не можеха да се сдобрят като баща и син — нещо, което генералът определено заслужаваше.

Внезапно усети, че му призлява. Но веднага пое дълбоко от свежия антарктически въздух и се запита какво ли би казал Йейтс, ако можеше да види всичко това. Отговорът в съзнанието му не закъсня.

Генералът безсъмнено щеше да даде за пример някоя именита личност от военната история, например адмирал Махан от американските ВМС по време на революцията, и да каже: „Когато се заемеш с постигането на нещо, още в самото начало вземи решение за крайната си цел. И щом вземеш това решение, направи всичко възможно никога да не го губиш от поглед!“.

За Конрад целта беше повече от ясна — трябваше да картографира града и да открие светилището на Първото Слънце, което безсъмнено бе паметник на епохата от Първото Време. В самото светилище вероятно се намираше и тронът на Озирис — точно както бе изобразен на царския печат, който видя в П4. Ако можеше да занесе скиптъра от звездната камера в светилището и да седне в трона на Озирис, ще успее да отключи и тайната на Първото Време. Нямаше спор, че точно то е „времето и мястото на най-достойните“.

Конрад сложи камерата пред очите си и я завъртя първо надясно, после наляво, после нагоре към небето и накрая надолу към земята. После започна да приближава с окуляра разнообразните постройки, като започна от подобния на сфинкс маркер на изток, та чак до стъпаловидната пирамида с водопадите на запад.

Изпълнен със задоволство, че е съхранил за вечността всичко, което е можал, той върна лентата назад, за да се увери за пореден път, че не сънува. Докато го правеше, забеляза на малкия екран някаква точка, която се движеше по земята. Намираше се близо до големия воден канал, който минаваше през самото сърце на града.

Той насочи обектива в тази посока и увеличи изображението. Да, ето го, неясен образ, но определено движещ се. Не, образите бяха два. Продължи да фокусира. Първият неочаквано подскочи високо.

Беше Нимрод, хъскито от ледената база „Орион“. А до него вървеше Серена. След няколко секунди кучето се строполи на земята, десетина души обградиха Серена, а до групата се приземи и хеликоптер. Срещата не изглеждаше особено приятелска.

Конрад свали камерата и установи, че цяло ято военни хеликоптери бръмчи над главата му. Тъкмо се канеше да помаха, когато от хеликоптерите откриха картечен огън в неговата посока.

Той бързо се плъзна обратно в шахтата. Звездната камера бе пуста. Серена я нямаше, раницата на Йейтс беше изчезнала, а поредицата врати, които извеждаха към галерията, зееха широко отворени.

Дочу някакво дрънчене над главата си. Обърна се към шахтата точно навреме, за да види как в камерата пада някаква димяща кутийка. Очите започнаха да го смъдят и той осъзна, че са му пуснали сълзотворен газ. Втурна се навън от галерията.

Когато се озова при разклонението, веднага забеляза тунела, по който Серена очевидно е тръгнала, за да излезе от пирамидата. Към него идваха десетина чифта зелени очи. Единственият избор, който му оставаше, бе да се спусне в шахтата към залата-бойлер. Приземи се във воден порой, който се спускаше под нивото на П4 и излизаше от нея.

Вече пътуваше с пороя. Течението му беше толкова силно, че единственото, което Конрад бе в състояние да стори, бе да внимава и да държи главата си над водата. Сега пък в какво се забърка?! Тогава зърна устието на тунел, което сякаш тичаше все по-бързо към него, и само след секунда бе погълнат от мрака.

Попаднал дълбоко под древния град, Конрад започна да размахва ръце в тъмнината, едва поемайки си въздух, докато течението го влачеше незнайно къде по подземните канали. Започна да губи ориентация от леденостудената вода.

Отскочи от някаква стена и се завъртя в кръг. Каналът се преля в друг, по-голям. Бясното течение на новия воден поток превърна бушуващата река във водовъртеж. Конрад погледна през рамо и зърна бял пенест гребен на вълна, която се носеше към него. Помисли си, че всеки момент ще умре, но вместо да го убие, вълната го повдигна върху каменния перваз.

Озовал се на сухо, той си пое дълбоко въздух. Веднага след това зърна нова мощна вълна, която го сграбчи за коленете и се опита да го засмуче обратно в потопа. Но за негова изненада вълната се отдръпна доста бързо. Конрад се изправи. Беглият оглед наоколо му подсказа, че този тунел бе най-малко два пъти по-висок от тунелите във вътрешността на П4.

Докато крачеше из лабиринта, който кръстосваше из целия град, Конрад бе изпълнен едновременно от преклонение и гняв към строителите, създали тази феноменална подземна инфраструктура. Би могъл да прекара цяла вечност в изучаването й. И ако в най-скоро време не успееше да открие изход, желанието му като нищо можеше да се изпълни.

Беше бесен и на Серена — една от многото мистерии на живота, които като че ли никога нямаше да разгадае. Тя очевидно не му вярваше. Защо иначе ще го оставя сам в П4 и ще излиза навън съвсем сама? Беше превключила на програма „оцеляване“ и доколкото Конрад можеше да прецени, го считаше за враг. И все пак, след като видя как я заловиха, той не можеше да не се тревожи за нейната безопасност.

След няколко минути се озова пред поредното разклонение и спря. Пред него се простираха два по-малки акведукта, всеки с височина дванадесет метра и широчина шест. А после долови тихо боботене, което идваше от десния акведукт. Втренчи се в мрака и забеляза някаква трепкаща светлинка. Светлинката ставаше все по-голяма, а паралелно с нея нарастваше и шумът. Накрая Конрад схвана, че това е поредният воден прилив, спускащ се по каналите, който само след секунди ще го залепи за стените на тунела и ще го убие.

Даде си сметка, че единственият му изход е левият акведукт. Втурна се в него точно навреме, за да види как пороят от десния се влива в по-големия тунел. Застанал до колене във вода, той гледаше как водата реве и се пени в продължение на цели три минути, преди да се успокои.

Когато по-малкият тунел се изля, Конрад установи, че целият трепери. Обърна се бавно и едва направил първата си крачка, долови някакъв плясък в далечината. За миг си помисли, че е нов прилив, който този път със сигурност ще го отнесе. Но не усети нищо такова. Напрегна слух. Пляскането беше доста равномерно.

Вторачи се в тъмнината. Към него приближаваше някой. Всъщност, бяха повече хора. Разбра го, защото долови разговора им. Гласовете ставаха все по-силни. Говореха на арабски.

Конрад отстъпи и се насочи обратно към големия тунел. Плясъкът от ботушите му се оказа по-силен, отколкото би могъл да допусне. Замръзна на място. За секунда не долови нищичко. После звукът от цапащи през водата крака се поднови.

— Спри! — извика една от фигурите на английски. Конрад погледна през рамо и в мрака зърна два чифта зелени очи, които определено го гледаха. Втурна се към големия тунел. После изсвистя куршум и той едва успя да се сниши, за да го чуе как отскача от стената. При разклонението с двата акведукта се закова на място. Обърна се много бавно и видя червената точка върху гърдите си. Не, точките бяха две.

Двойката с очилата за нощно виждане излезе от левия акведукт. Носеха униформи на Антарктическата комисия, автоматите им обаче продължаваха да си стоят прицелени в гърдите му. Ако трябваше да бъде честен, никак не му приличаха на инспектори от ООН.

— Свържи се със Завас, Абдул! — каза онзи вдясно. Човекът, наречен Абдул, се опита да се обади по радиостанцията, но не успя да установи връзка.

— Трябва да излезем горе — заяви той разочаровано. Тези стени тук блокират сигнала.

Другарят на Абдул направи крачка към Конрад, но точно в този момент в далечината се дочу ново боботене. Конрад веднага се втурна към десния акведукт.

— Спри на място! — извика Абдул. — Къде си мислиш, че отиваш?

— Отивам горе. Нали вие самите го предложихте? — отговори Конрад, но без да се обръща. Колкото повече се приближаваше към десния тунел, толкова по-силно усещаше хладния повей в лицето си. Боботенето в далечината се усилваше. Покрай ухото му профуча куршум. Той се закова на място и се обърна.

Абдул и другарят му се намираха на двадесетина метра от него, втренчени в нещо от другата му страна. Говореха си, обаче тътенът зад тях беше толкова силен, че Конрад не бе в състояние да долови и думица. А после точно когато усети първите водни капки върху гърба си, ги видя как хвърлят оръжията си и хукват да бягат.

Конрад се хвърли в левия тунел точно навреме, преди водната стихия зад него да изригне и да отнесе двамата войници. А после мощният порой се превърна в невинно поточе, сякаш автоматичен таймер бе изключил кранчето. Арабите бяха изчезнали.

Конрад остана на място, заслушан в собственото си дишане. Нов плясък във водата. Отново зад него. Извъртя се рязко и зърна някаква импозантна фигура, вървяща бавно към него в мрака, която ставаше все по-голяма и по-заплашителна, докато не излезе от сенките и не свали очилата си за нощно виждане.

— От доста време те търся — заяви спокойно Йейтс.

— Татко! — извика Конрад и му се прииска да се хвърли в обятията му.

Но генералът се приведе и взе нещо блестящо, носещо се по водата. Конрад веднага го разпозна — египетски анкх. Очевидно беше паднал от един от войниците. Подобната на кръст огърлица с кръг в горната част беше символ на живота, но очевидно не бе помогнала особено на вече мъртвия си притежател. Йейтс вдигна анкха, обля го със светлината от фенерчето си и го разгледа.

— Радвам се, че най-сетне си започнал да объркваш плановете и на някой друг, освен на мен, Конрад — отбеляза генералът.